Глава 30
След още вежливи разпити, маскирани като опознавателен разговор, бях готова да си тръгна. Цялото количество алкохол в хотела не можеше да премахне усещането, че съм на края на безбройните оценяващи погледи, завоалираните хитри въпроси и безкрайните фалшиви усмивки. Трябваше да се контролирам, за да не им кажа да не се притесняват. Приятелите на Иън може и да не се опитваха вече да ме убият, но беше ясно, че все още не ми вярват. Не би трябвало и да вярват, макар и не по причините, за които мислеха.
Слава на боговете, Иън също не се забавляваше и не се срамуваше да го покаже. След втория час той се изправи, обяви, че му е скучно, и каза, че си тръгваме.
Не се развеселих, но беше близо.
– Е, приятели, беше грандиозно – каза Иън с тон, който подсказваше, че чувства обратното. – Преди да тръгнем, напомням, че истинската самоличност на Веритас като Ариел трябва да се пази в строга тайна. В края на краищата, ако тя стане известна, Съветът ще я измъчва до смърт, а после кой знае какви други тайни ще бъде принудена да разкрие?
Кат се вцепени, очите на Боунс се присвиха, а Пик видимо се размърда. За пореден път почти се развеселих. С тази единствена забележка Иън им беше напомнил, че ако ме предадат, застрашават и тези, които най-много обичат. Дори Менчерес нямаше да е в безопасност, като се има предвид историята му с мен като Ариел, макар че той изглеждаше най-малко загрижен. Всъщност той ми се усмихна.
– Това ще се окаже много интересно – промърмори той.
Не знаех какво искаше да каже с това, но Иън каза:
– До нови срещи – и ме придружи до вратата. Поколебах се за формата на сбогуване. Не можех да кажа, че днешният ден ми е доставил удоволствие. Дори аз не бих могла да се справя с тази съдбоносна лъжа.
– Беше хубаво, че не се наложи да убивам никого от вас – спрях се на това.
Иън се засмя и намигна на приятелите си.
– Определено е оригинално – каза им той.
Бях изненадана, когато Кат ме прегърна. Сигурно е доловила това в изражението ми, защото се усмихна, когато ме пусна.
– Съжалявам, но там, откъдето идвам, прегръщаш семейството си. Иън е братовчед на Боунс, така че това прави и двете ни вече семейство. Не се отдръпвай, Иън. Знаеш, че си следващият – добави тя и хвана Иън.
Братовчеди? Знаех, че Иън смята Менчерес за свой заместващ баща, но не бях подозирала, че някой от тях е кръвно свързан. Срещнах очите на Иън. Веждите му само се извиха, сякаш искаха да кажат: – Досието ти не знае нищо, както ти казах.
По-късно щях да го попитам за това, че е роднина на Боунс. Сега просто исках да си тръгна. Когато Кат най-накрая пусна Иън, ние го направихме.
Взехме асансьора до първия етаж. Там взехме Силвър от една празна стая, която бяхме хипнотизирали един служител да ни позволи да използваме. Бяхме оставили Силвър там, тъй като щеше да е малко прекалено Иън да се появи с нова жена и нов домашен любимец, особено такъв, който прилича на крилато куче.
– Това беше толкова забавно, колкото да получиш глава от акула – коментира Иън, докато напускахме хотела със Силвър на каишка.
Аз изпуснах едно мърморене в знак на съгласие.
– Колко искаш да се обзаложиш, че ни следят в момента?
– Несъмнено, но не се притеснявай. Възнамерявам да ги изгубя в тръбите.
– Имаш предвид метрото?
Той ми се усмихна безпардонно.
– Да. Готова ли си за малко забавление?
Сигурно бях, защото се усмихнах в отговор.
– О, да. Дори и някак да успеят да се справят, пак искам да им се отплатя за злополучния следобед.
Той се засмя.
– Тогава се дръж за Силвър и нека да го направим.
Пристигнахме в Трентън, Ню Джърси, когато слънцето започваше да залязва над река Делауеър. Бяхме изпуснали приятелите на Иън някъде в Ню Йорк. Бяхме ги изгубили, след като прескачахме от движещ се влак на движещ се влак толкова много пъти, че чак ми се зави свят. Но това беше онова замайване, което ми напомняше за деца, които се въртят в кръг, за да могат да се смеят, когато паднат. Иън умееше да се наслаждава на момента, независимо от обстоятелствата. Радостта му беше заразителна и ми напомни, че някъде по пътя съм я загубил. Да я открия отново ми се струваше като дъжд, който се просмуква в изсъхнала земя.
