Глава 18
По-късно щях да се срамувам, че не се хвърлих в прегръдките му, когато разбрах кой е, но в момента мозъкът ми отказваше да съвмести полуизгнилия ходещ труп с мъжа, когото обичах.
Боунс не изпитваше моето колебание. Той също така нямаше над шестдесет процента от плътта си, но в това беше смисълът. Той ме хвана за ръката и ме издърпа от стаята за паника, след което ме запрати по коридора. Оставих го да ме води, като все още се опитвах да се справя с реалността, че е тук, да не говорим за опитите да осмисля състоянието, в което се намираше. Коридорът беше осеян с трупове на охранители, чиито глави бяха откъснати, а локвите от кръвта им ме накараха да се подхлъзна веднъж или два пъти, докато тичахме. Червени светлини мигаха и аларми се разнасяха, но не срещнахме повече охранители, а ако в тази секция имаше служители, те отдавна бяха евакуирани.
След това една голяма двойна врата прегради пътя ни към следващата секция. От празния пост на охраната личеше, че охранителят на входа е напуснал поста си, а през малкото зрително табло не видях никого и в помещението отвъд.
– Започвам протокола Данте за секция 13 след петнадесет секунди – интонира компютъризиран глас по комуникационната система.
Насочих сетивата си навън, опитвайки се да открия какво означава това, и мислите, които долових, бяха зловещи.
Те не могат да изпепелят Секция 13! Може да има оцелели!
О, Боже, аз ще умра…
Точно така, изгорете всички до един от тези шибаняци!
– Ще подпалят тази секция – казах на Боунс, след което го разтърсих, когато единственото, което направи, беше да затвори очи.
– Боунс! Трябва да тръгваме сега, иначе ще изгорим.
Той все още не отваряше очи. Не ме ли чу? Може би не, не изглеждаше да е останало много от ушите му под този куп от бяла коса.
Хванах го и се опитах да полетя, като възнамерявах да ни взривя през тавана в секция, която нямаше да бъде барбекю, но той стъпи на краката си и не се остави да бъде помръднат. Не знам как успя да го направи, докато изглеждаше като статист от „Нощта на живите мъртви“, но можеше и да се опитам да вдигна планина.
– Не – каза той с онзи гърлен, непознат глас.
– Пет секунди до протокола Данте в секция 13 – изрече предупредителната система.
Боунс все още не помръдваше. Ако отлетях без него, имах шанс да успея, но по-скоро щях да умра, отколкото да го направя. Странно изглеждащ или не, това беше Боунс и моето място беше при него, на живот или на смърт. Хвърлих ръце около него и стиснах очи, надявайки се, че огънят е толкова силен, че това ще стане бързо…
Експлозиите наистина избухнаха и накараха всичко да се разтресе, сякаш бяхме попаднали в земетресение, но нямаше нито топлина, нито болка. След няколко секунди се осмелих да отворя очи.
Към нас не се устреми стена от пламъци. Нито пък стражи, но от бясното кресчендо от писъци в мислите ми се виждаше, че някъде умират хора. Трябваше да се помъча да се справя с умствения хаос, за да разбера какво се е случило, а когато го направих, бях зашеметена.
– Използвал си силата си, за да саботираш машината им за изгаряне, преди да успее да подпали този етаж, и тя се е взривила там, където се е намирала.
Говорим за борба на огъня с огън. Или с телекинеза, в този случай. Откога Боунс е станал толкова могъщ? По-добрият въпрос е как можеше все още да е такъв, в това си състояние?
Той кимна.
– И… отвори… врати.
Говоренето явно му беше трудно, но способностите му бяха на изумително ниво, ако се съдеше по това, което беше направил.
– Кои врати? – Тези, които водят към повърхността, надяваме се.
– Всички… от тях.
Така каза, вратите пред нас се отключиха и се плъзнаха. Когато вълна от нови писъци нахлу в съзнанието ми, разбрах значението на казаното от него.
Той не само беше отворил тези врати. Беше отворил всички врати в съоръжението, включително и тези, които държаха немъртвите пленници в килиите им.
Този път, когато се вслушах в мисловните писъци, се усмихнах.
