Глава 20
След като измъкнаха течното сребро от Тейт, той, Хуан и Купър претърсиха обекта, за да се уверят, че някъде не са се скрили още охранители, които чакат своя шанс да нападнат. Денис все още не се беше върнала с изчезналото дете, но аз не се притеснявах. Само демонична кост, прободена през очите, можеше да убие Денис, а Мадиган нямаше такава. Почти никой нямаше. Демоничната кост се намираше по-трудно от червен димант.
Дейв обаче беше с Боунс и с мен. Той се взираше в трупа на Мадиган, а устата му беше свита в тънка, стегната линия.
– Обикновено бих се радвал да издълбая гърдите на гадняра, но точно сега мисълта не ми харесва.
Боунс почука по бедрото си с големия нож, който беше конфискувал от операционната на комплекса.
– Не мога да си позволя да чакам. С всеки изминал ден кръвта губи силата си.
Дейв вдигна вежди.
– Ти ме отгледа, след като бях в земята повече от три месеца.
– Натъпкала е много вампирска кръв в теб, докато си умирал – каза Боунс с одобрителен поглед към мен. След това ритна прегърбената форма на Мадиган. – Този гад едва ли е изпил и капка.
Дейв въздъхна отстъпчиво, преди да свали ризата си и да ми я подаде със сардонична усмивка.
– Ти беше там, за да гледаш как това се поставя в гърдите ми. Предполагам, че е редно да си тук, за да гледаш и как го изрязват навън.
– Беше на Родни, после на теб, така че е добро сърце – отвърнах аз, подготвяйки се за това, което предстоеше. – Той не го заслужава.
Изръмжа Дейв.
– И аз не искам неговото, но все пак сме тук.
Като каза това, той прие ножа от Боунс и коленичи до Мадиган. Вместо да разкопчае копчетата, той разряза ризата на Мадиган, разкривайки бледото, покрито със сива кожа туловище на възрастния мъж.
– Има ли някакъв трик в това? – Попита Дейв, опирайки острия връх върху гърдите на Мадиган.
Боунс издаде леко подсмърчане.
– Не, това е лесната част. За да го върнеш правилно, ти трябва деликатност и прецизност.
Дейв прокара острието през центъра на гърдите на Мадиган. След това отвори част от гръдния кош, разкривайки сърцето на бившия оперативен работник. Няколко разреза по-късно Дейв го държеше като мрачен трофей.
– Бих се заклел, че ще е черно – промълви той.
Ако злото беше оставило петно, щеше да е, но сърцето на Мадиган изглеждаше като на всички останали. Това не означаваше, че искам да имам по-близък контакт с него, но все пак, когато Дейв ми го протегна, аз го взех. Колкото и да беше обезпокоително, това не можеше да се сравни с онова, което предстоеше.
Дейв подаде окървавения нож на Боунс и видимо се окопити.
Боунс не се поколеба. Той го заби до дръжката под гръдния кош на Дейв. След това, също толкова бързо и брутално, изряза място, достатъчно широко, за да побере ръката му, и заби и нея. От плътно затворените устни на Дейв се изтръгнаха груби звуци, но той не изкрещя. Бих изкрещяла, ако сърцето ми беше изрязано от гърдите ми. Многократно, но тези накъсани звуци бяха единствената индикация, която Дейв даде за това колко много го боли, да не говорим за психическата травма от това да види как Боунс изважда сърцето му от гърдите.
– Сега, котенце – каза Боунс с отсечен тон.
Подадох му сърцето на Мадиган и взех това на Дейв, като го поставих в отворената гръдна кухина на Мадиган. След това избърсах ръцете си в взетата назаем лабораторна престилка, която сега беше повече червена, отколкото бяла. За краткото време, което беше необходимо за това, Боунс приключи с Дейв, който се спъна, докато се отдръпваше.
– Трябва да ядеш – каза му Боунс. – Тук има много, така че яж и не забравяй – суровата храна ще те излекува по-бързо.
Той нямаше предвид обичайната храна на гулите, състояща се от сурови месарски разфасовки. Упрекнах се за мигновения изблик на гадене, когато Дейв тръгна да следва тези инструкции. Той не можеше да си помогне с това, което му трябваше, за да оцелее, а както Боунс беше отбелязал, имаше много мъртви войници, от които да избира. Освен това ролята на Дейв в това можеше да е приключила, но нашата не беше.
– Донеси ми двама – каза Боунс. Той коленичи до тялото на Мадиган, като подреждаше частите вътре с умение, родено от практиката.
Излязох от асансьорната шахта и отидох в другата стая, където служителите на комплекса чакаха с покорно мълчание. После избрах двама от най-здраво изглеждащите и ги изведох от групата. Преди да видят вътрешността на асансьорната шахта, се вгледах в очите им със светнал поглед.
– Не се страхувайте – казах им със звучен глас. – Няма да ви се случи нищо лошо.
Ако не бях направила това, преди да ги въведа във вътрешността на кръглата стая, те щяха да се ужасят до пръсване на сърцето при вида на тяло с издълбан гръден кош и вампир, който се е навел над него, докато си прерязва гърлото. По дяволите, това ме накара да се разтреперя, а бях видяла същото преди години, когато Боунс отглеждаше Дейв като гхул. В сравнение с това да превърнеш някого във вампир беше направо приятно.
