ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 32

Глава 30

Веритас не е взела Мадиган със себе си. Боунс искаше да го убие, тъй като вече не ни беше нужен, за да разберем кой е поддръжникът му, но аз имах няколко въпроса към бившия си заклет враг. Трейв можеше да фалшифицира записите, които публикуваше онлайн, но някъде в разбитото съзнание на Мадиган той знаеше истината за биологичната майка на Кейти.
Бяха нужни часове, за да я изтръгна от него. Освен че в спомените на Мадиган имаше пропуски, обхващащи целия Гранд Каньон, той имаше и вниманието на хрътка на крек. До зазоряване обаче той успя да събере достатъчно ясни късчета, за да потвърди твърденията на Трейв, че Кейти е моя дъщеря. Ако духовете можеха да припадат, Дон щеше да припадне, когато осъзна, че точно дотам води пътеката от въпроси, които го накарах да зададе на Мадиган.
Самата аз се изкушавах да го направя заради това, че изведнъж се превърнах в нещо, което никога не съм мислила, че ще бъда – майка. Това беше едно от предизвикателствата, в които всичките ми бойни умения бяха напълно безполезни. Детството ми също не беше отличителен пример, от който да се възползвам. Поради вампирското промиване на мозъка на майка ми от баща ми, бях израснала с убеждението, че съм наполовина зла. Мразех разликата, която ме правеше различена от всички останали, а сега имах дете с двойна доза от тази „различност“ в себе си.
Разбира се, това означаваше, че знам всичко, което не трябва да правя. Например никога не бих казала на детето си, че да си различен е нещо, от което трябва да се срамуваш. Може би щеше да се наложи Кейти да го крие, за да оцелее, но ако се наложи да използвам всичко, което имах в себе си, тя щеше да знае, че нейната уникална природа не е проблемът. Проблемът беше в предразсъдъците на хората. И никога, ама никога нямаше да и се налага да се страхува, че един ден ще направи нещо, за да ме загуби. Не бях имала тази сигурност, докато растях, и може би не знаех много за майчинството, но знаех колко силно боли, когато имаш чувството, че си на една грешка разстояние от това да загубиш семейството си.
Ако имах какво да кажа по този въпрос, Кейти никога нямаше да познае това чувство. Но първо трябваше да се уверя, че никой не я е убил, нито преди, нито след като съм имала възможност да се запозная официално с нея.
Ето защо с Боунс не отидохме в Детройт, въпреки желанието ми да се втурна направо там, за да намеря детето си. Вместо това, след като поспахме няколко часа, за да сме в най-добрата си бойна форма, тръгнахме на юг.
Тропическа буря разбуни водите на езерото Пончартрейн и подхвърли лодката, която бяхме откраднали, сякаш беше играчка във вана. Но не това беше причината стомахът ми да се свие от нервност. В сравнение с това, което ми предстоеше да направя, преобръщането на лодката щеше да е забавно.
В далечината бреговата линия, към която се стремяхме, не беше осветена толкова силно, колкото обикновено. Бурята беше прекъснала електрозахранването на няколко места, но загубата на електричество никога не е била най-голямата грижа за Ню Орлиънс. Това бяха дигите. Градът на полумесеца получаваше директен удар, макар и за щастие с тропическа буря, а не с ураган, достатъчно силен, за да пробие дигите.
Не знаех дали лошото време ще ни помогне, или ще навреди на мисията ми, но когато Боунс каза:
– Сега, коте – скочих от лодката без колебание. Тежестите, които бях привързала, ме държаха доста под повърхността, но както беше предвидено, не бяха достатъчни, за да ме изпратят на дъното. Все пак бурята беше направила водата мътна. Дори и с маската, която не допускаше солената вода в очите ми, зрението ми се ограничаваше само до десетина метра пред мен, което ме дезориентираше.
