ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 16

Глава 14

Издигнах се във въздуха, като се провиквах, докато куршумите ме пронизваха по-бързо, отколкото можех да излетя от обсега. Да бъдеш прострелян многократно ме болеше, но болката бързо отшумяваше, което означаваше, че куршумите не бяха сребърни.
Това ме изненада, докато не си спомних, че Мадиган искаше да съм жива. Сигурно си мисли, че имам нещо наистина специално в ДНК-то си, за да рискува да използва несмъртоносна сила, за да ме залови, но шегата беше негова. С удоволствие щях да предам същността, след като го върнем в апартамента, където Денис щеше да се превърне в неговия незлобен близнак и ние щяхме…
Чакай, защо долу все още се чуваше стрелба? Нима хората на Мадиган не са разбрали, че отдавна ни няма? Като стана дума за това, защо Боунс още не ме е настигнал? Той беше далеч по-бързият летец.
Спрях и се завъртях в кръг, за да огледам небето от всички посоки, но видях само буреносни облаци. Във въздуха нямаше и никаква свръхестествена енергия. Къде, по дяволите, беше той?
Тогава нова стрелба накара стомаха ми да се свие. Не можеше все още да е на кея, нали?
Спуснах се право надолу като ястреб, който преследва плячка. Когато се проврях през слой след слой непрозрачни буреносни облаци, сцената долу най-накрая се видя. Войници, скупчени на кея откъм гората, лодки в езерото и коли, които с писъци стигаха до рампата за спускане. Всички с автоматични оръжия, които плюеха куршуми по самотния вампир, коленичил на края на кея.
– Боунс! – Изкрещях. – Лети, по дяволите!
Но той не го направи. Вместо това падна напред, а тялото му се строполи върху грубите дървени дъски. След това единственото движение, което видях, беше разкъсването на дрехите му, докато куршумите безмилостно продължаваха да го обстрелват.
Приземих се до него толкова силно, че половината ми тяло премина през кея. Отне ми само секунда, за да се отскубна и да се хвърля върху него, доволна от ледените иглички болка, които означаваха, че куршумите пронизват мен, а не него. После, над звука от изстрелите, чух вик.
– Не стреляйте!
Гласът на Мадиган, усилен от някакво устройство. Вдигнах глава и от мен се изтръгна ръмжене, когато го видях да стъпва във водата на няколко десетки метра от кея. По някакъв начин беше избягал от Боунс и беше скочил зад него. Това беше добре. Можех да нося и двамата, докато летя…
Ударна вълна ме отхвърли от Боунс и ме прати да се размажа от другата страна на кея. Ударна граната – прецених мислено. Достатъчно усилена за вампири. Мадиган наистина беше подобрил играчките си, но преди да успея да се отскубна обратно към Боунс, видях нещо, което ме смрази до неподвижност. В опръсканата му с кръв буза се появи линия, тъмна като смола и промъкваща се по кожата му като пукнатина в статуя. После се появи още една линия, и още една. И още една.
Не.
Това беше единствената мисъл, която умът ми беше способен да породи, когато черни линии започнаха да се появяват по цялата му кожа, зигзагообразно разклонявайки се и разцепвайки се на нови, безмилостни пътища. Бях виждала същото да се случва с безброй вампири преди, обикновено след като завъртяха сребърен нож в сърцата им, но отричането ми пречеше да повярвам, че същото се случва и с Боунс. Не можеше бавно да изсъхва пред погледа ми, истинската смърт да променя младежкия му вид в нещо, което прилича на керамична глина, печена твърде дълго във фурна.
Неподвижността ми изчезна, заменена от ужас, какъвто никога не бях изпитвала. Скочих през кея, грабнах Боунс в прегръдките си, докато сълзите ми се присъединяваха към дъжда, за да напоят лицето му.
– НЕ!
Дори когато викът ме напусна, промените в него се задълбочиха. Мускулестата му рамка сякаш се издуваше, твърдите линии на тялото му ставаха гумени, преди да започнат да се свиват. Притиснах го по-силно, риданията превърнаха сълзите ми в алени, докато нещо започна да се блъска в гърдите ми. Чувствах се така, сякаш ме блъскат отвътре с твърди, равномерни удари. Сърцето ми биеше, част от мен го регистрира. Беше мълчало почти цяла година, но сега биеше по-силно, отколкото някога, когато бях човек.
