Глава 36
Стиснах ръката му, изляха се нови сълзи, които този път не бяха от мъка. О, колко ми беше нужно да чуя на глас, че мога да победя Дагон! Още повече, че някой друг освен мен вярваше, че това е възможно.
– Благодаря ти – казах тихо. – Знаеш, че и ти притежаваш тази смелост. О, ще кажеш, че е егоистично, защото те е грижа за Менчерес и останалите ти приятели. Но ти предпочиташ да рискуваш смъртта си, отколкото да ги изложиш на риск в тази битка. Това е храброст и лоялност в най-безкористната им форма.
Той отвърна на удара, макар че, разбира се, отказа да признае каквото и да било благородство в действията си. След това ме остави да си вярвам.
– Така и не каза как Ерешки се вписва във всичко това.
Дъхът, който ми се изплъзна, беше твърде горчив, за да бъде смях.
– Дори и с това колко промит мозък бях, все пак ми хрумна да се запитам защо аз съм единственият човек, който се е върнал от мъртвите. В крайна сметка го поставих под въпрос достатъчно, за да кажа на селяните да не слушат Дагон. Фенкир, Рани и Дагон опитаха всички възможни мъчения, за да ме накарат да спра, но аз отказах. Между това и разнасянето на слухове за други села, които дълбоко съжаляваха за краткия си опит в поклонението на Дагон, обръщенията и жертвоприношенията бяха много по-малко. Един ден Дагон доведе Ерешки в моята клетка.
Все още си я представях: дълга черна коса, кожа със същия цвят на пустинен пясък като моята и ясни кафяви очи, които се набръчкваха в ъгълчетата, когато се смееше.
– Той каза, че ще докаже, че е бог, а после и преряза гърлото. Дотогава бях виждала толкова много смърт, че бях изтръпнала от нея… докато гърлото ѝ не заздравя и тя не се върна жива. Дагон ми каза, че Ерешки е специална като мен, защото и двете имаме истинска вяра, и ако само и другите я имат, няма да има повече смърт…
– Буквално нямам търпение да го убия – изръмжа Иън, като скочи, за да се раздвижи в дъното на разрушеното стълбище. – Знаех, че Дагон е копеле, но нямах представа за това. Мислех само, че измамва алчните или корумпираните с душите им, както правят другите демони.
Бях трогната, че Иън приема това толкова лично. Може и да не се грижеше за мен така, както аз се грижех за него, но явно чувстваше нещо, щом е толкова разстроен от мое име.
– Ето до какво се е свел Дагон сега. Ето защо ме мрази толкова много. В крайна сметка, когато баща ми разбра цялата история, той наказа Дагон, като му забрани отново да създава свои последователи сред хората. Това прекъсна източника на сила на Дагон и оттогава той ме обвинява за това. Но да се върнем на Ерешки. Тя се върна от мъртвите, защото беше белязана от демон, не че го знаех. Мислех, че е моя приятелка. Никога досега не бях имала таква и я обичах повече, отколкото може да се изкаже с думи. Съкруши ме, когато един ден я чух да разговаря с Фенкир и Рани и открих, че само се е преструвала, за да ме държи в подчинение. Дори не получих възможност да и се противопоставя за това. Тенох ме намери онази нощ.
Иън спря да се разхожда.
– Първият човек, на когото си се доверил, е била кучка с демонична марка, която те е подмамила да повярваш отново в демона, която непрекъснато те е убивал? – Напусна го безсмислен смях. – Нищо чудно, че си имала изблик на предателство, когато си позволила на друг човек с демонична марка да те обвърже.
– Съжалявам – казах тихо. – Наистина не смятам, че си като нея. Никога нямаше да ти кажа всичко, ако беше така.
– Кажи ми още нещо. Кажи ми, че Тенох е убил всички жестоко и болезнено, щом те е открил.
По устните ми пробяга усмивка. Той беше използвал същите думи, които аз използвах, когато ми беше разказал за баща си.
– Баща ми не му позволи, тъй като това щеше да направи Тенох мишена за други демони. Той наистина разкъса Фенкир, Рани и Ерешки на много парчета, но това ги забави само за достатъчно дълго, за да може Тенох да ме отведе. Предполагам, че Дагон ги е убил заради това, че са позволили на някого да ме открадне, тъй като оттогава никога не съм ги виждала, а повярвай ми, търсих. След това Тенох ме заведе при баща ми. За първи път се „срещнахме“, като изключим проблясъците, които бях зърнала след смъртта си. Лоткаря ми разказа за демоните, вампирите, смесеното ми наследство и всичко останало.
