Глава 38
Дагон изохка, когато видя трупа.
– Казах на Рани да внимава за капани, но той не смята, че някой от вас е достатъчно умен, за да заложи нещо, от което не може да се измъкне.
Тази изсъхнала демонична обвивка беше Рани?
– Ти си го омагьосал, за да прилича на теб.
Усмивката на Дагон беше само от зъби.
– Получих идеята от твоя приятел Влад, тъй като омагьосването подейства толкова добре на Иън първия път. Знаеш какво казват за това да заблудиш някого два пъти, момче. – Той разроши русата си коса, преди да размаха пръст на Иън. – Срам за теб.
Иън се усмихна в отговор.
– Ето една поговорка, която ми харесва повече: Ако отначало не успееш…
– Опитай, опитай отново – завърших аз. Знаехме, че огледалният капан може да не проработи. Ето защо с Иън все още имахме още един костен нож, а също така имахме и цял увеселителен парк, пълен с изненади.
Без предупреждение силата на Дагон избухна от него като избухнала бомба. Тя замрази времето в стаята, претърколи се над мен, преди да хване Иън в безпощадната си хватка. Също толкова бързо отпуснах своята, освобождавайки Иън от парализата му, преди Дагон да успее да направи и крачка към него.
– Не мисля така. – Едва разпознах собствения си глас от ръмженето, което излезе от гърлото ми. Дагон се вгледа в мен, сякаш изведнъж също беше видял непознат. После се засмя.
– Виж се, момиче! Пълна със сила сега, когато си пораснала. – После вдиша дълбоко и отново се засмя. – От аромата ти личи, че и ти смесваш работата с играта. Не че те обвинявам. Аз също не можах да устоя на Иън.
Хвърлих ужасен поглед към Иън.
– Не устоя?
Дагон се възползва от това, като скочи около Иън и удари юмрук в стомаха ми. Ударът ме прехвърли през всички останали стени на залата и ме запрати в накланящата се зад нея въртележка. Ударих се достатъчно силно, за да си пукна черепа, после разтърсих глава, за да я прочистя, докато гледах назад към залата.
Иън и Дагон се пръснаха през покрива ѝ. Те се бореха във въздуха, като всеки от тях нанасяше удари на другия. Дагон отново се опита да замрази времето. Взривих заклинанието му на парчета, преди Иън дори да забави темпото. След това грабнах втория си костен нож и се канех да полетя към тях, когато в гърба ми като рояк жилещи стършели се заби свежо съскане на сила. Завъртях се, за да видя кой е, и… какво, по дяволите?
Дагон беше зад мен! Погледнах, за да се уверя, че друг Дагон все още е във въздуха и се бори с Иън. Той беше. Демонът наистина беше пристигнал с подкрепление. Като допълнителен трик, той беше омагьосал всички, за да изглеждат като него. Сега не знаех кой е истинският Дагон. Нямаше значение. Просто щяхме да ги убием всичките.
Този Дагон се усмихна, преди да изчезне в явен опит да се телепортира по останалата част от пътя до мен. Стиснах ръката си около костения нож и полетях към мястото, където го бях видял за последен път. Секунди по-късно той се появи отново на същото място и се намръщи.
Изненада! Помислих си злобно. Сложната мрежа, която Иън и аз бяхме хвърляли дни наред върху целия парк, означаваше, че демоните могат да се телепортират в нея, но не могат да се телепортират отново в границите на парка.
Блъснах се в него, като едновременно с това забих ножа си в окото му. Силата ни блъсна и двамата през наклонената висулка, в която наскоро си бях разбила главата. Тежката ѝ стоманена рамка се разкъса, докато преминавахме през двете ѝ страни, а назъбеният метал се вряза в плътта ми. Двойният удар беше толкова силен, че пропуснах, когато се прицелих в другото око на демона.
Той ме удари в главата. Зрението ми потъмня и в черепа ми избухнаха ужасни хрущящи звуци. Успях да се отскубна, преди той да нанесе още един, летейки сляпа, докато очите ми не заздравяха достатъчно, за да виждам отново. Когато това се случи, всичко все още беше размазано. Примигвах, докато не видях сенчестия образ на демона, който тичаше под мен, с нещо голямо в ръце.
