Глава 18
Погледът на Иън се втвърди, докато не заприлича на бледи синьо-зелени диаманти.
– Значи заклинанието не те кара да се подчиняваш на заповедите ми?
– Заклинанието работи – казах аз, повдигайки роклята си, докато започнах да се изкачвам по скалистия перваз около замъка Белведере. – Не действам като Пазител. Вместо това се каня да наруша много закони.
Той се изкачи след мен с един скок, напомняйки ми, че и аз мога да летя. Как бях забравила това? Сигурно съм много по-пияна, отколкото предполагах.
– Как така? – Поиска той.
– Ф’еeing a p’isner. (Създаване на писалка) – Добре, прекалено много го изтървах. Опитах отново. – Освобождаване на затворник. Източникът на Червения дракон. Трябва да помогнеш. С твоите демонични марки, може да те задържат като източник някой ден, ако – шумно хълцане – оцелееш след Дагон.
Той се загледа шокирано, после ме придърпа към себе си.
– Какво каза?
– Кой е пиян, ти или аз? – Попитах раздразнено. – Не знаеш ли каква е кръвта ти сега, когато върху теб са марките на Дагон? Ех, може би не знаеш. Не е като вампирите да пият сами, когато са гладни…
– Спри. – Ако хватката му върху мен беше още по-здрава, костите ми щяха да се пропукат. Но по дивотата в погледа му личеше, че се сдържа. – Искаш да кажеш, че познаваш другия ефект на демонските марки?
– Червеният дракон. Във вените ти. Прави те източник – потвърдих аз. – Хайде, трябва да знаеш. Твоят приятел е бил с демонична марка за промяна на формата…
– Какъв приятел? – Попита той мигновено.
– Тяяяяяя. – Земята ли се накланяше, или аз се люлеех? – Предполагам, че можеше да е той – поправих се аз. – Не бих могла да кажа. Той или тя беше променил формата си, за да прилича на момиченцето на Кат по време на екзекуцията…
– Кървавите кости на Луцифер! – Изкрещя Иън, разтърсвайки ме, докато главата ми сякаш щеше да падне. – Знаеше, че съветът е бил измамен? Знаеше, че не са убили наистина детето на моя приятел? През цялото време знаеше?
– Знаех, че тя е жива? – По някакъв начин това ми се стори смешно. – Хех, мислех, че трябва да се преструвам, че е мъртва, за да я защитя, а ти се преструваше, че е мъртва по същата причина. Щях да се смея, ако не мислех, че може да излезе като повръщане. Макар че вече не ме разтърсваше, все още имах чувството, че мозъкът ми се плъзга в черепа.
– Мислех, че си го направила само като жест на разкаяние, но ако палачът беше вкусил и капка от кръвта ѝ, щеше да разбере, че току-що е обезглавил един формен човек, а не малкото момиченце на Кат! Накарала си го да се откаже от меча, за да не получи никога този шанс. През цялото това време, по различни начини, ти я защитаваше!
– Вероятно трябва да спрем да говорим за това – казах аз, загледана в земята. Виждаш ли? Тя не се вълнуваше. Беше само моето въображение.
– Да спрем? – Повтори Иън. – Веритас, погледни ме.
Отказах, затова той наклони главата ми нагоре и ме принуди да срещна погледа му.
– Сега аз съм Малката мадама на Иън, помниш ли? – Казах язвително.
Очите му пламтяха в зелено.
– О, наистина е така, и то повече, отколкото предполагаш.
Взирах се в него, като ме обземаше различен вид замайване. Интензивността на погледа му ме приканваше да падна в него, сякаш бях човек под негов плен. Странно, но тази мисъл не ме разтревожи. Вместо това установих, че си фантазирам как се предавам пред него. Поредната вълна на замайване ме удари и аз се поколебах. Той ме държеше в прегръдките си силно. Установих, че се усмихвам. Беше ме хванал, преди да падна. А аз му бях позволила. Кога за последен път се бях доверявала на някого да направи това?
После усетих серия от пингове, сякаш сензори, които се задействаха в мен, и се обърнах към метеорологичната станция в замъка Белведере.
– Шайла отива там – промълвих, посочвайки.
Той хвърли съмнителен поглед в тази посока.
– Тя не е напускала замъка. Следя моста.
– Под нас – казах, като посочих земята.