Как щеше да ми липсва, когато всичко свършеше! С Иън се бях забавлявала повече, отколкото през … Не исках да си спомням от колко време. Точно сега не исках да правя нищо друго, освен да се наслаждавам на момента. Скоро, и то само ако всичко вървеше точно както се надявах, и двамата щяхме да се върнем към живота си.
Иън поддържаше бързо темпо, докато преминавахме през градския район на Трентън. След няколко минути Силвър започна да изостава. Повдигнах го, като промърморих:
– Горкото момче, знам, че си уморен. Беше дълъг ден за теб.
– Само още няколко квартала, докато стигнем до базара – каза Иън. – Не би трябвало да ни отнеме много време, за да си набавим необходимото там.
– Какво ще купуваме? Огледала? – Можехме да го направим в някой от многото магазини, покрай които минахме, но може би Иън имаше предвид специален вид.
– Магически материали за захранване на заклинанията ни. На този базар няма най-добрите неща, но не можем да рискуваме да се запасим в някоя от моите къщи. Ако Дагон знае къде се намират, ще има шпиони, които да ги дебнат.
– Аз мога да захранвам заклинанията – възразих аз.
Той ме погледна развеселено.
– Способностите ти наистина са впечатляващи, но не можем да те караме да се изтощаваш от заклинания. Няма да имаш достатъчно време да се подмладиш. Всичките стенания на Сюн Гуан, че те е загубила, ускориха графика ни, помниш ли?
Оспорих частта с „риданията“, но не можех да забравя останалото. Всъщност се радвах, че бях оставила мобилния си телефон още в онази разрушена хотелска стая в Ню Йорк. Сигурно беше избухнал от текстовите съобщения за изненадващия ми „брак“ с Иън от колегите Пазители, а и от някои членове на Съвета.
– Предполагам, че трябва да сваля блясъка си, преди да стигнем там – беше всичко, което казах. – Едва ли мога да отида на магически базар с външния си вид на пазител на закона.
– Не и без да предизвикаш паника – съгласи се Иън и ми хвърли усмивка.
Усмихнах се в отговор, когато свалих блясъка си и отново усетих как дрехите ми се разтягат, за да се съобразят с промените в ръста и извивките ми. Толкова дълго време бях свързвала истинската си форма с негативни конотации. Сребристо русата ми коса със златни и сини ивици постоянно ми напомняше, че смесването на видовете ми се смята за отвратително за повечето вампири и гули. Но Иън не ме гледаше с отвращението, което Тенох се страхуваше, че хората ще покажат, ако разберат каква съм. Точно обратното. В очите му започнаха да се появяват зелени точици на желание.
– Съвършенство – промърмори той.
Силвър прекъсна момента, като издаде щастливи звуци, докато подсмърчаше няколко пъти. Сигурно е доловил и промяната в аромата ми. Предполагам, че не е бил само Иън, който е предпочитал истинския ми вид. Изведнъж се зачудих дали част от щастието на Силвър може да се дължи на това, че познава други от моя вид. Имаше ли други? Жалко, че Силвър не можеше да говори, за да ми каже.
Пет пресечки по-късно Иън спря.
– Ето ни и нас.
Не виждах нищо друго освен подлез на мост пред нас, реката вляво и празен парцел вдясно. Каквото и да е стояло на този парцел, то беше съборено толкова отдавна, че беше останала само фундаментната плоча. Но тук трябваше да има нещо повече.
– Какъв е трикът за проникване в блясъка на това място? Още един подарък за трол на моста?
Иън се усмихна.
– Нищо толкова екстравагантно. Просто трябва да изработиш едно заклинание. Скоро то ще се появи.
Една черна котка изскочи иззад един храст близо до подлеза. Съскаше към нас, което накара Силвър да потрепери.
– Не се притеснявай – казах му аз. – Това е просто котка…- Гласът ми секна, когато видях голямата табелка с името на яката на котката.
– Аз съм куче – прочете Иън на глас и се ухили. – Направили са заклинанието твърде лесно. Трябва да обслужват всеки вид в наши дни.
Пръстите му се движеха, сякаш търкаляше невидима монета между тях. Когато свърши, котката се беше превърнала в куче. Сега крилата на Силвър започнаха да се поклащат приятелски.
– Не можеш да си играеш с него – казах му аз и въздъхнах. – Може да не е приятно. – Или изобщо животно.
Преди да съм приключила с изказването, районът около нас се промени. Празният паркинг чак до подлеза под моста сега беше изпълнен с павилиони, хора, светлини и шум. Толкова много шум.
– Най-добрата оферта за любовно заклинание тук!
– Увеличете члена си с три сантиметра с една доза!
– Изглеждайте с двадесет години по-млади за една нощ!
– Отслабнете колкото си искате с нашата нова отвара!