От звуците личеше, че Тейт, Хуан, Дейв и Купър са овладели добре положението си, но към тях можеха да се насочат още охранители.
– Остани тук, аз ще доведа момчетата – казах на Боунс.
Може и да му липсваше повече от половината плът на лицето, но все още нямаше проблем да предаде „Шегуваш ли се, по дяволите?“ с изражението си.
– Може да има бой, а ти изглеждаш така, сякаш един силен поглед може да ти счупи крайник – казах с раздразнение.
Нещо ме погледна в гръб. Завъртях се, вече стрелях, но бях ударена с откъсната глава – грубо, но не опасно. После друга глава се втурна към мен, сякаш беше топка за боулинг, а краката ми бяха кегли. Измъкнах се от пътя, само за да я накарам да се обърне във въздуха и да ме удари в задника.
– Престани, ти се изрази!
Предполагам, че трябваше да се досетя кой е убил всички тези пазачи в началото, макар че с това колко изгнил изглеждаше Боунс, единствената заплаха, на която някой би го приел за способен, беше за апетита му . . .
Тогава ми хрумна. Всичко това. Може би трябваше да е очевидно още от момента, в който разби вратата на паник-зоната, но шокът ми беше попречил да сглобя парчетата. Сега вече знаех как е останал жив, въпреки че го бях видяла да умира, и защо изглеждаше по този начин.
И ако не беше откъснал парче от плътта ми, щях да го ударя право в лицето.
– Ти, безсърдечно копеле – изръмжах аз.
Погледът му не мигаше. Липсата на клепачи ще направи това с човек.
– По-късно – отвърна той с онзи дрезгав глас.
О, той можеше да заложи на това.
– Кат!
Обърнах се и видях огледалния си образ да се носи по коридора. В някакъв момент след превръщането си от плъх в мой двойник Денис беше нахлузила медицинска престилка. От всички дупки по тях личеше, че е поемала и силен огън, докато се е преструвала на мен.
Щастието ми от това, че я видях, беше помрачено, когато забелязах, че тя не изглеждаше ни най-малко изненадана да види Боунс жив или в състоянието, в което беше. Само аз ли не знаех какъв е истинският план за срещата ми с Мадиган на кея?
– Хайде, секцията на вампирския затвор е натам – каза Денис, преди да профучи покрай нас и да завие надясно, където коридорът се раздвояваше.
Последвах я, като превъзмогнах вихрещите се емоции, за да насоча сетивата си навън. Нямаше да е добре да попаднем право в капан. След като се заслушах за няколко мига, напрежението ми спадна. Унищожаването на машината на Протокола Данте от страна на Боунс не просто беше убило много хора. То беше наранило и много от останалите, тъй като повечето мисли, които долавях, бяха разкъсани от болка. Мислите, които все още бяха ясни, изглеждаха панически, тъй като служителите на Мадиган осъзнаха, че всички вътрешни врати са отворени, но главният асансьор към повърхността не работи.
Добре. Беше време да разберат какво е да се чувстваш безпомощен и в капан в тази подземна дупка.
Пребродих мислите, доколкото можах, но Мадиган не беше сред тях, което го правеше или мъртъв, или в безсъзнание. Надявах се на второто, тъй като исках сама да го убия. Но първо.
Денис мина покрай отворените врати за сигурност в секцията, където бяха килиите за задържане. След това спря, носът и се набръчка. Килиите бяха празни, но имаше тела, свлечени върху компютърните монитори, столовете и по зачервения под. Тейт и момчетата бяха заети. Многобройните кървави следи водеха към вътрешна стая покрай килиите, макар че друг, по-малък брой беше тръгнал по коридора в противоположната посока, откъдето бяхме дошли.
– Още малко, амиго – прозвуча ниският глас на Хуан от вътрешната стая. После по-меко и по-настойчиво: – Пригответе се. Някой идва.
Тръгнах в тази посока, вместо по коридора.
– Аз съм Кат – извиках, без да искам да ме прострелят отново.
– Querida? – Изпусна уморен смях Хуан. – Разбира се. Кой друг би могъл да причини такива неприятности?
Погледнах към Боунс и Денис, преди да заговоря.
