Глава 6
– Какво имаш предвид, под нейният призрак?
Същият въпрос прозвуча в съзнанието ми, но Тайлър го зададе пръв. Може би все още бях твърде шокирана, за да говоря.
– Това е кръвта – отвърна Мари, кимвайки към зачервената ми устна. Неземното ехо беше напуснало гласа ѝ и тя говореше с нормалния си сладък южняшки тембър.
– Кръвта отключва силата на гроба. С нея Мамбо може да възкресява Останки и да превръща новопочинали в призраци, ако Мамбо изтегли кръвта си, когато този човек умре.
Размърдах мозъка си, за да си спомня последните мигове от живота на Дон. Дали по невнимание не бях взела част от кръвта си, както бях направила сега, прехапвайки устната си? Не, бях плакала твърде силно…
Съжалителният поглед на Боунс съвпадна с проблясък на разбиране. Вампирските течности са розови поради ограниченото съотношение между вода и кръв в телата ни, но когато Дон умираше, бях плакала толкова много, че сълзите ми станаха алени, изцапаха блузата ми и пода до леглото на Дон, където бях коленичила и не си тръгнах дори след като сърцето му спря да бие…
– Можете да превръщате хората в духове? – Тайлър звучеше почти уплашено.
Чувството за вина накара гласа ми да се изкриви.
– Вече не.
После срещнах погледа на чичо си. Ако доживеех до хиляда години, пак нямаше да забравя мъката, която видях там – или гнева.
„Ти ми направи това!“ – Крещеше изражението му и вече нямаше предвид безпощадното нападение на Остатъците. Това щеше да свърши, но прекъсването му между този и онзи свят – не. Той не беше дух, който се е задържал, защото все още имаше една последна задача, която да изпълни, както се надявахме през последните няколко месеца. Не, той беше един от малцината прокълнати, които никога нямаше да могат да преминат отвъд, и то заради мен. Фактът, че не знаех какво правя, когато това се случи, беше почти безсмислен в сравнение с това.
– Много съжалявам.
Думите вибрираха от дълбочината на емоцията ми. Боунс хвана ръката ми, а хватката му изразяваше едновременно сила и утеха, но аз не усещах нито едното, нито другото под смазващата тежест на моята вина. Никакво извинение не можеше да поправи това и всички тук го знаеха.
Ето защо следващите ми думи не бяха молба за прошка и защо също така задържах сълзите си настрана. Като се има предвид какво бяха направили преди, сега те щяха да бъдат само сол в раната. Вместо това забих зъби в долната си устна, доволна от болката, която доведе до мигновена струйка кръв.
– Каза, че не са само хора, Дон, така че върху какво друго Мадиган е правил генетичните си експерименти?
Изненадата на Тайлър съвпадна с мисълта му: „Ти си една студена кучка. Той не осъзнаваше, че единственото, което ми оставаше, беше да спася приятелите си, а Дон беше доказал, че няма да предаде доброволно информацията.
– Какво друго? – Звукът, който Дон издаде, беше по-скоро агонизиращ лай, отколкото смях. – Всичко. Всичко.
Задържах погледа на чичо ми, докато изричах следващите думи.
– Заповядвам ти да не си тръгваш, докато не приключа с въпросите си. Разбираш ли?
Главата му трепна утвърдително. Следващият ми поглед беше насочен към Мари. Тя се изправи и след едно движение на пръстите и Остатъците напуснаха Дон, за да я обкръжат като извиващ се, ефирен ореол.
– Под всичко имаш предвид и гулите? – Попита тя чичо ми с копринен глас.
Дон не отговори. Боунс ме погледна. Стиснах зъби, отново прехапах устна и повторих въпроса.
– Вероятно.
– Как не си сигурен? – Този път попитах аз.
Дон се наведе напред, прегърнал ръце през торса си, сякаш се опитваше да се предпази от Остатъците, които вече не бяха там.
