Глава 15
Дъхът от думите му се усещаше като пера, които докосват кожата ми. Ръцете му бяха върху ръцете ми, като леко размятаха точките на натиск в по-меките части на плътта ми. Не бих сметнала ръцете за ерогенна зона, но всяко докосване предизвикваше тръпки на удоволствие, които се разпространяваха далеч отвъд крайниците ми.
Трябва да му кажа да се махне от мен. В момента. Но това, което излезе, беше задъхано:
– Не би ли трябвало да се караш с мен, вместо да се опитваш да ме съблазниш?
Ниският му смях гъделичкаше ухото ми на всички правилни места.
– Кой казва, че не мога да правя и двете?
Не се доверих на реакцията на тялото си на това. Не помагаше и фактът, че леките му докосвания и четките на устата му засилваха все по-нарастващата ми нужда. Скоро само се опитвах да държа ръцете си отстрани, вместо да ги плъзна по гърба му, за да го приближа.
– Престани да си играеш.
Исках тонът ми да е остър, но отново не успях. Вместо това се получи почти мъркане. Богове, толкова ли отдавна не се бях отдавала на малко удоволствие, че бях на път да се отдам на най-опасния доставчик на такова?
– Ако искаш да спра, тогава ме спри – промърмори той, преди да усетя четките на зъбите му върху гърлото си. Ако сърцето ми все още беше способно да бие, щеше да започне да се блъска. Не можех да бъда в по-коварна ситуация. Тогава защо една безразсъдна част от мен искаше да наклони главата си назад, за да му осигури по-добър достъп?
– Кажи „не“ – продължи той. – Или ме отблъсни и ще спра. – После тонът му стана мрачно обещаващ. – Но ако не направиш нито едното, нито другото, няма да спра.
Устните му се допираха до кожата ми с всяка дума. Потръпнах и дъхът му ме удари с рязко издишване, когато го усетих. Ароматът му се промени, задълбочавайки се в по-луксозна смесица от карамел и коняк. Установих, че го вдишвам, докато гърдите ми не се раздуха срещу неговите. От него се изтръгна по-нисък, по-груб звук и той затвори последното пространство между нас. Всичките ми нервни окончания подскочиха, когато бедрата му се притиснаха към моите. Когато той направи бавно завъртане, което ме разтри точно в най-чувствителното ми място, изстенах.
Той ме стисна по-силно и устата му се запечата на врата ми. Задъхах се, когато усетих копринената мекота на езика му, а после го отблъснах с прилив на паника, когато усетих натиска на кътниците.
– Не!
Той спря и почувствах съкрушително облекчение, когато главата му се вдигна. Всеки предупредителен звънец, който имах, започна да звъни, когато чувствената мъгла, в която бях изпаднала, се разсея. Нима бях загубила ума си? Очевидният отговор беше „да“.
Иън се взираше в мен, без да се приближава, но и без да се отдалечава. Събрах разрушения си контрол, за да го погледна толкова твърдо, колкото успях.
– Мисля, че тази вечер изиграхме достатъчно от „двойките“ в ролите си.
Устните му се свиха.
– Да играем? Колко странно. Чувствам се така, сякаш през последните няколко минути за първи път виждам истинската ти същност.
Отказах да отвърна поглед, но ми се искаше. Знаещият му поглед беше толкова интимен, колкото и бавното, дълбоко триене в слабините ми. Той беше прав – бях оставила твърде много от охраната си. Още малко от умелото докосване на ръцете и устата му и може би щях да разкрия тайната си, без дори да съм имала намерение.
Не бях твърде арогантна, за да призная, когато съм била победена, а Иън беше пробил самоконтрола ми със смешна лекота. По причини, които нямаха нищо общо със здравия разум или самосъхранението, бях нелепо привлечена от него. Сега той вече знаеше това извън всякакво съмнение. Трябваше да се уверя, че е загубил интерес да ме съблазнява. Ако не можех да се доверя на своя самоконтрол, трябваше да се доверя на неговия. Иън имаше малко слабости, но имаше един начин да го раня така, че никога повече да не ме докосне.
