Глава 35
След няколко мига осъзнах, че дишам на всеки кръгъл час; вампирската версия на хипервентилацията. Кръвта ми сякаш изтръпваше, така че ако сърцето ми все още беше способно да бие, то щеше да забие. Това не беше всичко, което усещах. От различните неща, които ме бодяха в гърба и краката, сигурно бяхме счупили и тази част от стълбището.
Богове, сексът с него щеше да струва цяло състояние, ако не исках да оставя след себе си следа от одрани хора. Но аз не помръднах. Никакво количество отломки не можеше да се сравни с топлите, остатъчни усещания от тази кулминация. Чувствах се така, сякаш хиляди малки искрици все още меко избухват под кожата ми.
Иън най-накрая вдигна глава и балансира тежестта върху ръцете си. Той се усмихна, преди да спусне устата си към моята. Целувката му беше продължителна, сякаш се наслаждаваше на вкуса ми. Заклинанието сигурно беше отминало, защото този път го усетих само в устата си. Той спря, когато усети сълзите, които бяха започнали да се плъзгат от очите ми.
– Какво е това? – Попита той, докосвайки една от следите. После загрижено свъси вежди. – Все още ли е прекалено грубо?
Изпуснах тих, едва доловим смях.
– Съвсем не. Изглежда, че ще направиш от мен мазохист от световна класа.
Най-кратката усмивка докосна устата му, преди изражението му отново да стане сериозно.
– Какво тогава?
Погалих лицето му, пръстите ми преминаха по тъмночервените вежди, високите скули, изсечената челюст и пълните, твърди устни. Беше толкова красив. Ако го гледах прекалено дълго, щях да се превъзмогна и да не кажа това, което имах да кажа. Ето защо пуснах ръката си. Възнамерявах да задържа тази последна тайна завинаги, но беше време и тази да падне.
– Попита кой ме предаде. Тя се казваше Ерешки.
Усетих как се напряга, но тонът му беше лек, когато каза:
– Друга бивша любовница?
Колко по-лесно щеше да бъде това, ако само това беше тя.
– Не. Тя беше моя приятелка… или поне така вярвах дълго време.
Той се претърколи, докато не легна до мен, вместо да ме притиска към счупеното стълбище.
– Защо те предаде?
Поех си дълбоко дъх.
– За да се освободи от сделката за душата си… с Дагон.
Ирисите му бяха омекнали обратно до тюркоазено след кулминацията му, но при това пламнаха в яркозелено.
– Разкажи ми всичко.
За да отвлека вниманието си от болката, която тези спомени щяха да ми причинят, започнах да си играя с парчетата шперплат, които се пръскаха от счупената част на стълбите.
– Фенкир и Рани са демоните, които изгориха селото ми и първи ме убиха. Направиха го, защото Дагон им беше възложил задачата да убедят хората да се откажат от боговете си в полза на това да се покланят на него. Ако селото откажеше, Фенкир и Рани можеха да станат гадни. Тогава Дагон се опитваше да се прочуе като божество, защото може да черпи енергия от хората, ако предаността им е достатъчно радикална. Знаеш ли това?
– Веднъж ми каза нещо подобно – отвърна Иън. – Не му повярвах, защото е лъжлив, самовъзхваляващ се гад.
– Такъв е – съгласих се аз. – Но той не лъжеше за това. От малкото, което знам за правилата на демоните, те имат право да влияят на хората, но не бива да използват силите си върху тях, за да им внушават поклонение. Така че Дагон не можеше да замразява време, да се телепортира или да използва други свои трикове, за да накара човешкото население да го смята за бог. Ето защо той толкова се зарадва, когато Фенкир и Рани му донесоха неубиваем малчуган. Сега той разполагаше с чудесен реквизит за представлението си „Аз съм бог“, който заобикаляше правилата.
Иън се изсмя.
– С какво твоите способности му помогнаха да получи поклонение?
– Той си приписваше заслугите за тях. Фенкир и Рани ме водеха от село на село, за да ме принесат в жертва. След това Дагон казваше, че той е този, който ме е възкресил, след като съм възкръснала от пепелта.
Нито един мускул не помръдна, но ароматът на яростта на Иън ме обгърна.
– Къде беше твоят ужасяващ биологичен баща във всичко това?
– Не знам. Отначало той не знаеше, че съществувам. Децата между неговия вид и хората са рядкост, казваше той, а връзката му с майка ми била много кратка. Но хората се виждат със Стражата на Вратата към подземния свят само когато има лоши новини за задгробния им живот. Така че, когато баща ми продължаваше да ме зърва между убийствата и възкресенията ми, той знаеше, че трябва да съм негова. Общата ни кръв беше единствената причина, поради която детето някога щеше да бъде привлечено в неговата част на подземния свят.
Тялото на Иън сякаш се превърна в мрамор.
– Той знаеше какво се случва с теб, но въпреки това не те спаси, а го направи Тенох. Радвам се да чуя, че прокълнатите виждат баща ти, след като умрат. Дава ми възможност да му кажа каква абсолютна гад е.
– Той не можеше да ме намери сам – започнах аз.