– Когато работехме заедно, можехме да извличаме само тела, но тези изсъхнали обвивки бяха безполезни за целите на Мадиган. Никой от нашите агенти не беше в състояние да върне жив екземпляр… до Кат.
Вината ми остана на заден план пред тази информация. Изражението на Боунс се стегна и нямах нужда от огледало, за да разбера, че собственото ми лице трябва да се е втвърдило в също толкова кремъчни плоскости.
– Ти и Мадиган все още работехте заедно, когато ме привлече. – Изявление, а не въпрос. Но Дон все пак отговори.
– Не мислехме, че ще останеш, затова, докато те имахме, се опитахме да научим колкото се може повече за двойствеността на вида ти…
– О, спомням си – прекъснах го аз. – Правехте ми кръвни изследвания всяка седмица, а освен това имах повече ядрено-магнитни резонанси, рентгенови снимки, компютърна томография, клетъчни изрезки и иглени биопсии, отколкото мога да преброя.
Дон погледна встрани, а контурът му се разколеба за миг.
– Здравей. – Впих зъби в устната си, като я разкървавих. – Не си тръгвай, още не съм приключила. Разкажи ми повече за тези генетични експерименти.
Дон ме погледна обратно, а устата му се изтъни в цепка.
– Те са дело на Мадиган. След като имаше пленени вампири и гули, върху които да работи, обхватът му се разшири, но попадна в задънена улица, опитвайки се да комбинира генетичните кодове. Човешките клетки можеха да се справят с включването на единия или другия вид, но не и на двата… докато не се появи ти. Като полукръвна, твоите клетки бяха единствените, съвместими с гулската и вампирска ДНК. Мадиган беше убеден, че картографирането и дублирането на генетичния ти код може да създаде по-безопасна, синтетична версия на гулския и на вампирския вирус, за да превърне обикновените войници в супероръжия. Не му вярвах, но после той синтезира Брамс.
– Чакай. Брамс е от вампирска кръв, не от моята – прекъснах го аз.
Дон не каза нищо, ала със срама, който промиваше изражението му, нямаше нужда да говори.
– Ти, лъжлива, манипулативна гад – изръмжа Боунс и се запъти към него. – Ако беше солиден, щях да избия предателството от теб, макар че това щеше да отнеме цялата ми значителна сила.
Дон прокара ръка през посивялата си коса и изглеждаше толкова уморен, колкото никога не бях го виждала.
– Мадиган се опита да направи Брамс първо с вампирска, а после с гулска кръв, но не успя. Пълната промяна от човек в немъртъв промени генетичния код твърде много, за да може да го манипулира. Подходяща беше само кръвта на Кат, в която човешката и вампирската ДНК се преплитаха на клетъчно ниво, но все още не беше напълно трансформирана.
Мари погледна към Остатъците, които все още я ограждаха, и повдигна вежди. Поклатих гневно, отрицателно глава. Не, нямаше да насъскам тези същества обратно на чичо ми, дори ако той беше позволил на един мегаломан да използва кръвта ми, за да формулира тайно лекарство, което лекуваше счупени кости и кървящи рани като магия. Когато Дон ми разказа за пръв път за него, каза, че се получава от филтрирането на компонентите в кръвта на немъртвите, затова го нарекохме Брамс в чест на най-известния писател-вампир в света.
Изглежда, че е трябвало да го наречем Кат на името на най-доверчивия полукръвен в света. Мислех си, че всички кръвни извлечения и тестове са, защото Дон е параноичен, че „ставам зла“, като пия вампирска кръв. Не знаех, че Дон е този, който тайно сключва сделки с дявола.
– Колко време Мадиган е използвал кръвта, клетките и тъканите и за мръсните си експерименти? – Попита Боунс с настървен тон.
Не се наложи да прехапвам устни и да повтарям въпроса. Дон изглеждаше нетърпелив да отговори.
– Изключих го веднага щом разбрах, че съм сгрешил за Кат. Тя не беше корумпирана като брат ми…
– Или теб – добави Боунс.