– За повечето от тях този път не бях аз.
После престъпих още една смачкана форма, докато влизах в нещо, което приличаше на операционна зала. Медицинско оборудване висеше от тавана на различни места, а скалпели, триони за кости и други остри инструменти почиваха на маса до голяма метална плоча с ограничителни ремъци. Тази маса беше празна, но тръбната машина в далечната част на стаята не беше. Тейт беше вътре в нея, навсякъде от него стърчаха тръби, докато Хуан и Купър стояха до контролния панел.
Дейв излезе от ъгъла, спускайки окървавена карабина М-4.
– Адски се радвам да те видя, Кат – каза той и ме прегърна за кратко, свирепо. След това се хвана за ръката ми, когато се опитах да стигна до останалите.
– Чакай. Те извличат течното сребро от Тейт.
Огледах се наоколо с мрачно разбиране. Не си спомнях да съм била тук, но това трябва да е машината, за която намекваше д-р Очевидност, когато каза, че течното сребро е било разтворено с азотна киселина и отмито. Това означаваше, че ограничителната маса и множеството инструменти са за по-леките случаи, когато среброто може да бъде изрязано, не че това щеше да го направи по-малко мъчително.
– Как се е посребрил Тейт?
Дейв започна да отговаря, после се загледа през рамото ми. Денис и Боунс бяха зад гърба ми и беше въпрос на избор коя от тях го беше шокирала повече.
– Денис може да променя формата си, а Боунс си е играл на мъртав – обобщих аз. – Той ще се възстанови напълно, когато изпие още кръв.
– Сега вече видях всичко – промълви Дейв и поклати глава. – Скобите за задържане на Тейт все още бяха поставени, когато го върнаха в килията му, след като ти пи от него. Когато вратите неочаквано се отвориха, тръгнахме към шишовете, но един от тях успя да натисне ключа, който включи сока в тях.
Заляли са тялото на Тейт с течно сребро. Потръпнах при спомена колко мъчително беше усещането.
– Скоро ще го извадят, не е навлязъл твърде дълбоко – продължи Дейв.
– Откъде знаят как да работят с машината?
Той ме погледна мрачно.
– Усвоили са я след всички пъти, когато са я използвали, за да извадят сребро от тях.
Тейт промърмори нещо, което звучеше като името ми, но гласът му едва се чуваше над шума, който машината издаваше.
– Тук съм – извиках аз.
– Не ти, querida“, каза Хуан и погледна нагоре, преди да натисне още бутони. – Кейти. Тя избяга, когато камерите се отвориха. Видяхте ли я?
– Служителка ли е? – Ако е така, не ми се искаше да им го казвам, но вероятно е мъртва.
– Момичето – каза Купър нетърпеливо.
Извиках. Колко ужасно би било, ако някой беше довел детето си на работа точно днес… чакайте.
– Дете в килия? – Попитах, като изплува споменът за онова, което бях зърнала, когато пазачите ме прекараха покрай него.
Дейв изпусна едно хъркане.
– Да, това дете. Виждала ли си я?
– Стъпки – заяви глух глас зад мен.
Боунс беше прав. Сега вече знаехме на кого принадлежат малки, които водеха настрани от тази секция.
– Ще я хвана – каза Денис веднага. – Предпочитам да направя това, отколкото това, което трябва да направите вие.
– Добре, благодаря.
Денис мразеше да убива, а аз не можех да оставя някое бедно дете да се скита наоколо, но не можехме да отделим време да я потърсим. И без това вече бяхме прекарали твърде много време тук.
Дейв сграбчи Денис, преди тя да успее да си тръгне.
– Не се опитвай да я насилваш, ако не иска да тръгне с теб.
– Няма да я плаша – каза тя с насмешка.
– Това не е…
– Мадиган.
Суровият глас на Боунс прекъсна всичко, което Дейв се канеше да каже. Всички се обърнахме с изключение на Денис, която тръгна с необикновена бързина.
– Какво? Мадиган какво? – Подканих го.
Устата му се разтегли в наистина ужасяваща усмивка.
– Жив.
Хванах ръката му и изрекох една дума.
– Къде?
Назад към част 19 Напрд към част 21