Натиснах един бутон на специализирания часовник за гмуркане на китката си. Зелената светлина, която излъчваше, съвпадаше с блясъка от погледа ми, докато показваше цифрова карта. След това направих няколко експериментални ритника с новите си водолазни плавници, доволна от това колко плавно ме задвижват през водата. Исках да получа всякаква помощ, за да запазя енергията си.
Няколко часа по-късно се изкачих нагоре по стената, която граничеше с река Мисисипи, и свалих маската, костюма и плавниците си, когато се върнах на сушата. Под него носех клин и горнище с дълъг ръкав, и двете черни като обувките ми за гмуркане и боядисаната ми коса.
Може би това не беше идеалното облекло за гореща нощ в Ню Орлиънс, но кожата ми щеше да ме обяви за вампир на онези, които знаеха какво да търсят, а аз не исках никой да знае, че тази вечер съм на гости на най-известния жител на града. Мари имаше шпиони на всяко летище, жп гара, пристанище за лодки и магистрала към Ню Орлиънс, но дори кралицата на вуду и гулите не можеше да наблюдава всеки квадратен метър от реката, да не говорим за каналите, които водеха от езерото Понтчартрен до могъщата Мисисипи. Ето защо бях плувала под прикритието на вълните и защо сега вървях с усещането за мъчителна бавност през магистралата и по Четвърта улица, насочвайки се към квартал Гардън.
Картата на часовника ми вече не ми беше нужна. Бях посетила квартал Гардън при първото си пътуване тук преди години с Боунс. Както много други, и аз се бях възхитила на красивите, величествени къщи, някои от които построени преди Гражданската война. Улица „Пратия“ беше една от любимите ми и двуетажната бежово-розова къща, оградена от порта с надничащи през железните решетки цветове на зюмбюл, беше една от тези, които помнех добре.
Дон също я беше запомнил. Трябваше да хвърли само един поглед на онлайн фотоколажа, за да каже „Тази“, докато сочеше с прозрачен пръст към екрана. Беше го привлякла към дома на Мари, когато прескачаше лей линиите в търсене на мен още когато имах нейната гробищна сила. По тази причина повечето духове вероятно знаеха къде живее Мари. Други вампири и духове също, но само някой, който желаеше да умре, можеше да дойде без предупреждение.
Ето защо Мари нямаше поставена охрана. Нейната къща беше и една от малкото в града, около която не се навъртаха призраци. Дон ми каза, че се чувствала „защитена“, което означавало, че Мари я е снабдила с горящ градински чай, трева и чесън. Дори кралицата на вуду трябва да иска да си почива от свръхестественото от време на време.
Тази вечер тя не го получаваше. Прескочих портата, обграждаща имота ѝ, и се запътих към входната врата. Вместо да почукам, я отворих с един ритник. Това би трябвало да привлече вниманието и, но в случай, че не се случи…
– Мари – извиках на висок глас. – Трябва да поговорим.
Разбира се, драматичното ми влизане щеше да е напразно, ако тя не си беше вкъщи.
– Това ти ли си, Жътварке? – Прозвуча познат глас, който разсея тази тревога. – И ако е така, разсъдъка си ли изгуби?
Мари се появи на върха на стълбището на втория етаж, облечена в бяла копринена роба върху дълга нощница в цвят екрю от същия материал. Или беше нарекла нощта ранна, или се беше забавлявала в личен план. Не ме интересуваше кое от двете съм прекъснала.
– Никога не съм мислил по-ясно – отвърнах кратко, – и съм сигурна, че знаеш защо съм тук.
Мари се усмихна по онзи любезен начин, който южнячките бяха усъвършенствали, но не позволих на приятното и изражение да ме заблуди. Тя не беше стоманена магнолия. Тя беше атакуващ танк, покрит с воал от рози.
– Ако си тръгнеш сега, жено, ще обмисля дали да не те убия.
Разбира се, тя не изглеждаше ни най-малко уплашена заради това, че съм нахлула в дома и. Бях сама и без оръжие, както разкриваше прилепналото ми по тялото облекло, а тя можеше да призове достатъчно Остатъци, за да ме превърне в петно на килима в рамките на няколко минути. Дори Боунс да беше дошъл с мен, това можеше да не уравновеси шансовете. Може би беше овладял телекинезата си достатъчно, за да контролира хора и машини, но да я използва успешно срещу една от най-могъщите съществуващи гули? Съмнително.