– Или мен – призна Дон уморено. – Затова, когато Мадиган отказа да се откаже от експериментите си с нея, го уволних от програмата.
Най-после ето го и източникът на враждата между двамата мъже. Нищо чудно, че Дон искаше да я отнесе в гроба и отвъд него. Ако беше жив, докато разказваше това, не мисля, че бих могла да спра Боунс да го убие, съдейки по яростта, която лъхаше от аурата му.
– Не ти вярвам – отсече Боунс. – Не си уволнил мълчаливия си партньор, защото изведнъж си си спомнил за съвестта си. Мадиган трябва да е искал да направи нещо наистина ужасяващо, за да действаш най-накрая.
Погледът на Дон прескочи към мен, после се плъзна настрани.
– Не.
– Лъжец.
Обвинението не дойде от мен, макар че го помислих миг преди Мари да го изрече. Погледът на кралицата на вуду с цвят на лешник се заби в Дон като два лазера.
– Излъжи още веднъж, призрако, и ще освободя слугите си.
Дон погледна към Остатъците и потръпна. Устните им бяха неприлично широко отворени и те започнаха да се надпреварват около Мари, сякаш нямаха търпение да го разкъсат отново. Декстър хленчеше, докато се сгушваше зад краката на Тайлър. Дори кучето се страхуваше от тях.
Чичо ми отвори устата си… и нищо не излезе. След това, с едно последно потръпване, сви рамене и разпери ръце.
Нека дойдат – почти изкрещя позата му.
Прехапах устната си толкова силно, че кътниците ми минаха през нея.
– Какво друго искаше да направи Мадиган, Дон? Да събере органите ми? Вивисекция?
Това бяха най-ужасните неща, за които можех да се сетя, но когато главата му се вдигна и изражението му беше смесица от отвратителен срам и молба за разбиране, разбрах, че е по-лошо.
– Той искаше да те размножи насила, за да създаде още опитни обекти с твоята тривидово съвместима ДНК, но щом го предложи, аз го изхвърлих…
Усетих пукнатината в щитовете на Боунс точно преди урната да профучи през Дон и да се разбие в стената зад него. Въпреки че беше хвърлена с достатъчна сила, за да изпрати фин облак пепел сред счупените парчета, но никой от нас не беше поръсен. Очите на Мари се разшириха, докато се оглеждаше наоколо. После по устните и се разля бавна усмивка.
– Интересно – каза тя, взирайки се в Боунс.
– По-скоро е странно, когато прави това – промълви Тайлър на никого конкретно.
На Боунс сякаш не му пукаше, че се е разкрил пред Мари заради телекинетичните си способности. Погледът му беше изцяло за Дон, докато сочеше с пръст по посока на чичо ми.
– Заслужаваш да останеш призрак завинаги.
– Не съм го правил…- започна Дон.
– Замълчи – изръмжа Боунс.
Земята действително започна да се тресе, когато той свали щитовете си и цялата тежест на подхранваната му от ярост сила се разби в стаята.
– Ти позволи на Мадиган да види колко ценна е тя за плана му за свръхвойници, а след това възбуди апетита му, като години наред отказваше да го допусне до нея. По дяволите, сега тя е пълноценен вампир, но той все още е обсебен от нея! Но ти знаеше това, когато той се втурна да заеме твоята работа след смъртта ти, но въпреки това отказа да разкриеш истината, така че сега нямаш право да кажеш нищо в своя защита.
Аз също не говорех, все още се олюлявах от тази бомба. Връзката ми с Дон винаги е била сложна, вярно.
Когато се срещнахме за първи път, той ме изнудваше да работя за него. Едва след като разбрах, че сме роднини, открих причината за предразсъдъците на Дон към вампирите. Макс, моят баща, е убил собствените си родители, след като е станал вампир. В продължение на десетилетия Дон обвиняваше брат си за действията му във вампиризъм, преди най-накрая да признае, че Макс е бил извратено копеле и когато е бил човек.
