Глава 24
Не бях виждала Дагон повече от четири хиляди години. Демонът изглеждаше точно така, както го помнех: висок, рус, момчешки красив и с малка усмивка, която рядко избледняваше, независимо от жестокостите, които причиняваше. Тази усмивка се увеличи, когато видя Иън, а след това съвсем изчезна, когато ме погледна. По дяволите. Не бях намерила време да нанеса отново блясъка си, така че Дагон да види само външния вид на Пазителя на закона, под който се криех.
– Ти – каза той учудено. – Мислех, че досега трябваше да си мъртва!
Бях сънувала безброй сънища за това какво ще се случи, когато най-накрая отново се изправя срещу Дагон. Детайлите варираха, но всички завършваха с това, че пробождам демонична кост в очите му, за да го изпратя на съдбата, която толкова много заслужаваше. Сега бях изненадана и неподготвен, но не можех да му позволя да види колко съм разтревожена.
– Ти от всички хора трябва да знаеш колко трудно е да ме убият.
Омразата капеше от всеки слог. Усмивката на Дагон се върна, когато го чу. Борех се да не потреперя от смесица от сляпа ярост и припомнено отчаяние. Предполагаше се, че времето ще намали интензивността на всички неща, но в този момент мразех и се страхувах от Дагон точно толкова, колкото и преди хилядолетия, когато не бях нищо повече от любимия му реквизит.
Той ми размаха пръст по онзи игрив начин, по който хората правят, когато хванат дете да пакости.
– Ти трябва да си смутителят, който ме лиши от последната ми душевна придобивка. Много умно от твоя страна, че си заглушила връзката в марките на Иън, но сега е време аз да си го взема обратно.
Преместих се пред Иън, преди нито той, нито Дагон да имат възможност да помръднат.
– Той няма да отиде никъде с теб.
Лицето на Дагон потъмня като небе, изпълнено със смъртоносно време.
– Не така ли? Трябва да запомниш какво се случва с хората, които ме разстройват.
– Това заплаха ли е? – Баща ми зададе въпроса с най-мек тон. Дагон все още се сковаваше, сякаш го бяха ударили.
– Разбира се, че не, господарю мой – каза той и се засмя, сякаш всички бяхме споделили една шега. – Това би нарушило споразумението ни.
– Така е, така че можеш да си тръгнеш сега – отвърна стражът на портата към подземните светове. И отново това не беше предложение.
Дагон се усмихна на баща ми, но погледна мен и Иън с поглед, който обещаваше кърваво отмъщение. След това изчезна.
Баща ми не ме погледна, но знаех, че ще се погрижи Дагон да не се появи отново, за да ни убие скоро. Може и да не се грижеше за мен по начина, по който смъртните се грижат за децата си, но нямаше да допусне една от заповедите му да бъде нарушена само няколко часа след като я е дал. На това можех да разчитам.
Разбира се, тази заповед важеше и в двете посоки. Преди много време баща ми ми беше заповядал никога да не убивам Дагон. И аз имах намерение да изпълня тази заповед. А Дагон може и да не се опита да ме убие днес, но със сигурност щеше да започне да крои планове за убийството ми сега, когато знаеше, че съм още жива. Когато ставаше въпрос за омразата ни един към друг, никой от нас не беше разумен или послушен.
Баща ми не ме погледна, когато си тръгна. Той просто обърна лодката, пълна с крещящи призрачни пътници, и отплава обратно в бездънния мрак, от който се бе появил. После този мрак изчезна, заменен от безцветния гараж с разбитите коли и разхвърляните наоколо тела.
Отидох до клетката на Симаргъл и я счупих, след което го развързах от всички вериги около него. Щом се освободи, Симаргъл започна да лети около мен в щастливи кръгове.
– Ще те нарека Силвър – казах му аз. – Харесва ли ти това? – Отговорът ми беше ентусиазирано хълцане. Тогава беше Силвър.
Погледнах към Иън. Той все още не беше помръднал, с изключение на очите си. Те обходиха мен, изпълнената с тела стая и мястото, където баща ми се беше появил и изчезнал. Лицето му вече не беше бледо като пресен сняг, но челюстта му беше толкова стегната, че чувах как хрущялите се пукат от напрежението. Безмълвното напрежение нарастваше, докато вече не можех да го понасям.
– Не се притеснявай, не очаквам да се справиш с това. Расата на вампирите по подразбиране отхвърля хора, които са комбинация от различни видове. – Изпуснах остър смях. – Би трябвало да знам; опитвала съм се и не съм успявала да спра враждебността, която е кипяла между вампири и гули, когато са откривани „гадости“ като мен.
Иън може и да беше против екзекуцията на Кейти, но имаше огромна разлика между това да не искаш детето на приятеля си да бъде убито и да продължиш да си партнираш с човек, който е наполовина вампир и наполовина от вид, който не може да бъде назован лесно. Още по-лошо, моите сили бяха всичко, от което се страхуваха вампирите и гулите, когато говореха за опасностите от смесването на различни видове.
– Всичко е наред – продължих аз. – Единственото, за което те моля, е да не разкриваш на никого другиго това, което знаеш за мен.
Тенох щеше да го убие, за да си осигури мълчанието му. Някога и аз щях да го направя. В някакъв момент от краткото време, което бяхме прекарали заедно, бях започнала да се интересувам от Иън. Това беше изключително глупаво от моя страна, но все пак беше вярно.
– Ще тръгнем по различни пътища – продължих по-бързо аз. – Дагон все още не може да те открие със заглушени марки, така че ще се справиш, ако се скриеш. Аз все още възнамерявам да го поваля, така че наистина ще си добре, когато той умре.
Ако го убия – добави песимистичната част от мен, но не го изрекох на глас, защото се опитвах да звуча уверено. Също така се опитвах да не показвам колко много ще ме заболи, когато Иън се обърне и си тръгне. Но Тенох отдавна ме беше подготвил за това, че хората не могат да приемат това, което съм. Да гледам как милиони хора се избиват помежду си заради далеч по-малки различия през хилядите години от живота ми беше доказало, че Тенох е прав.
Бях толкова сигурна в отхвърлянето на Иън, че ми трябваше миг, за да регистрирам какво казва.
-… не знам за теб, но аз умирам от глад. Имам чувството, че от дни не съм се хранил прилично.
– Какво? – Реакцията му на това важно разкритие не можеше да бъде нещо толкова просто като глад.
Той също измъкна палто от един мъртъв страж, разтърси го, така че най-лошите кървища да се разлеят, и го облече. След това се приближи и ме плесна леко по задника.
– Наполовина глуха, наполовина полубог, а? Какво, ушите ти не са се възстановили напълно заедно с останалата част от теб? Тогава ще го кажа по-силно: Следвай ме. Гладен съм и знам идеалното място, където можем да се отдадем на хранене.
Назад към част 24 Напред към част 26