– Тунел? – Той изглеждаше заинтригуван. – Защо мислиш така?
– Направих и заклинание за проследяване, когато я прегърнах. – Дори и пияна, звучах самодоволно. – Знаех, че тя ще отиде право при източника си, за да напълни тази бутилка. Аурата ѝ стана зелена. Тя искаше тези пари.
В очите му се появи блясък.
– Не ми каза?
Не ми харесваше да се чувствам така, сякаш съм изпуснала поредната важна тайна. Проклетият Червен дракон. Защо хората доброволно пиеха това нещо? Караше те да говориш твърде много. И те кара да се уморяваш, богове, толкова съм уморена. Можех да заспя на тази скала, ако не се налагаше първо да убия куп хора. Ех, ще се справя с това, което казах на Иън, по-късно. Точно сега трябваше да освободя пленника.
Натиснах го.
– Трябва да спася пленника…
– Не, трябва да седнеш, преди да си паднала – прекъсна ме Иън. – Остани тук. Ще се справя сам.
Възмущението ме накара да се разпищя.
– Мога да ги убия всичките!
– Разбира се. – Дали той се засмя? – Ти си красота, ти си грация, ще ги застреляш в лицето.
Усмихнах се.
– Това е красиво.
– Както и ти, моя смъртоносна, но все пак трябва да останеш тук. Шайла може да изпрати някой от придружителите си да ни провери. Ако и двамата ни няма, това ще изглежда подозрително.
Това имаше смисъл, но…
– Може да се нараниш.
Той се засмя.
– Ти си сладка пияница, нали?
– Не съм сладка – казах аз и се загледах. – Неуязвима.
– Наистина? – Изрече той. – Трябваше да те почерпя с алкохол, вместо да изгубя две команди за теб, но за твоята гледна точка, тези марки ме правят и почти неубиваем.
Побутнах го там, където можех да усетя твърдите линии на оръжието в палтото му.
– Тази демонична кост забита в очите ти може да те убие.
Той ме дари с весела усмивка.
– Да, но когато хората видят вампир, те посягат към среброто, а не към демоничната кост…
– Какво? – Поисках, когато гласът му секна. Усмивката му също избледня, а когато той приклекна – кога ме беше спуснал на земята? Не си спомнях това – той изглеждаше сериозен.
– Какво? – Повторих, но от тласъка, който се разнесе по вените ми, разбрах. Бях изпуснала твърде много улики и той го беше разбрал. Ако не всичко, то достатъчно. Може би винаги съм знаела, че той ще го сглоби. Ето защо не го спрях, когато вдигна ръката ми и я поднесе към устните си. Учтив жест, но в погледа му нямаше нищо рицарско. Изгаряше с интензивността на хищник, който иска да убие.
Топлите му устни докоснаха кожата ми. После кътниците му бавно пронизаха плътта ми. Ухапването беше плитко. Достатъчно, за да се появят две перли кръв, които се открояваха като рубини на фона на златния топаз на кожата ми. После дългото му, бавно облизване ги заличи и усетих как потръпна, докато преглъщаше.
Затворих очи. Сега вече знаеш, че не съм само вампир. О, толкова отдавна не бях споделяла тази тайна с никого…
Очите ми се отвориха, когато вътрешният пинг отново се включи. Шайла сигурно отново кръстосва под мен. Тъй като вървеше в обратна посока, сигурно е изпълнила задачата си. Трябваше да се движим.
– Каквото и да искаш да кажеш, може да почака – казах аз, като изведнъж се почувствах много по-трезва. – Трябва да щурмуваме замъка.
Той погледна къде е мостът, въпреки че все още беше скрит от погледа ни.
– Най-добре е да почакаме за по-късно, когато има по-малко хора, които да ни спрат.
– Не в този замък. – Посочих му през рамо. – Белведере.
– Трябваше да останеш назад – промълви Иън за втори път. – Правил съм това и преди и нека те уверя, че източниците на Червения дракон се охраняват по-сигурно от Форт Нокс. Освен това си толкова пияна, че едва можеш да ходиш.
– Все още мога да се бия – казах му аз. Щеше да прозвучи по-зле, ако не бях завършила хвалбата си със силно оригване, но о, добре. – Престани да се оплакваш и нека да направим това.