– Това сигурно е било голям шок – каза Иън уверено.
– О, беше. – Още един горчив смях. – Бях повече от травмирана, както от това, което ми се беше случило, така и от онова, за което бях помогнала на Дагон да направи на другите. Освен това, също като теб, обвинявах баща си, че не е направил повече, за да ме измъкне от това по-рано. Не че му пукаше. Лодкаря не чувства така, както ние, или не ме смята за достойна за по-дълбоките си чувства. Но той помоли Тенох да се грижи за мен и това беше най-големият му подарък. Тенох ме спаси в тялото, ума и духа. След това той замени всяка минута, от която Дагон ме лиши, като ме превърна във вампир. Той също така ме научи на магия и как да използвам всичките си сили. Тенох искаше да се увери, че знам как да се предпазя от всеки друг, който би се опитал да ме нарани или да ме използва за свои цели.
След това станах и отидох при Иън, като взех и двете му ръце.
– Ето защо разбирам точно защо си продал душата си, за да спасиш Менчерес. Опитах се да дам на Лодкаря моята в замяна на живота на Тенох, след като той се самоуби. Лодкаря каза, че не може, защото Тенох не е преминал през неговата част от подземния свят по пътя към следващия си живот. Това е добрата новина, въпреки че оттогава насам Тенох ми липсваше всеки ден.
Иън стисна ръцете ми, преди да освободи своите, за да ги настани от двете страни на лицето ми.
– Разбира се, че е така, но вече не си сама. Осъзнаваш това, нали?
Погледнах настрани, като ми се изплъзна едно подсмърчане. Беше по-добре от приглушеното ридание, което се надигна в гърлото ми.
– Всичко е наред, Иън. Не си правя илюзии за нас. Дори и да спечелим, ти не си от хората, които „остават наоколо“. Ти си човекът, за когото хората въздишат с копнеж, когато по-късно са с човека, който наистина остава наоколо.
Усмивката му беше чисто негова: повече от малко опасна и повече от много примамлива.
– О, има огромни множества, които въздишат по мен, не се съмнявай. Но знаеш ли как Менчерес умеел да вижда бъдещето? Аз също имам нещо подобно.
– Имаш? – Попитах изненадано.
Кимване.
– Преди няколко години започнах да изпитвам чувства. Изведнъж разбрах, че човекът, с когото бях, щеше да ме ограби, например. Първоначално го отхвърлих като щастливо предчувствие, после като параноя, когато го почувствах с Криспин. Но след предателството на Криспин започнах да обръщам внимание. Оказа се, че усещанията никога не са били погрешни, но не се случваха всеки път. Едно предупреждение щеше да е добре дошло, преди да продам душата си на Дагон, но дали моята паранормална ESP ме предупреди тогава? Не. Тогава разбрах защо Меншерес винаги е смятал дарбата си по-скоро за проклятие. Когато не можеш да разчиташ на нея, може да ти се стори по-скоро подигравка, отколкото благословия, когато най-накрая се случи. Вземи себе си.
Спрях се. Ако способността му го караше да има само предчувствия за случващи се лоши неща, това щеше да е болезнено.
– Първият път, когато те видях, ти модерираше един дуел, в който участваше Криспин, и едва не екзекутира Кат, защото го спаси…
– Това не беше по моя вина – прекъснах го аз. – Всички бяха предупредени, че ако се намесят, ще умрат. Кат изгори главата на противника на Боунс пред очите на четирима пазители на закона и стотици свидетели. Можеше светкавично да изпържи вътрешните му органи, за да помогне на Боунс. Или да сготви гръбнака му, или нещо друго, което нямаше да бъде видяно. Но не. Тя прави най-видимата демонстрация на намеса в дуела досега…
– Жената няма никакъв финес – съгласи се Иън и се засмя. – Но да кажа, че тогава те видях и не усетих нищо. Видях те месеци по-късно, по време на въстанието на гулите, и тогава също не почувствах нищо… докато не те видях да разкъсваш група гули, докато не станаха нищо повече от кръв на вятъра. Толкова ми се вдигна, че едва не се спънах в пениса си на път да убия гулата пред мен.
– Романтично – казах с язвителен тон, но вътре в мен започна да трепти нещо, което ми беше трудно да контролирам.
Бърза усмивка.
– Наистина. Не почувствах нищо и когато грубо прекъсна оргията ми, освен ярост, когато те разпознах като Пазителя, който беше на предполагаемата екзекуция на Кейти. После се бихме… и почувствах същото, което бях почувствал, когато те гледах как разкъсваш онези гули преди години.