Въртележно пони – осъзнах, докато го хвърляше към мен. Отклоних се достатъчно далеч, за да се размине с по-голямата част от мен, макар че краката му удариха рамото ми с блестящ удар. Примигнах бързо, опитвайки се да накарам зрението си да се излекува по-бързо.
– Изгуби ли нещо, момиче? – Подиграваше се демонът на шумерски, като този път държеше малък предмет. Още няколко мига и видях, че това е моят демоничен костен нож. Но не това ме накара да се почувствам така, сякаш ме е блъснала кола.
Гласът и ароматът му бяха същите като на Дагон. Очарованието, което Дагон беше използвал, беше задълбочено. Но начинът, по който този демон каза „момиче“, с една сричка повече, отколкото изискваше древният език… Спомних си за един демон, който го произнасяше по този начин.
– Фенкир – казах аз, а омразата се вряза по-дълбоко, отколкото металът.
Лицето на Дагон ми се усмихна, но единственото му око, което не беше потъмняло и не пушеше… Познавах човека, който ме гледаше от това око, без значение какъв цвят и форма има то.
– Момиче – каза Фенкир, като умишлено протакаше единствената дума, с която той и останалите ме бяха нарекли, когато бях тяхна пленница. – Този път, когато те убия, ще останеш мъртва. – И размаха към мен ножа с демоничната кост.
Никога досега не бях убивана от демонична кост през очите, така че беше възможно. Може би са знаели, че баща ми всъщност е друг вид демон.
Не ми се искаше да питам. Също така нямаше да позволя на страха от постоянна смърт да ме спре. Спрях само, за да хвърля за части от секундата поглед по посока на Иън. Двамата с Дагон все още си разменяха удари, които изравняваха със земята всичко по пътя им, но в момента Иън сякаш не се нуждаеше от помощта ми. А аз наистина исках да покажа на Фенкир колко далеч съм стигнала, откакто бях травмираното, съкрушено момиче, което той беше видял за последен път.
Протегнах ръце. Вятърът започна да развява косата ми наоколо, докато силата, която призовах, се разля във въздуха около мен. Фенкир поклати глава и примижа с едното си око, докато ме наблюдаваше.
– Твърде голяма страхливка ли си, за да слезеш и да се биеш?
– Не се притеснявай. Идвам.
Силата се натрупваше, подхранвана от спомените, които най-накрая освободих, защото те и даваха гориво. Когато тя нарасна достатъчно, за да накара кожата ми да гори, сякаш нещо вътре се опитваше да си пробие път навън, насочих тази сила право към Фенкир и я освободих.
Той изкрещя. Една безпощадна част от мен се наслаждаваше да го чуе. Казах ти, че ще дойда. Ето ме и мен.
След това той побягна. Силата ми продължаваше да се втренчва в него с концентрирани лазерни лъчи. Краката му станаха вяли. Полетях към него точно в момента, в който той се спъна. Той се претърколи, когато падна, държейки костения нож пред себе си, докато едно изражение, което никога не бях виждала преди, кръстосваше чертите му.
Паника.
Ако бях на мястото на Фенкир, щях да спра, за да се насладя на това изражение на лицето на жертвата си. След това щях да не бързам да измъчвам този човек, вместо да го убивам бързо. Също така щях да се смея, като същевременно обещавах да спра, ако той или тя ме молят достатъчно жалко. Но, разбира се, не го правеше и аз отново се смеех, докато продължавах с мъченията. Това беше Фенкир.
Това не бях аз. Приземих се върху него с цялата сила, която можех да събера. Подкоси ми краката, но раздроби гръдния кош и гръбначния му стълб. Моментната парализа ми улесни изтръгването на костения нож от ръката му. След това го забих и в двете му очи, въпреки че едното все още беше почерняло и димящо. Отново се откъснах от него, преди тялото му да е имало възможност да започне да се обезсилва.
Фенкир обичаше да извлича болката, преди да убие хората. Аз просто исках да има справедливост. За него тя най-накрая беше изпълнена.
Издърпах костения нож от окото на Фенкир и полетях обратно към залата. Иън и другият Дагон вече не бяха там. Бяха преместили битката си близо до ръждясалата десантна машина. Два от имитационните метални парашути бяха откъснати от стойките си, когато Дагон хвърли Иън в тях. Летях по-бързо и хванах ръката на Иън, като го завъртях, преди да успее да полети обратно, за да атакува отново.
