Глава 40
Каквото и да се случи, не можех да си позволя да бъда неработоспособна, когато Иън приключи с това заклинание. Издърпах парче нагръдник и ребро от най-близкото до мен тяло на демон. След това увих ръката си около него, така че ребрените кости да стърчат между пръстите ми. С него и с дългата, тънка радиусна кост в другата си ръка започнах да режа по всеки демон близо до мен.
Те отвръщаха на удара също толкова яростно, като сега пренебрегваха заповедта на Дагон да не ме убиват. Дори използваха същия метод като мен и откъсваха кости от мъртвите си спътници за оръжия. Бях пронизвана, пробождана и нарязвана безброй пъти, след което оздравявах само за да се повтори това. Адреналинът, решителността и яростта притъпяваха по-голямата част от болката. Останалата ме караше да се препъвам, докато се опитвах да ги принудя да се отдръпнат достатъчно далеч, за да мога да отлетя. Преди всичко пазех очите си. Всичко останало можех да излекувам или да се върна. Все още не исках да проверявам теорията, че не мога да се върна от това.
Демоните около мен изведнъж се отхвърлиха настрани толкова силно, че много от тях се приземиха по задници. Краткото ми ликуване изчезна, когато видях защо. Две филмови форми се стрелнаха към мен. Ледената сила избухна от тях с такава огромна сила, че разчисти всичко по пътя им. О, ебаси! беше единствената ми мисъл. После призраците, направени от костите на Фенкир и Рани, се врязаха в мен.
Времето се изпари. Както и отчетливите усещания. Вече нямах отделни части на тялото като две ръце, два крака, торс и глава. Вместо това бях един оголен нерв, който безкрайно се разкъсваше, изгаряше с леден огън и отново се разкъсваше.
После тази невероятна агония изчезна. Опомних се, разкъсана и задъхана! – Докато заздравявах от раните, които не бяха оставили никакви следи. Почти несигурно един чернокос демон излезе от групата, която се беше събрала на няколко метра от мен и ме наблюдаваше. След това пронизителен писък прикова вниманието на всички нагоре.
Иън се носеше близо до върха на дървеното влакче. Ръцете му бяха вдигнати над главата, а от устата и очите му се лееше кръв. Но не той беше този, който крещеше. Беше Дагон, защото двете призрачни тела сега се врязваха в него.
Свещени и несвещени богове, Иън наистина го беше направил! Не знаех, че призраците могат да се пренасочат от човека, който ги е убил, към някой друг. Сега го виждах със собствените си очи. Демоните също изглеждаха запленени от това. Гледаха как призраците пробождат телата си през Дагон в безкрайни цикли, които караха демона да се гърчи толкова силно, че ръцете и краката му се чупеха.
Значи точно това правеха с мен, помислих си изтръпнала, почти съжалявайки Дагон за ужасяващата болка. Почти.
Тогава ръцете на Иън се раздвижиха, жестовете бяха твърде бързи, за да ги проследя. Призраците започнаха да носят Дагон към влакчето. Сякаш това наруши транса, тъмнокосият демон възобнови пътя си към мен, но продължаваше да поглежда нагоре. Явно предпочиташе да продължи да гледа какво се случва с Дагон, отколкото да се опита да ме убие, но въпреки това продължаваше да върви към мен.
Опитах се да отлетя, като проклинах, когато не можех. Нападението на призраците сигурно беше отнело твърде много от мен. Отне ми цялото усилие, за да се разровя за още демонична кост. Сигурно съм изгубила своята, когато призраците ме разкъсаха. Ако не намеря някоя, ще си имам проблеми. Скоро още демони щяха да се върнат към опитите си да ме убият, щом спрат да наблюдават призраците и Дагон.
Грабнах шепа от нещо, което приличаше на полураздробени кости от подбедрици, преди да ги изхвърля, когато се сгънаха, твърде счупени, за да бъдат смъртоносни. Тогава, невероятно, видях ножа си с демонични кости на няколко метра от мен, като блясъкът от подсиления му със стомана гръб практически ми намигаше на лунната светлина. Един от демоните сигурно го беше изтръгнал от джоба ми, докато се биеше с мен. Вместо да го вдигне, той беше оставил ножа на земята.
Тръгнах към него точно в момента, в който чернокосият демон, идващ след мен, също го видя. И двамата се втурнахме да вземем ножа. Ножът се изплъзна от ръцете ни, докато борбата ни го отблъскваше.
– Сега! – Викът на Иън вдигна главата ми. – Детонирай, детонирай!
Отблъснах демона от себе си, за да грабна обемистия предмет в джоба на широкия си панталон. Друг демон скочи на гърба ми, разкъсвайки ме с нещо, което пареше, сякаш бях напръскана с киселина. Не се защитих, като продължих да се съсредоточавам върху натискането на всяка част от детонатора в джоба си. Чувствах го счупен от различните битки. Не бях сигурна дали все още работи, но трябваше да опитам. След няколко трескави секунди усетих вдлъбнатина в метала и натиснах силно навътре.
Експлозии разтърсиха влакчето в увеселителен парк, когато нашите солни бомби избухнаха. Бяха толкова много, че въздухът побеля. Бяхме ги и закълнали, за да увеличим разстоянието и скоростта им. Новият писък на Дагон, когато солта се взриви в него, беше сладка музика. Още солни бомби близо до основата на влакчето се изстреляха достатъчно далеч, за да обстрелват обкръжаващите ме демони. Скоро писъците им заглушиха тези на Дагон. Възползвах се от гърченето им, за да се освободя насила и да грабна костния си нож. Все още не можех да летя, но успях да направя няколко скока, докато дървеният скелет на влакчето се преобръщаше, а базата се разпадаше от детонацията.