– Гнилоч – каза Иън рязко. – Той е Акън Превозвачът на Менчерес, а Менчерес го призова да намери Кира, когато тя беше в опасност, поради ясната причина, че той вижда всички.
– Не и мен. – Гласът ми беше мрачен. – Неговият вид е „сляп за кръвта си“, както се изрази той. Освен това не е могъл да получи помощ от колегите си що-годе, защото да си баща на дете от човек очевидно е забранено. Трябваше му някой друг да ме намери, но не човек, тъй като хората не са достатъчно силни, за да се изправят срещу демоните. Не можеше да е демон, тъй като тогава Дагон вероятно щеше да чуе за това. Оставаха вампирите и гулите, но баща ми нямаше приятели сред техния вид. Отне му известно време, преди да се спре на Тенох и да научи достатъчно за него, за да се довери да го изпрати след мен.
– Колко време? – Попита Иън, а тонът му бе острият като стомана.
Въздъхнах.
– Сезоните не са толкова отчетливи в тази част на света. Също така не знам точно колко млада съм била, когато Дагон ме е взел. Виждал си как изглеждам без блясъка си. Вероятно съм била на около двайсет години, когато Тенох ме е спасил.
– Две… десетилетия. – Въздухът около него действително започна да се пука, напомняйки ми за натрупването на онова, което се случваше, когато Менчерес беше в ярост. – В продължение на две десетилетия си била убивана отново и отново, но преди си казвала, че не се опитваш да убиеш Дагон заради собственото си отмъщение. Защо, по дяволите, не го направиш?
Затворих очи. Тази част ме преследваше, независимо колко време беше минало.
– Не бях единствената, която беше убита. Дагон насочваше най-много енергия, когато поклонниците му правеха човешки жертвоприношения. Във всяко ново село Фенкир и Рани разказваха на хората какъв велик бог е Дагон и как могат да го докажат, защото Дагон може да възкресява мъртви. След това ме убиваха по начин, който смятаха, че ще впечатли най-много селяните. Когато възкръснех от мъртвите… селяните обикновено вярваха в Дагон и празнуваха новия си бог, като правеха това, което той заповядваше, а именно да му принесат в жертва някои от хората си.
Отворих очи, без да изтривам сълзите, които сега се стичаха през тях.
– Най-лошото беше, че в продължение на много години и аз вярвах в Дагон. О, мразех го, защото животът ми беше ужасен. Също така се страхувах от него, тъй като знаех, че може да го влоши още повече. Но бях твърде млада, за да си спомня, че Дагон не беше там, когато за първи път се върнах от мъртвите. Дагон ми казваше, че той е този, който продължава да ме възкресява, и че може да прави неща, които никой друг не може, така че аз наистина го смятах за бог. Ето защо – гласът ми се прекъсна и за няколко мига не можах да говоря. – Ето защо подкрепих твърденията му – прошепнах накрая. – Казвах на хората, че е бог и че те… трябва да правят това, което той казва.
Изричането на това на глас накара всички спомени да се върнат и да ме смажат под тежестта си. Покрих лицето си с ръце и заплаках така, както не си бях позволявала да плача от векове. Толкова много невинни хора, убити. Толкова много семейства, съкрушени, когато любимите им хора не се върнаха от мъртвите така, както аз. И още по-лошо, Фенкир, Рани и Дагон щяха да кажат на семействата, че липсата на вяра е попречила на възкресенията, а какво щеше да е необходимо, за да се повиши вярата им до необходимото ниво? Още жертви.
– Не смей да се обвиняваш. – Гласът на Иън проряза чувството за вина, което, както винаги, сякаш щеше да ме унищожи. – Дагон жестоко погуби едно невинно дете, за да помогне на измамата му, но това беше неговата измама. Не твоята. Това, през което си преминала, е толкова ужасяващо, че се учудвам, че все още не си сломена от него. Не смей да поемеш върху себе си каквато и да е част от неговата вина. Той заслужава всичко това.
– Наистина заслужава да си плати – казах аз, като присвих очи. Не бях съгласна, че нямам вина, но поне това знаех. – Ето защо не ме интересува колко още живота мога да живея, ако оставя Дагон на мира. Няма да го направя. Тези хора заслужават своето правосъдие. Те и без това чакаха твърде дълго.
Той се пресегна, взе ръката ми и преплете пръстите си през моите. Толкова прост жест, особено като се имат предвид далеч по-красивите неща, които бяхме направили. Но в този момент го почувствах по-интимен от всичко преди това.
– Няма да се провалиш. – Гласът му вибрираше от интензивността му. – Хора като теб притежават най-рядката форма на смелост. Приятелите и любовниците може и да са готови да умрат един за друг, но това е отчасти егоистично. Да рискуваш всичко за хора, които не познаваш, е истинска смелост. Направила си така, че всички онези хора, които Дагон е убил, да бъдат твои, за да отмъстиш за тях, когато не е трябвало. След това стана Пазител на закона, за да можеш да насочваш още преследвани хора към безопасност, като същевременно наказваш онези, които злоупотребяват с другите. Всичко това те поставя точно под носа на Съвета, но ти все пак го направи. Ти си завладяна от тази най-рядка смелост, Веритас. Дагон не го знае, но няма шанс срещу теб.
Назад към част 35 Напред към част 37