– Не тук! – Призовах го с тих глас.
Достатъчно кръвожадност напусна погледа му, за да кимне, но Иън имаше и истинска кръв по себе си. Надявах се част от нея да е на Дагон. По пурпурните линии, които прорязваха демона, можеше и да е така. Но дали това наистина беше Дагон? Или друг омагьосан демон?
Трябваше да разбера.
– Фенкир е отишъл при Рани – извиках аз. – Надявам се, че няма да ти липсва твърде много.
Ярост озари чертите на Дагон. После се проясни и той се засмя.
– Толкова е жалко. Толкова се радваше да получи още една част от теб. Помниш ли как Рани и Фенкир обичаха да се редуват? Никога не разбрах как изтърпяваха цялото ти хленчене достатъчно, за да му се наслаждават, но му се наслаждаваха.
Да, това беше истинският Дагон и усмивката му направи тези спомени твърде ярки. Беше носил същото изражение безброй пъти, докато ме малтретираха. Тези спомени ме бяха подхранвали с Фенкир, но сега ме разкъсваха. Не можех да позволя това да се случи. Трябваше да изгубя отчаянието и да запазя само яростта.
– Знаеш ли какво си спомням аз, Дагон? – Тонът на Иън беше язвително весел. – Как се задъхваше след мен в продължение на седмици, преди да се съглася да прекарам нощта с теб. Не се получи така, както се надяваше, нали? Когато всичко свърши, ти все още имаше сини топки, а аз – твоя син диамант с размер на яйце. Между другото, изглежда страхотно на камината в любимата ми къща.
Изражението на Дагон се изпъстри с ярост.
– Да ти го начукам.
Иън хвърли дивашка усмивка.
– О, опитал си. И се провали.
Дагон откъсна една от останалите парашутни капсули и я хвърли към Иън. Той я отблъсна с крясък.
– Още те боли за това, а? Би трябвало да е така, аз съм великолепен. Попитай я.
– Ето защо Дагон те преследва от десетилетия? – Позволих си да се засмея на глас на осезаемото унижение на демона. Дагон се беше опитал да ме нарани с миналото, но докато се справях с това, Иън се беше погрижил стратегията на Дагон да даде обратен резултат. – Уау, прецакаха те, добре – продължих безмилостно аз. – Само че не така, както си искал, и нека те уверя – пропуснал си.
Иън се усмихна и продължи да лети към дървеното влакче, докато Дагон ни преследваше.
– Диамантът се оценява на милиони – извика ми Иън. – Все пак не си струваше да го прегръщаш и целуваш, за да се приближиш достатъчно, за да го откраднеш.
Почти бяхме стигнали до влакчето. Дагон все още беше бесен, но беше забавил темпото на едноличното си преследване. Трябваше да го ядосам достатъчно, за да продължи да ни следва.
– Когато си тръгнем оттук, ще продадем този диамант и ще дарим парите за благотворителност – казах на Иън. – Дори ще направим дарението от името на Дагон, за да могат всички да му благодарят за това.
Иън се засмя.
– Виждам, че продължаваш да смяташ моето за твое.
Повиших глас, за да се уверя, че Дагон е доловил всяка дума от това, което казах след това.
– Приеми новото си състояние на съпружество, скъпи!
Това го направи. Дагон се приближи към нас, тялото му беше изправено, сякаш яростта държеше гръбнака му изправен. Аз прелетях около влакчето, а Иън беше точно зад мен. Дагон беше почти в зоната на взрива. Малко по-близо…
Той спря, сякаш усещаше къде точно се намира радиусът на взрива на солните бомби. След това протегна ръце по същия начин, както аз, когато насочих енергията, за да накарам Фенкир да се препъне. Щях да използвам тази тактика и върху Дагон, ако не беше прекалено силен за нея. Освен това все още трябваше да пестя силата си, в случай че той отново се опита да замрази времето.
Но той не правеше това. Миг по-късно ме удари ударна вълна, макар и не от опит за спиране на времето. Беше от силата на три дузини демони, които мигновено се телепортираха в нашия район. Иън изрева проклятие, докато аз ги гледах с ужас.
Погледнах към Дагон навреме, за да го видя да се усмихва.
– Не си мислеше, че ще е лесно да ме убиеш, нали?
Назад към част 38 Напред към част 40