– Накарай го да ти каже къде е, котенце.
Суровият тон на Боунс ме изкара от мислите ми.
– Къде е какво?
– Мястото, в което работеше Мадиган.
Той започна да обикаля около чичо ми, като спираше само за да разтроши под ботуша си парче от урната на Дон.
– Той не работеше от стария ти комплекс – продължи Боунс. – Ти познаваше всеки сантиметър от това място, да не говорим, че щях да го прочета от мислите на някой от служителите. Така че къде Мадиган е провеждал експериментите си? Вероятно там, където сега са Тейт и останалите.
– Къде? – Попитах Дон, като разкъсвах устните си, докато произнасях единствената дума.
– В Шарлотсвил, Вирджиния, в старата фабрика за водопроводни материали на улица „Гарет“, но тя е празна от години.
– Все пак ще я проверим – заяви Боунс. – Той никога не е изоставял домашния си проект, за което свидетелства интересът му към Кат и изчезналите ми хора.
Мари се надигна, а поредното движение на пръстите и накара Остатъците да изчезнат, сякаш засмукани от невидим вихър. След това се приближи, а движението и беше някак по-застрашително заради това колко спокойна изглеждаше.
– Когато откриете това съоръжение, трябва да го затворите и да елиминирате всички, свързани с експериментите.
– О, възнамерявам да го направя – казах аз, все още разкъсвана между вината за това, което бях направила на Дон, и гнева за това, което той беше позволил на Мадиган да направи с мен.
– Намеренията не са достатъчни. Имаш шестдесет дни.
– Какво? – Изпсувах. – Ние дори не сме сигурни къде се намира това съоръжение. Освен това Мадиган е работил в областта на тайните операции в продължение на десетилетия. Той може да има тайни лаборатории и съоръжения, разположени из цялата страна!
– Точно така – каза Мари.
След това посочи към мен и не смятах, че е случайно, че го направи с пръста си, който призоваваше остатъците.
– Не съм единствената, която няма да търпи хората да се опитват да създават свръхвойници, като сливат генетичните ни кодове заедно – продължи Мари. – Ако до шестдесет дни не унищожите цялата тази операция, ще съдействам на Съвета на пазителите да я елиминира чрез други средства.
– Вие имате съвет? – Попита Тайлър, като изглеждаше заинтригуван.
Аз не отговорих. Бях прекалено заета да превеждам какво означава това. „Опожарена земя“ щеше да е любезно описание на това, което щеше да остане, ако Мари и управляващото тяло на вампирите превземеха това. Те нямаше да спрат да убиват Мадиган и неговите луди учени – щяха да изтрият всички до последния работник в офиса или пазача на земята. Това означаваше стотици служители, да не говорим за приятелите ми, ако изобщо бяха още живи.
А подобно масово клане можеше да накара световните лидери, които знаят, да спрат да си затварят очите за съществуването на гулите и вампири. Мари знаеше това, но тя и Пазителите на закона щяха да рискуват, за да гарантират, че кръстосването на видовете никога няма да стане реалност. В края на краищата вампирите и гулите почти бяха воювали два пъти преди това заради възможността човек да бъде едновременно отчасти вампир и отчасти гул.
Последният път този човек бях аз и само превръщането ми в пълен вампир предотврати подобна война. Мадиган, арогантният глупак, нямаше представа какво гнездо на оси е разбъркал и ако имахме голям късмет, щеше да умре, без да разбере.
Разбира се, щеше да ни трябва много повече от късмет, както ми напомни мрачният поглед, който Боунс ми хвърли. Загледах се в Мари, без да знам как ще спрем това в определеното време, само знаех, че трябва да го направим.
– Предполагам, че това означава, че ще се видим след шестдесет дни.
Усмивката и беше тънка.
– Надявам се да е така, Жътварке, заради всички нас.
Назад към част 7 Напред към част 9