Още един вик се изтръгна от мен, когато кожата на Боунс се напука под ръцете ми, преди да се строши на дървените дъски. Вбесена, се опитах да я облека обратно, но плътта започна да се отлепва по-бързо, отколкото успявах да я задържа. Мускули и кости надничаха от тези разширяващи се пространства, докато лицето, шията и ръцете му не заприличаха на разкъсана плоча месо. Но това, което ме разкъса като огън, който никога няма да спре да гори, бяха очите му. Тъмнокафявите очи, които обичах, потънаха в гнездата си и се превърнаха в слуз. Моят писък, висок и агонизиращ, замени бърборещите звуци на войниците, които заемаха позиции около мен.
Не се опитах да ги спра. Седях там, стискайки шепи от това, което сега приличаше на изсъхнала кожа, докато единственото, което можех да видя под разкъсаните от куршуми дрехи на Боунс, беше бледа, изсъхнала обвивка. Смътно чух как Мадиган изкрещя:
– Казах никакви сребърни патрони! Кой, по дяволите, е стрелял с тези патрони? – Преди всичко да избледнее, освен болката, която ме пронизваше. Тя превърна агонията, която изпитвах, когато почти бях изгоряла до смърт, в блажен спомен. Онова беше унищожило само плътта ми, но това разкъса душата ми, взе всяка емоция и я разкъса със знание, което беше твърде ужасно, за да се понесе.
Боунс си беше отишъл. Беше умрял точно пред очите ми, защото настоявах да отведа Мадиган по моя път. Заслужавах всичко, което получих от извратения бюрократ, за това, че доведох любимия ми съпруг до смъртта му.
– Вземи я – излая Мадиган.
Груби ръце ме сграбчиха, но не ми пукаше дори когато нещо твърдо и тежко се стовари върху врата, раменете и глезените ми. Когато обаче някой се опита да изтръгне Боунс от хватката ми, кътниците ми се впиха в гърлото на този човек, без да се замислят. Гореща кръв опръска лицето ми и се стичаше по устата ми, докато десетки пушки застреляха.
– Спрете огъня!
Отново гласът на Мадиган. Ако имаше значение нещо друго, освен човека, когото люлеех, щях да разкъсам гърлото му следващия път, но не направих нищо, освен да стегна хватката си за Боунс и да пусна главата си до неговата.
Груби участъци от черепа ме протриваха там, където трябваше да има гладка, гладка кожа – още една разрушителна топка за емоциите ми, от която никога нямаше да се възстановя.
Сълзите ме разтърсиха толкова силно, че имах чувството, че се разпадам на части. Това беше добре. Исках да бъда разкъсана на парчета. Това щеше да боли по-малко от знанието за смъртта на Боунс. Ето защо не се възпротивих, когато Мадиган каза:
– Нека тя да задържи тялото. Него също ще го проуча – и над мен се разстла тежка мрежа. По изгарянето навсякъде, където докосваше кожата, тя беше сребърна, а по прорезите, които усещах, докато я стягаха, се виждаше, че е снабдена и със сребърни бръсначи. Борбата щеше да ме разкъса, не че имах намерение да се боря. Знаех без съмнение, че Мадиган ще ме убие, щом приключи с мен. Ако избягам обаче, приятелите ми ще се опитат да ми попречат да се присъединя към Боунс.
Преди години Боунс ме беше накарал да обещая, че ще продължа, ако той бъде убит. Бях го направила, но сега се връщах към това обещание. Смъртта беше единственият ми шанс да се събера отново с него. За нищо на света нямаше да пропусна това.
– Чакай ме – прошепнах, а гласът ми се пречупи при поредното ридание. – Скоро ще бъда там.