– Звучи като оживяла реклама от късните часове на денонощието – казах аз, като се превивах. Спомних си за базарите от древни времена, когато те обикновено са били разположени на кръстовищата на търговските пътища. Тогава те са били един от малкото начини да се запознаеш с различни култури. Ако затворех очи, все още можех да чуя звуците на хора, говорещи на отдавна мъртви езици, да усетя вкусния аромат на месо от безбройните тенджери за готвене и да видя пламъците на огньовете, които бяха единственото осветление на фона на нощта.
Иън подсмръкна.
– Пред тях има продавачи на туристически капани. Търговците на истински качествена магия са отзад.
Щандовете не бяха просто подредени от двете страни на осветената от кълба пътека. Те бяха и над нея. Някои от продавачите разпръскваха мостри от отварите си върху хората отдолу, както продавачите на парфюми в моловете пръскаха непредпазливите минувачи. Подредбата ми напомняше на рекламна ръкавица. Съмнявах се, че някой се е измъкнал с непокътнато съдържание на портфейла си.
Проправихме си път през продавачите, без да обръщаме внимание на виковете, отправени към нас от всички страни, и на прахоляка от магии отгоре. Едно от тях за кратко промени цвета на косата ми на кафяв, после на червен, преди да се върне към естественото ми сребристо-сиво състояние. Друга прашинка от магически прах ме дари с гигантски гърди, които откопчаха копчетата на сакото ми, преди да отшуми. Игнорирах усмивката на Иън при това заклинание, като казах „не“ много твърдо на продавача.
Тълпата рязко се разреди, когато наближихме втората част на продавачите. Въздухът също се промени. Слабото шумолене на магията сега се усещаше като барабанни удари по кожата ми. Иън беше прав. Тази част съдържаше истинската сила.
– Мей, прекрасна моя – каза Иън и отиде до щанд, покрит с фина коприна вместо с пластмасовото покритие, което беше обичайно за другите продавачи. – Мина твърде много време.
Една царствено изглеждаща жена с червени отблясъци в абаносовата си коса се изправи.
– Красавецо мой. – Тя поздрави Иън, като се наведе над масата, на която бяха изложени стоките ѝ, за да приеме целувката на Иън по всяка буза. – Наистина мина твърде много време. А кой е това?
– Ариел – отговорих, преди да му се наложи да измисли как да ме нарече. После протегнах ръка. – Приятно ми е да се запозная с теб, май.
Тя я разклати. Тъмнокафявата ѝ кожа беше топла, което я правеше човек, но силата, която оцветяваше аурата ѝ, я правеше истински родена вещица. Имаше и нещо в погледа ѝ, което ме накара да повярвам, че е много по-възрастна от външния си вид в средата на трийсетте. Или си беше помогнала с някое от заклинанията за подмладяване на базара, или редовно пиеше вампирска кръв, за да предотврати ефекта на времето.
– Очарована съм – каза тя, след което учтиво върна вниманието си към Иън. – Какво търсиш тази вечер?
– Шест от най-мощните заклинатели, с които разполагате – отговори той.
– Шест? – Веждите ѝ се вдигнаха. – Трябва да възнамерявате да направите нещо много опасно или много смъртоносно.
Усмивката на Иън беше мигновена.
– И двете.
Тя направи пауза, после сви рамене.
– Много добре, но както винаги, ако ви хванат с тези предмети, не сте ги получили от мен.
– Не се притеснявай, Мей. – Гласът на Иън прозвуча с безпардонен хумор. – Пазителите на закона не ме плашат.
Извъртях очи. Той не можеше да устои, нали?
След като голяма част от златото смени ръцете си, Иън имаше шест внимателно опаковани обвързващи предмета в шест различни торби.
– Запомнете, не позволявайте на оголените елементи да се докосват един до друг, докато не сте готови да ги използвате – каза Май на раздяла.
– Приятно ми е да правя бизнес с теб, както винаги – отвърна Иън.
Върнахме се обратно през претъпканата част на базара, когато усетих позната, характерна четка на силата.
– Намериха ни – промълвих на Иън.
– Знам. Решителни са, нали? – Отбеляза той без нотка на изненада.
Тогава познат глас извика:
– Ето ви! – Толкова силно, че го чухме над многобройните продавачи, които предлагаха стоката си.
Иън се обърна едновременно с мен. Кат ни помаха весело, докато се промъкваше през тълпата от купувачи между нас. Боунс беше зад нея, а изражението му беше толкова напрегнато, колкото и фалшиво веселото на Кат.
Вътрешно въздъхнах. Можеш да избягаш от семейството, но изглежда, че не можеш да се скриеш.
Назад към част 30 Напред към част 32