– Костен нож! – Изкрещя Иън. – Сега!
Имах го, но как щях да му го донеса? Все още не можех да летя! Но дори опарен целия със сол, докато го обстрелваха с призраци, Дагон започна да се бори. Нямах представа как се справяше. Трябва да е много, много по-силен, отколкото предполагах. Явно Иън беше използвал всичко, което имаше, за да овладее магията на гроба достатъчно, за да направи немислимото и да изтласка призраците от мен върху Дагон. Сега изглеждаше така, сякаш не може да се задържи в небето още дълго.
– Дръж се! – Изкрещях в отговор. – Идвам!
Изтеглих допълнителна енергия от единствения източник на вода, който успях да открия: останала канализационна цистерна, заровена под парка. В него нямаше много, но аз взех всичко. След това се хвърлих във въздуха, без да знам дали ще се издигна, или ще се пръсна на земята.
Издигнах се. Иън нададе рев, когато го видя. После успя да прелети до Дагон и да се приближи толкова близо, че касапницата на призраците се вряза и в него. Точно когато стигна до тях, той обърна Дагон, така че демонът да е с лице към мен.
Писъците на Дагон бяха бял шум. Единственото, върху което се бях съсредоточил, бяха очите му. Ударих едно от тях с пълна сила, като инерцията ми заби костния нож дълбоко в черепа му. Писъкът му разкъса тъпанчетата ми, причинявайки мигновена глухота. Изтръгнах ножа и го забих в другото око на Дагон, без да чувам новия му писък. От него също се разнесе дим и аз по-скоро видях, отколкото чух вика на Иън.
После ръцете на Иън се откъснаха и той падна от въздуха. Дагон също падна, двете му очи все още димяха, докато падаше на земята съвсем близо до Иън. И двамата мъже се удариха силно и не помръднаха. После от Дагон избухна светлина и призраците изчезнаха. Тялото му също започна да се свива в себе си, доказвайки, че най-накрая, наистина е мъртъв.
Не можех да празнувам. Твърде много се притеснявах за Иън. Полетях надолу, като се приземих достатъчно силно, за да се счупя на земята до него. После докоснах гърба на Иън. Той не помръдваше. Обхвана ме страх от това, което щях да намеря, когато го обърна. Беше се приземил по корем, а ръката му беше преметната върху частта от лицето му, която не беше притисната в бетона. Беше му студено, богове, толкова студено! Ами ако Дагон беше направил нещо като последна, жестока подигравка? Ами ако се беше заклел така, че ако той умре, да умре и Иън?
– Иън. – Прокарах ръка по гърба му, като се стъписах, когато той не помръдна и не проговори. – Иън, събуди се!
Той се претърколи и сърцето ми подскочи, сякаш ударено от хиляди волтове. После седна, а предмишницата му все още беше притисната към челото му.
– Напомни ми никога повече да не се опитвам да правя магии на гроба – изстена той. – Това ме боли прекалено много, дори за да ми е приятно.
Хванах свободната му ръка и я притиснах към гърдите си. Щях да го прегърна, но се страхувах, че това ще му причини още по-голяма болка.
– Наистина ли си добре?
Какъв глупав въпрос. Той току-що беше казал, че не е. Но имах нужда да чуя гласа му отново, дори и да беше само за да отговори на нелепото ми питане. Това, което трябва да правя, е да довърша останалите демони, преди да са престанали да бъдат обезвреждани от солените бомби. А не да седя тук и да стискам ръката на Иън, докато не мога да откъсна поглед от лицето му.
И аз щях да го направя. След минута.
– Предимно. – Той ми се усмихна слабо. – Изкривяването на заклинанието за призраци, за да ги изпратя след Дагон, все още ме кара да се чувствам шести и седми, но ще се възстановя. Добре, че се получи.
– Да, хубаво нещо – въздъхнах аз. – Макар че не трябваше да се опитваш да го правиш. Това заклинание можеше да те убие по няколко различни начина.
Усмивката му избледня.
– Бяхме по-малобройни, Дагон не се хвана на стръвта ни и беше по-силен, отколкото някой от нас очакваше. Изборът беше между възможното умиране и абсолютното умиране. Ако имах избор, винаги бих предпочел да падна в боя.
Прокарах устни по кокалчетата на пръстите му.
– Аз също. – След това, въпреки че това беше последното нещо, което исках да направя, пуснах ръката му.
– Като говорим за борба, тези демони, които пищят над солените си рани, няма да се самоубият. Остани тук. Ще се върна, след като се погрижа за тях.
Този път усмивката му приличаше повече на обичайната на Иън: наполовина закачлива, наполовина примамлива.
– Дай ми малко време и ще се присъединя към теб. Не мога да те оставя да се измориш. Имаме тържество…
Усмивката му замръзна и той спря да говори толкова рязко, че погледнах назад към демоните, за да видя дали някой от тях не е станал и не е започнал да прави нещо заплашително. Но не, всички те все още се гърчеха на земята на повече от трийсет метра от мен.
След това погледнах назад към Иън – и изкрещях.
Дясното му око вече беше черно и димящо.
Назад към част 40 Напред към част 42