След това скочих и ритнах с двата си крака камъка пред себе си. Тунелът беше зад него; усещах го. Но макар че камъкът се разби като ударен от разрушителна топка, той не проби обвивката около тунела, наситена с магия.
Алармата започна да свири и това не беше само болезненото звънене в главата ми след това усилие. Иън ме избута назад, преди да успея да реагирам. След това бързо изпълни серия от движения с ръце. Обвивката пред нас се разпадна под заклинанието му, разкривайки тунела зад нея.
– Хубаво. – Той наистина владееше отлично тактилната магия.
Хвърли ми усмивка, докато тичаше навътре в тунела.
– Трябва да видиш какво още мога да правя с ръцете си.
Оставих това на мира и се запътих след него, проклинайки, когато краката ми не се движеха с плавни, координирани стъпки като неговите.
– Не се притеснявай – каза той и се завъртя, за да ме спре по средата на пътя. – Трябва някой да остане тук и да спре всеки, който идва от другия край на тунела. Все още можеш да правиш магии нали?
– Разбира се – казах аз, угрижена.
– Тогава ти остани.
Искаше ми се да споря, но трябваше да предотвратим влизането в бокса. Освен това тялото ми може и да не ми съдейства, но магията ми все още щеше да работи. Надявам се. Кимнах и седнах точно на мястото, където бях стояла. – Продължавай. Извикай, ако имаш нужда от помощ.
– Няма да викам – каза той и изчезна на следващия завой.
Почти едновременно чух нещо, което звучеше като експлозии, а след това остър звук от писъци. Тунелът се разтресе, когато писъците внезапно секнаха и търкалящ се облак прах изпълни въздуха. Прозвуча още един бързо заглушен кръг от писъци, после още един взрив, който накара стените да потреперят. Накрая ударна вълна от магия се проточи в тунела. Тя намаляваше с разстоянието, но когато стигна до мен, все още беше достатъчно силна, за да ме ужили.
В каква свръхестествена огнева мощ беше попаднал Иън?
– Иън! – Изкрещях, като се изправих на крака. – Идвам!
– Стой там! – Чух го да крещи и бях шокирана колко маниакално весело звучеше. – Аз се справям с това!
Иън беше направил всичко това? Трябваше да призная, че исках да видя конкретните неща за себе си. Но след това чух бягащи стъпки, идващи от другия край на тунела, и си спомних какво трябваше да правя. Точно така, блокиращото заклинание.
Започнах да го формулирам, разочарована, когато нещо, което трябваше да стане лесно, сега ми се струваше, че изисква цялата ми концентрация. Проклет да е този Червен дракон! Той ме риташе по-зле от всеки друг противник в последно време. Когато групата стражи се появи, блокиращото заклинание все още не беше готово.
Ако действах в качеството си на длъжностно лице, щях да се представя за пазител на закона, да ги арестувам, а след това да ги изправя пред съвета за това, че държат някого като заложник, за да произведат незаконно вещество. Но заклинанието на Иън означаваше, че не мога да направя нищо от това. В опияненото си състояние дори не съжалявах.
– Вие – казах аз, като посочих първите двама вампири, докато бързо изработвах много по-просто заклинание. – Сливане.
Те се изстреляха един към друг, сякаш привлечени от магнитен свръхпроводник. След това телата им се сляха, докато не станаха едно двойно по-голямо туловище, две глави и осем крайника.
– Сливане, сливане, сливане – казах, като посочих следващите трима.
Те се разбиха в плътната маса със същата сила. Скоро всички крайници, които се движеха в различни посоки, накараха плътната маса непрекъснато да се преобръща, да се изправя и отново да се преобръща.
– На какво ми напомняш? – Зачудих се, като поклатих глава. – Вампирска стоножка? Не, почакай, вампирска слинки!
Последните двама вампири-охранители вече се отдръпваха. Размахах пръст към тях.
– А-а-а-а. Сливане, сливане.
Те изкрещяха, докато се присъединяваха към купчината. Виковете им и воят на другите стражи ме накараха да се размърдам.
– О, спрете. Това ще отшуми след няколко часа. Трябва да чуете какво се случва в другия край на тунела. Това звучеше постоянно.