– Истинската аз съм същият човек, който стоеше отстрани, докато детето на най-добрия ти приятел беше убито, помниш ли?
Всяка дума звучеше толкова студено, колкото беше и заповедта на Съвета, когато я издадоха. Единствената причина, поради която не бях убила онези, които бяха гласували за смъртта ѝ точно тогава, беше, че се нуждаех от доверието им, за да мога да помогна на нея и на други като нея по-късно. Но Иън не знаеше това. Лицето му се втвърди с цялата ярост, която бях изпитала, когато протестите ми пред съвета бяха останали глухи. После хватката му се затегна, докато не стана болезнена.
Този път се опитах да се освободя истински. Невероятно, но той се справи със силата ми. После блокира коляното, което насочих към слабините му, като използва краката си като примка около моите.
– Пусни ме – изисках аз.
– Не.
Сега той се наведе напред с груба сила вместо с чувствена настойчивост. Дори притисна главата ми към стената със своята, за да не мога да се отдръпна назад и да го ударя с глава до безсъзнание. Единственото, което можех да направя, беше да го ухапя, но това щеше да е катастрофално, тъй като той абсолютно сигурно щеше да ме ухапе обратно.
– Не си замръзила времето, за да ме спреш? – Попита той с тих, яростен шепот. – Не можеш, нали? На това място има твърде много истински родени вещици и магьосници, които са имунизирани срещу този трик. Ако видят какво можеш да направиш, ще разкрият силите ти на всички останали. Не можеш да стигнеш и до оръжията си с притиснати ръце, така че сега нямаш друг избор, освен да отговориш на това, което те питам.
Бях го тласнала твърде далеч. Беше казал, че няма да използва заклинанието, за да изтръгне тайната ми от мен, но този човек вече не се отразяваше в погледа му. Беше онзи, когото бях подиграла с предполагаемата смърт на детето на приятеля му, и той нямаше милост.
– Иън, не… – започнах аз.
– Заповядвам ти чрез заклинанието, което ни свързва, да ми кажеш дали си демон, обладал тялото, в което се намираш – прекъсна той.
В един момент заклинанието се активира. Агонията ме попари, нараствайки с всяка секунда, в която не отговарях. Лавата, която се вливаше в мен, нямаше да ме боли толкова много. Краката ми се подкосиха и аз се свлякох, тъй като, вярно на предупреждението ми, костите ми също изгниха по-бързо, отколкото успях да се излекувам. Само здравата хватка на Иън ме предпази да не се изсипя на пода.
– Не. – Гласът ми се изтръгна от мъка, когато отговорът беше изтръгнат от мен. – Това тяло е мое и на никой друг.
Истината за това моментално потуши болката. Въпреки това ми отне няколко мига да намеря сили, въпреки че костите ми започнаха да заздравяват. Благодаря на всички богове над и под земята, че Иън не беше отгатнал правилния въпрос, който да зададе.
– Как? – Отговори той с твърд тон. – Твоята сила е далеч отвъд това, което би трябвало да притежава един нормален вампир. Единственият път, когато съм виждал нещо подобно, е когато древен демон едновременно облада няколко от моите другари.
Демон, достатъчно силен, за да се справи с няколко обладавания едновременно, беше впечатляващ, но това не беше моята тайна.
– Остава ти само една заповед – казах аз, като все още се опитвах да стабилизирам краката си. – И ни предстои дълъг път. Наистина ли искаш да я пропилееш за това?
От начина, по който ме гледаше, може би за пореден път го бях тласнала твърде далеч. Напрегнах се, готова да направя нещо драстично, ако думите „заповядвам“ започнат да излизат от устните му. Но вместо това той се отдалечи толкова рязко, че се зарадвах, че все още се подпирам на стената. В противен случай щях да падна.
– Не искам – каза той, а лекият му тон беше в противоречие с тревожната тъмнина в погледа му. – А сега да направим сцена, за да се разчуе за посещението ни в Дагон.
Назад към част 15 Напред към част 17