Качих се на задната седалка на един камион, докато половин дузина въоръжени пазачи насочваха оръжията си към мен. Странно, но мислите им бяха заглушени зад подобен на статичен бял шум, който се излъчваше от шлемовете им. Освен дебелата броня, превозното средство можеше да е задната част на U-Haul, интериорът беше толкова обикновен. Също така нямаше прозорци, но от продължителността на пътуването личеше, че дестинацията ни не е комплексът на Мадиган в Тенеси. Не бях сигурна накъде сме се запътили, но от мислите, които долавях, през целия път ни съпровождаше въоръжен конвой.
Малката част от мен, която не се гърчеше от скръб, се чудеше защо Мадиган не ни е закарал със самолет до местоназначението ни. Може би се страхуваше, че ако се измъкна през мрежата си, боят на трийсет хиляди метра може да свали самолета и да убие всички.
Беше мъдър да се страхува от това. Единственото нещо, което ме привличаше повече от мисълта за собствената ми смърт, беше да взема със себе си Мадиган и войниците му. Всъщност сега, когато имах няколко часа, за да преработя всичко, се ритах, че позволих на Мадиган да ме завърже с множество белезници и сребърна мрежа с бръсначи. Можех да изляза на кея под градушка от куршуми, след като му изтръгна гърлото, а после да стъпча останките му.
Както се казва, погледът назад винаги е петдесет – петдесет.
Камионът започна да подскача, когато завихме от главния път към такъв, който се усещаше като земен, а не като чакълест. Преместих тялото на Боунс по-добре в скута си, така че грубото тласкане да не свали нищо от него. Приживе той беше почти непобедим, но в смъртта останките му бяха крехки, остарели, както сега, на цели два века и половина. Ако не бяха тройните окови, които ме сковаваха, щях да сваля палтото си и да го увия в него, но горната част на ръцете ми беше прилепена към страните ми, притискайки якето към мен.
След около петнайсет минути превозното средство спря и задният люк се отвори, пропускайки стена от светлина. Примигнах, докато яркостта не се превърна във фон от дървета, обвити с мъх. След това вдишах, забелязвайки, че свежият въздух е гъст, с влага, мухъл и привкус на стари химикали. Виждах, че мрачно красивият пейзаж има малък, покрит с трева купол в далечината, което беше почти излишно.
Мадиган ме беше завел в зоната за управление на дивата природа „МакКлинтик“ в Пойнт Плезант, Западна Вирджиния. Точно там, където исках да отида, само че при далеч по-различни обстоятелства.
Обмислях да се бия, когато войниците дръпнаха мрежата, за да ме измъкнат, но после реших да не го правя. От една страна, това щеше да унищожи останките на Боунс. От друга, ако Тейт, Хуан, Дейв и Купър бяха тук, последното ми действие щеше да бъде да ги освободя. Те бяха мои приятели. Освен това Боунс щеше да иска да освободя хората му. Как бих могла да го разочаровам?
След като излязох от камиона, ме качиха на нещо, което приличаше на голяма количка за багаж. Когато тънките червени линии се пресякоха от стълб до стълб, за да обхванат периметъра около мен, обаче разбрах. Лазерни лъчи. Сигурно така е успял да вкара Тейт и останалите в съоръжението без масови жертви. Всичко, което пробиеше тези лъчи, се нарязваше и докато вампирските крайници израстваха, главите ни не се възстановяваха.
Когато ме откараха към едно от бившите иглута за боеприпаси, мъжки глас изкрещя името ми. Главата ми се вдигна. През мрежата и червените лазерни лъчи видях Фабиан да лети в безумни кръгове над количката.
– Какво да правя? На кого да кажа? – Проплака духът.
Никой от моите пазачи не погледна нагоре. Не можеха да го чуят, така че когато казах:
– Не правете нищо. Вървете си вкъщи – няколко глави с каски се обърнаха в моята посока, преди да се огледат предпазливо.
Фабиан долетя по-близо, докато не успях да видя решителността в избледнелия му син поглед.
– Няма да те изоставя – каза той със стоманен тон.
Погледнах настрани, а по бузите ми се разляха пресни сълзи.
– Нямаш избор, приятелю мой. А сега, моля те, върви.
– Кат…!