Олюляващата се, виеща маса от вампири може и да караше главата ми да настръхва, но това послужи за сплашване на следващата група стражи, които се затичаха по тунела. Одобрително кимнах, когато те побягнаха в другата посока, след като видяха какво е станало с приятелите им. Но още един страж се спусна по тунела и не спря, когато видя гърчещата се, търкаляща се вампирска маса. Вместо това той я заобиколи, за да застане срещу мен.
Нямах време за това. Все още трябваше да довърша блокиращото си заклинание, което отнемаше цяла вечност.
– Приятелите ти, които избягаха, бяха умни – казах му аз. – Бъди като тях и си тръгни.
Той оголи зъбите си към мен.
– Ти не ме плашиш, вещице. Аз също знам заклинания. – И той започна да рецитира началото на смъртоносно проклятие.
Не можех да го накарам да го направи, докато е във вампирското слинки, или беше стоножка? Както и да е.
– Моето убийствено заклинание е по-бързо – казах аз, като размахах ръка в едно старо, тактилно заклинание. – Плясък.
Той се пръсна на парчета, но само на части, а не на каша, както би трябвало да стане. Намръщих се. Силите ми сигурно намаляват. Надявах се, че това е така, защото насочвах достатъчно от нея, за да подхранвам блокиращото заклинание. Това беше далеч по-важното… а кога бях паднала? Последно бях проверила, че съм седнала, но сега лежах на пода на тунела и черепът ме болеше, сякаш екип миньори пробиваше злато. Още по-лошо, усещах, че от другия край на тунела идват още хора. По вълната от магия, която ги предшестваше, личеше, че са истински вещици.
Трябваше да свърша това блокиращо заклинание сега. Огледах се за допълнителен източник на енергия. Не можах да го направя от истински родените или практикуващите в замъка. Магията е свързана със собственика си. Но имаше нещо наблизо… да, езерото! Как не се сетих досега да черпя енергия от водата? Да си пиян е гадно.
Извличах всичко, което можех, от близкото езеро, когато се появи Иън. Беше покрит с кръв и мръсотия, а смокингът му беше разкъсан на няколко места, но това, което наистина ме озадачи, беше пакетът в ръцете му. Беше с размерите на торба от буренце и миришеше на демон и на чашите „Червен дракон“, които бях изпила.
– Какво е това?
Той хвърли кратък, възхитен поглед към касапницата отвъд мен, преди да отговори.
– Източникът. Не си преувеличавала за боядисването на стените, нали? И какво е това?
– Вампирско слинки – казах пренебрежително. – Или стоножка. Какво имаш предвид, източникът? Беше бебе? – Ужас ме изпълни и едва не повърнах целия Червен дракон, който бях изконсумирала.
– Не е бебе – каза той с хъркане. – Не и човек. Прилича на крилат кучешки демон. – След това се премести, така че едната му ръка беше свободна, за да ме издърпа нагоре. – Можеш ли да ходиш?
Изправих се, но веднага увиснах. Силите ми бяха изразходвани между заклинанията и пиенето до глупост. Иън ме хвана, преди да падна на земята, и ме преметна през рамо.
– Така или иначе е по-бързо – промълви той.
Той избяга от тунела точно когато най-накрая завърших блокиращото заклинание. То запечата тунела, така че никой не можеше да влезе или излезе от него. Също така запечата скрития мост и магическия замък. Сега никой не можеше да напусне нито едно от тези места поне за час. Дотогава трябва да сме си тръгнали, освен ако…
Надявах се да не съм подценила свръхестествения сок, който бях вложила в заклинанието. Ако е така, то може да задържи всички в капан само за минути. Бях толкова пияна, че не можех да разбера колко съм вложила в него. Всъщност си мислех, че мога да припадна, и то при положение, че бях многократно подхвърляна на раменете на Иън, докато той тичаше по неравната земя. Той обаче се справи добре. След миг се виждаше входът на Сентръл парк на Пето авеню.
Тогава Иън спря толкова рязко, че аз бях катапултирана през раменете му. Но не се ударих в земята. Попаднах във въздуха в нещо, което ми се стори като гигантска, лепкава паяжина.
– Какво, по дяволите, е това? – Поисках.
– Мислите ми са точно такива – отговори хладен глас на мандарин.
Замръзнах. Познавах този глас, можех да го различа от хиляди.
– Сюн Гуан. Какво правиш тук?
Назад към част 18 Напред към част 20