След като Боунс изцеди няколко литра от кръвта си в гръдната кухина на Мадиган, той седна. Бързо заведох мъжа и жената при него. Той отпи от всеки от тях и се върна към ужасната си задача да изтласка още кръв от себе си и да я вкара в зеещия гръден кош на Мадиган. Тъй като не се нуждаеше от помощта ми за това, поведох двамата донори обратно към тяхната група. Те щяха да бъдат малко замаяни, но иначе ще се чувстват добре.
Преди да успея да се върна на платформата за издигане, се сблъсках с Тейт.
– Имаме проблем – заяви той.
Огледах се предпазливо.
– Още охранители?
– Не, ние се погрижихме за оставащите – каза той пренебрежително. После тонът му се втвърди. – Говоря за софтуера. Оказа се, че машината на Данте не е била единственият механизъм за самоунищожение.
Въздъхнах.
– Да не искаш да кажеш…
– Че Мадиган е имал авариен изключвател, който светкавично е изпържил всяка флаш памет и твърд диск тук? – Тейт добави мрачно. – Да, това имам предвид. Дори мобилните телефони и таблетите не са останали. Всичко е изпечено.
Преборих се с желанието да ударя главата си в най-близката стена. Нищо чудно, че самодоволното копеле беше казало, че ако се самоубие, никога няма да открием тайните му! Машини за изгаряне на отпадъци. Лазерни мрежи. Устройства за самоунищожение на софтуера. Мадиган беше параноик до фантастична степен, за да инсталира всички тези мерки за безопасност в това съоръжение. Кого или какво се беше опитал да защити?
Поне това може би все още ще успеем да разберем.
– Не е задължително всичко да е загубено – казах аз, кимвайки към отворената височинна платформа зад Тейт.
Той се обърна, наблюдавайки как Боунс залива заместващото сърце на Мадиган с вампирска кръв в опит да го върне обратно като гул. Ако беше изпил повече от нея, преди да умре, трансформацията му щеше да е неизбежна, след като смени сърцето си с това на гхул и го активира отново с вампирска кръв. Но Мадиган бе погълнал най-много няколко капки от кръвта на Боунс. Дали това щеше да е достатъчно?
Надявах се да е така.
Най-накрая, след като Боунс отново постави ребрата на Мадиган върху сърцето му и покри тази област с още кръв, той се изправи, прокарвайки уморена ръка през снежнобялата си коса.
– След колко време ще разберем дали работи? – Попитах го.
Той сви рамене.
– Ще възкръсне до няколко часа или ще остане мъртъв завинаги. Така или иначе, трябва да тръгваме. Сигнал за бедствие можеше да е бил изпратен, когато атаката ни започне, така че и без това сме останали твърде дълго.
Вярно е, а и нямахме нужда от допълнителното усложнение да се справяме с подкрепленията, докато чакаме да видим дали Мадиган ще се върне от гроба. Но преди да тръгнем нанякъде …
– Денис намери ли вече детето? – Попитах Тейт.
Преди той да успее да отговори, женски глас го изпревари.
– Тя ме намери – каза Денис, като звучеше потресена.
Обърнах се и очите ми се разшириха, когато я видях. Беше се преместила обратно в собствения си вид, а шията и косата и с цвят на махагон бяха облени с прясна кръв. Медицинската престилка, която носеше, също беше по-кървава, а в нея имаше нова голяма дупка точно около сърцето и.
– Опитах се да те предупредя – обади се Дейв от по-далеч зад нея.
– Трябваше да бъдеш по-конкретен! – Отвърна тя и раздразнението замени шока и.
Тейт поклати глава.
– Това е моя грешка. Преди няколко седмици казах на Кейти, че ако някога има възможност, трябва да избяга и да убие всеки, който се опита да я спре.
– Да убие? – Повторих невярващо. – Тя е дете, Тейт.
Погледът, който ми хвърли, беше изпълнен със съжаление.
– Само по възраст. Казах ти, че не знаеш и половината от това, което Мадиган е направил. Е, тя е половината.
– Тя е повече от половината – отвърна Денис мрачно. – Това малко момиче ми счупи врата, щом ме видя, после ми преряза гърлото, когато станах след това, и после ме наби на кол с тръба, която откъсна от стената, когато станах след това! Излишно е да казвам, че след последния случай останах на земята, докато Злото с убийствени наклонности не си тръгна.
Загледах се, умът ми отказваше да приеме казаното от Денис, макар да знаех, че тя няма да излъже. Кестенявото дете, което бях зърнала, не можеше да е на повече от десет години. Освен това изглеждаше, че е по-малко от половината от теглото на Денис. Как можеше да има сили да направи всичко това, да не говорим за решимостта да бъде толкова безмилостна?
– По дяволите. – Въздъхна Боунс. – Тя е това, нали?
– Какво е тя? – Попитах, все още опитвайки се да обхвана идеята, че един петокласник е наръгал задника на свръхестествено неубиваемата ми приятелка по три различни, смъртоносни начина.
– Кулминацията на цялата работа на Мадиган – каза Тейт със стабилен глас. – Кейти е човек, но също така е отчасти вампир и отчасти гул, а Мадиган я е възпитал да бъде машина за убиване.
Назад към част 21 Напред към част 23