Гласът му се изтръгна, когато ме бутнаха в бетонното иглу и на входа проблесна скрита врата. Моята лазерна количка се разтресе, когато нещо метално се закрепи за колелата и. След това четири къси, Т-образни стълба се издигнаха от зацапания бетонен под. Охранителите ги сграбчиха точно когато земята започна да вибрира, карайки залепените за нея стари отпадъци да треперят, преди рязко да падне под нас.
Покритите с графити стени бяха заменени с гладка стомана, докато се спускахме право надолу със скорост, по-голяма от двадесет мили в час. Сребърната ми мрежа за кратко се повдигна от скоростта, само за да се сгромоляса обратно върху мен, когато няколко минути по-късно рязко спряхме. След това вратата се отвори, разкривайки огромно помещение с десетки работни станции на служителите, триизмерни графики за сигурност на околния район на дивата природа, както и на този комплекс, и охранители с каски, патрулиращи наоколо като щурмоваци.
Подземната стая за срещи на Мари Лаво нямаше нищо общо със свръхсекретното тестово съоръжение на Мадиган.
– Отведи Образец А1 в клетка осем – излая омразният глас на Мадиган.
Огледах се наоколо, но не го видях, а в гласа му се долавяше някакво олово. Сигурно даваше заповеди по интеркома. За пореден път се изритах, че не го убих, когато имах възможност, но щях да поправя това при следващата си възможност. След това ме изкараха от това, което предполагах, че е командният център, и ме поведоха по дълъг коридор. Ботушите на въоръжените ми придружители щракаха в стакато ритъм по плочките, докато ме превеждаха по коридорите два пъти на ляво и един път на право, преди да ме доведат до входа на нещо, което приличаше на болнично крило на затвора.
– Спрете за сканиране – каза един пазач с отегчен тон.
Той също носеше шлем с пълен визьор, но неговият не излъчваше мисловния бял шум, който издаваше екипировката на похитителите ми. Забелязвам, че не го правеше и нито един от другите надзиратели с шлемове тук. Сигурно е елитна технология, с която разполагаха само тактическите части.
След това лазерите, обграждащи количката ми, изчезнаха, а обкръжението ми послушно остана неподвижно, докато над нас се появиха сини линии под формата на решетка. Охранителят погледна към екрана на компютъра си и главата му се вдигна.
– Нещо е в количката с нея.
– Мъртъв вампир – отвърна един от придружаващите ме.
Думите ме нараниха толкова много, че ми трябваше секунда, за да регистрирам отговора на другия охранител.
– Не, нещо със сърцебиене.
През болката ми се промъкна объркване. Сърцето ми беше спряло да бие преди часове…
С писък нещо малко и космато изскочи между дупките в сребърната мрежа. Двама от закоравелите ми пазачи отскочиха назад, а третият се опита – и не успя – да стъпче животинчето, което го изпревари и изчезна под близката врата.
– Шибан плъх – промърмори пазачът. След това главата му се завъртя в моя посока.
– Защо не го уби? – Попита той с обвинителен тон.
– За да може да се изсере в супата ти – отвърнах аз.
Нима си мислеше, че ще се извиня за това, че не съм добър унищожител? Дори и да не бях прекалено погълната от скръбта, за да забележа, защо щеше да ме интересува дали един гризач се е качил на задната седалка на вагона ми за отвличане…
Очите ми се присвиха, но наведох глава, преди стражите да доловят нещо подозрително в изражението ми. Този плъх не просто се беше качил на грешното превозно средство. Беше попаднал в сребърната мрежа, което беше възможно само ако се беше скрил в дрехите на Боунс през краткия промеждутък между смъртта му и залавянето ни. А вероятността животно да се задържи наоколо след престрелка, толкова интензивна, че да убие майстор вампир, беше почти нулева.
– Затворете кучката – изръмжа пазачът.
Онези кръстосващи се лазерни лъчи отново се появиха около количката ми. Не казах нищо, докато ме вкарваха през вратите на блока, и още нищо, когато пазачът промърмори, че Поддръжката трябва да остави капани за плъхове за този етаж.
Капаните нямаше да сработят, защото това не беше обикновено животно. Всъщност това, което се промъкна под вратата преди малко, изобщо не беше животно.
Беше Денис.

Назад към част 15                                                                 Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!