– Нещо дълго и тежко? – Допълних: – Спомням си, че ме удари в крака, когато се опитвах да те задържа.
– Не това, макар че и това – каза той с още една безпощадна усмивка. После тя избледня, когато каза:
– Усетих, че си моя. Разтревожи ме толкова много, че ме държеше далеч от теб на онова бойно поле преди години. Да чувстваш това към когото и да било беше шок, но да го чувстваш към Пазител на закона? – Той поклати глава. – Не исках да участвам в това, затова се постарах да не пресичам пътя ти отново. Имах намерение да се измъкна от теб, когато ме нападна в бордея, макар че ми беше любопитно да видя какво възнамеряваш да направиш с твоята „изненадваща проститутка“. Да, веднага те познах, не че си го позволих, докато не обяви арогантно, че си тръгваме. Тогава ти заглуши фара на марките на Дагон и аз разбрах, че трябва да си партнирам с теб или да се откажа да спасявам душата си. Но ме държеше под контрол отвращението ми от Кейти. Когато ти премахна това, нямаше какво да ме спре да осъзная защо понякога съм се чувствал по един начин към теб, а в други случаи – по толкова различен.
Той прокара ръце по мен, като докосването му ме засегна почти толкова, колкото и думите, които не можех да повярвам, че чувам.
– Преди това винаги си се криела, или под блясъка си, или под твърдото си поведение на почитателка на закона. Когато захвърлиш това да се биеш или да пиеш, или да спасяваш летящи демонични кучета, или да ми казваш, че никога няма да правиш секс с мен, докато в очите ти плуваше похот – гласът му се задълбочи и той ме придърпа силно към себе си – виждах истинската ти същност и всеки път, когато го правех, знаех, че си моя.
Продължавах да отварям устата си, но не можех да говоря. Ето защо продължих да го гледам, чакайки да каже нещо, което да има смисъл. Това не беше така. Нито пък радостта, която избухна в мен, озарявайки ме отвътре, сякаш бях погълнала слънце. Исках да му повярвам, но осмелих ли се? Можех ли да рискувам това, което щях да почувствам, ако го направех?
– Ако ме лъжеш, ще те убия – открих, че казвам. После прехапах устната си така, че тя започна да кърви. Богове, какво не беше наред с мен? Бях най-лошата в това. Абсолютно най-лошата.
Иън се усмихна, преди да се наведе, за да оближе кръвта от устната ми.
– Знам, че е много за възприемане. Никога не си мислила, че ще бъдеш толкова щастлива, нали? Или ще имаш този късмет. Боже, продължавай да си завиждаш. Уверявам те, че безброй други хора ще го направят.
Избяга ми смях, дори когато очите ми станаха толкова блестящи, че образът му започна да се размива.
– Ти може би си най-надутият мъж, който съм срещала, а съм срещала милиони такива.
Ниският му, съблазнителен смях съвпадна с ръцете му, които се настаниха на бедрата ми.
– Тогава заслужавам почерпка, нали? Ето, аз ще започна.
С това той ме плесна по дупето няколко пъти в бърза последователност. Погледнах надолу, сякаш усещането не беше достатъчно и ми трябваше визуално потвърждение на розовите отпечатъци от ръцете, за да повярвам, че наистина го е направил. Виждайки го, той отново се засмя.
– Никога преди не си била наплясквана? Имаш толкова много да наваксваш. Ще започнем сега.
– Чакай! – Казах, когато устата му се спусна надолу. Той спря, като устата му едва докосна устните ми. – Ти каза тези… тези невероятни неща, но аз не ти казах как се чувствам.
– Веритас. – Начинът, по който произнесе името ми, ме накара да потреперя. Както и погледът в очите му, когато се наведе назад, за да мога да видя всеки нюанс от изражението му. – Ти ми каза всичко, което трябваше да знам, с това как крещеше след мен да не си тръгвам преди.
За пореден път се почувствах изключително разкрита, сякаш той беше оттеглил всичките ми защити и се беше вгледал директно в душата ми. Но този път не се обърнах, не отвърнах погледа си и не се опитах да се прикрия.
– Добре – казах твърдо. – Защото имах предвид това.
След това го плеснах по задника достатъчно силно, за да накарам ръката си да ме забоде. Смехът му ме преследваше, докато летях нагоре по стълбите и му подхвърлях през рамо:
– Ела и ме вземи!
– Точно зад теб – изсмя се той и полетя след мен.
Назад към част 36 Напред към част 38