Още по-малко бих могла да се справя с телекинетичните способности, които бях усвоила от него. Способността ми да движа за кратко малки неодушевени предмети беше безполезна срещу противник като Мари – освен ако най-смъртоносното и оръжие не се крепеше на нещо дребно.
Съсредоточих се върху пръстена и със същото предизвикано от страх отчаяние, което ме беше накарало да разбия къщата на кралицата на гулите. Той излетя от пръста ѝ и се заби по стълбите в бързия си път към мен.
Мари изпусна дъх и го погна. Аз се хвърлих, приземявайки се върху гърба и, преди да е изминала половината от стълбището. След това се извъртях, докато вече не бях с лице към краката и. Това и даде възможност да ми нанесе удар в гърба, който сякаш разтърси мозъка ми. Вместо да се защитя от следващия и удар, увих едната си ръка около врата и, а другата пъхнах в отворената и уста.
Тя се вкопчи достатъчно силно, за да смаже костта, но аз я държах заклещена между зъбите и с мрачна решителност. По-добре тя да окървави моята плът, отколкото нейната. След това отметнах глава надолу и забих зъби във врата и, изсмуквайки кръвта и с всички сили.
Мари започна да се мята, сякаш се беше превърнала в бронзово куче с награда. Аз се държах, запечатвах устата си върху пробожданията и поглъщах кръвта и с вкус на земя толкова бързо, колкото можех. Борбите и станаха по-безумни и вместо да се опита да ме изхвърли, тя ни блъсна в стената. Минахме през нея и макар да успях да задържа устата си, притисната към шията и, тя загреба с ръка по изтърканата страна на една открита греда, преди да успея да я спра.
Малкият разрез, който направи, беше достатъчен.
Веднага щом кръвта и се разкри, се чу раздиращ ухото вой, идващ едновременно отвсякъде и от никъде. След това болката ме връхлетя с агонизиращи вълни. В продължение на няколко мига не можех да мисля покрай болката, докато десетки Остатъци се врязваха в мен с жестокостта на акули по време на хранителна треска. Мари се възползва, като ме избута назад и изтръгна хватката ми върху врата и.
Тогава си спомних как да го накарам да спре. Мари сигурно беше разбрала намерението ми. Тя ме сграбчи, опитвайки се да пъхне ръцете си в устата ми, както бях направила с нея. Нуждата ми да избягам от болката обаче ме направи по-силна и аз отвърнах глава.
– Отдръпни се – изръмжах аз, като забих зъбите си в китката ми.
Кръвта капеше на алена следа по ръката ми, но Остатъците продължаваха да ме разкъсват. Мари се възползва от шанса си, като вклини ръката си между зъбите ми, за да ми попречи да пусна още кръв. Разкъсах я със същата жестокост, която тя ми беше показала, но единственото, което тя направи, беше да ни измъкне от дупката, която беше направила в стената. След като се върнахме на стълбището, тя ме избута на стъпалата и скочи по гръб, за да ме задържи там. С нейната сила и с нападението на Останалите не можех да се освободя.
– Предупредих те, Жътварке – изръмжа тя над писъците, които издаваха създанията и. – Трябваше да си тръгнеш, когато имаше възможност.
Ако имах някакво съмнение, че тя възнамерява да ме убие, това го заличи. Отчаянието ме обзе, когато лицето на Боунс проблесна в съзнанието ми. Бяхме заложили на това, че ще мога да отзова Остатъците, ако изпия кръвта на Мари, за да погълна силата и. Миналия път бях проявила способностите и веднага, но ако сега ги имах, контролът и над тях беше твърде силен.
Остъците увеличиха атаката си, ставайки все по-силни, тъй като се хранеха от болката ми. След това в съзнанието ми се появи лицето на Кейти, чиито черти бяха замъглени, защото единственият път, когато я бях виждала лице в лице, не бях достатъчно заинтересована, за да ги запомня. През мен премина нова вълна от агония, но тя нямаше нищо общо с това, че Остатъците ме разкъсваха отвътре навън.
Сега никога нямаше да мога да и кажа колко съжалявам, че съм пропуснала първите седем години от живота и. Или да и кажа, че Мадиган вече не може да я нарани и че на този свят има нещо повече – много повече!- от грозотата, която и беше показана. Или да и кажа, че макар сега да е сама, не е изоставена и макар да е различна от всички останали, в моите очи тя е съвършена във всяко отношение…
Тази всеобхватна болка спря. Липсата и прочисти съзнанието ми дотолкова, че да видя счупеното стъкло в дъното на стълбището. За секунда се обърках. Бях влязла през вратата, а не през прозореца…
Боунс.
Усетих болката му, преди да го видя да се търкаля на пода, покрит от същите Остатъци, които ме бяха разкъсали. С ръмжене се опитах да отблъсна Мари, но се появи нова порция Остатъци, които ме опустошиха с нова атака.
– Не! – Опитах се да изкрещя, но с ръката на Мари, която все още беше заклещена в устата ми, се получи само бучене.
Изведнъж движенията на Мари станаха бавни, сякаш беше затворена в цимент и се опитваше да пробие. Осъзнаването се засили, а с него и надеждата. Боунс беше използвал силата си върху нея. Въпреки болката, която заплашваше да пречупи както съзнанието, така и тялото ми, аз се възползвах от възможността, като се отхвърлих от кралицата на гулите.
Ръката на Мари се изтръгна от устата ми, оставяйки между зъбите ми късове, които изплюх. Преди обаче да успея да захапя собствената си плът, тя пъхна другата си ръка между зъбите ми, движейки се толкова бързо, че сигурно се бе отърсила от силата на Боунс.
– Убий го – изръмжа тя, а свободната и ръка все още кървеше от зъбите ми.
Остатъците започнаха да разкъсват Боунс с по-голяма жар, увеличавайки броя си, докато вече не можех да го видя. Не можех и да го чуя. Воят, който издаваха, беше твърде силен.
Решителността се надигна с такава сила, че ме накара да изтръпна от болката. Нямаше да подведа дъщеря си и нямаше да гледам – нямаше да гледам! – как Боунс умира отново.
Този път не се опитах да изхвърля Мари. Вместо това сграбчих ръката, която тя беше пъхнала между зъбите ми, и я дръпнах с всички сили.
Тя се откъсна и се удари в стълбището с достатъчна сила, за да го покрие с червено. Не направих пауза, за да се насладя на писъка и, а захапах устната си достатъчно силно, за да я разкъсам.
– Отстъпи! – Изръмжах през мигновената струя кръв.
Лед се стрелна във вените ми, сякаш бях светкавично замразена. В същото време неземен рев изпълни ушите ми, заглушавайки крясъците на Остатъците и яростния вой на Мари. Той се раздуваше, сякаш се опитваше да взриви съзнанието ми с твърде многобройни за преброяване гласове, но въпреки това се усмихнах.
Знаех какво е това. Когато заговорих отново, гласът ми отекна заедно с безбройните други, които бяха изпратени в гроба.
– Назад. Излез.
Остатъците се отдръпнаха, сякаш Боунс и аз бяхме станали отровни. След това се плъзнаха по стените като извити, сребристи сенки. Мари се хвърли, за да ме хване или да избяга, но не измина и сантиметър, преди да спре с внезапността на удар в тухлена стена.
Бавно, с болка я отблъснах, после хвърлих откъснатата и ръка надолу по стълбището. Тя отскочи на последното стъпало и се приземи с трясък на няколко метра от Боунс.
– Както вече казах, Мари – изрекох аз, – трябва да поговорим.

Назад към част 31                                                                  Напред към част 33

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!