Глава 46
Час и половина по-късно изгревът плисна мрака с първите си ярки лъчи, подчертавайки току-що кацналия хеликоптер. Боунс изскочи от него, като влачеше след себе си няколко дълги дебели вериги. Веждите му едва се повдигнаха при вида на разрушенията в бившия увеселителен парк и полицаите, които бях хипнотизирала да пазят периметъра, но той хвърли по-дълъг поглед на разпръснатите навсякъде скелети.
– Вонят на сяра – бяха първите му думи. – Колко от тях са били демони?
– Всички – казах аз, все още борейки се с увисналата под мен форма. Бях замразила времето около Иън в продължение на час, но през последните трийсет минути не ми стигаха силите да задържа заклинанието.
– Всички? – Повтори невярващо Боунс. – Тогава как…
Той спря да говори, когато прибрах брезента. Лицето на Иън беше нещо като кошмар, ако не беше безкрайната ми благодарност, че все още е жив.
Боунс се взираше в него.
– Кърваво. Ебати. Ада.
– По-малко шок, повече вериги – казах уморено аз. – Не позволявай на Иън да те заблуди. Той е невероятно силен. – И след всичко, което се беше случило, аз се движех на изпарения.
– Какво стана? – За щастие въпросът на Боунс беше придружен от действие. Той се хвърли напред, нанизвайки вериги около Иън, като същевременно избягваше челюстите, които го щракнаха. След като Боунс обгърна Иън от врата до краката, той го вдигна, сякаш не тежеше нищо, и го понесе към хеликоптера.
– Силвър! – Извиках. – Вече можеш да излезеш!
Симаргъла излетя от къщичката за забавления, а едното му крило беше все още окървавено от зъбите на Иън, които го захапаха, когато изтръгнах Силвър от него. Той се приземи точно в ръцете ми. Разбираемо е, че събитията от изминалата нощ го бяха разтърсили много.
– Не знаех, че кучето ти има крила! – Извика възторжен глас. След това видях проблясък на дрипава кафява коса, когато Кат изскочи от хеликоптера. – Къде… о, дяволе, кой е този?
– Иън – отговори кратко Боунс. – Отвори хладилника, Коте. Ще ни трябва всичко, което е в него.
Качих се след Боунс и с облекчение видях огромни количества пакетирана кръв, когато Кат отвори хладилника отзад. Поставих Силвър на сигурно място извън обсега на Иън и грабнах една торбичка, като я сложих до устата на Иън. Той я разкъса толкова яростно, че половината от нея падна върху нас.
– Чакай – каза Боунс. – Аз ще го държа. – Силата му избухна, невидима и мощна. Главата на Иън замръзна и аз изпразних следващата торбичка в устата му, без да се пръсне.
– Какво стана? – Попита Кат, като главата ѝ се люшкаше напред-назад между Иън, Силвър и телата извън хеликоптера.
– Атака на демони. – Сега, когато най-накрая бяхме в безопасност, цялата ми умора ме връхлетя, оставяйки ме неспособна да говоря в пълни изречения. – Имам нужда от малко кости за оръжия, но останалите трябва да вървят.
– Ето. – Кат ми подаде торбичка с кръв, след което я пъхна обратно в лицето ми, когато я отблъснах. – Изглеждаш ужасно, Веритас. Не се притеснявай. Имаме достатъчно за Иън. Можеш да вземеш тази.
Взех я, защото нямах сили да споря. Изпиването и ме накара да се чувствам малко по-малко, сякаш ще припадна.
– Костите – промълвих отново.
– Ще се погрижа за тях – каза Кат и изскочи, след като потупа Силвър бързо по главата.
Боунс продължаваше да храни Иън с торбички с кръв. Мускулите и сухожилията започнаха бавно да се възстановяват в проблясъците, които улавях, въпреки че тялото на Боунс блокираше по-голямата част от Иън от погледа ми.
– Колко време ще мине, докато отново може да мисли нормално? – Попитах.
Боунс ми хвърли поглед.
– За първи път ли се регенерира? Или от известно време крие тази способност от нас?
– За първи път – отвърнах аз и оставих въпроса така.
– Поне половин ден – заяви Боунс.
Затворих очи.
– Добре. Това ще ми даде достатъчно време.
– Какво да направиш?
Не си направих труда да отворя очи.
– Да настроя Иън по начина, по който той си спомня за последно. – Нямаше да е в Полша, но можех да изпълня останалата част от обещанието си. – Ще ти кажа какво да кажеш, за да можеш да запълниш пропуските в паметта му.
– Какви пропуски в паметта? А какво да кажем за пепелта, която Иън толкова държи да съберем?
Игнорирах остротата в тона на Боунс.
– Не се притеснявай за пепелта. Единственото, за което трябва да се притесняваш, е да повториш това, което ще ти кажа.
– Защо не кажеш на Иън сама? – Мигновено.
Затворих очи; рефлекс срещу истината.
– Той няма да ме помни.
– Какво?
– Кратката версия е, че е ядосал грешния демон и е загубил паметта си за последните няколко седмици. – Сега отворих очи, за да може той да види колко сериозна съм. – Демонът се измъкна и той ще дойде за мен, така че за Иън е по-безопасно да не помни нищо от това.
Тъмният поглед на Боунс се впи в моя.
– Дори не възнамеряваш да му кажеш, че си негова съпруга?
– Не, не знам! – Думата изхвърча от мен с цялата болка, която се борех да не усетя. После въздъхнах. – Всички вие бяхте прави. Иън не се е влюбил изведнъж. Обстоятелствата ни принудиха да симулираме, че сме женени. Слухът се разпространи и ние го използвахме в наша полза. Не се притеснявайте, ще се погрижа всички да знаят, че това не е било истинско.
Щеше да ми се наложи да убедя Сюн Гуан и служителите на реда да се откажат от свидетелството си за церемонията, но бях срещала и по-трудни препятствия. Сюн Гуан може би дори щеше да се радва да помогне за изкореняването на брака ми.
– Кой е демонът, който е направил всичко това?
– Дагон. – Мразех да произнасям името му, но Боунс трябваше да го знае, за да знае от кого да се пази. – Баща ми направи така, че Дагон да не може да се доближи до Иън без парализираща болка, но никой от вас не получава тази защита, така че пазете гърбовете си. Добрата новина е, че сега Дагон е много слаб. Лошата новина е, че той ще се излекува.
Веждите на Боунс се вдигнаха.
– Баща ти? Кой е той?
По дяволите. Бях толкова изтощена, че бях изпуснала това. – Не е нужно да се притесняваш за никого.
– Полицаите разчистват костите на демоните! – Съобщи Кат, връщайки се в хеликоптера. – Ще ги приберем, след като подготвим Иън и теб. След това ще ги закараме в крематориума и ще ги изгорим. Не можем да ги вземем сега, защото нямаме място в хеликоптера, но би трябвало да свършим всичко до обяд.
– Добре – казах аз и отново затворих очи. – Благодаря ви. Междувременно заведи Иън в някой публичен дом, способен да организира оргии на карнавална тематика. Не се притеснявай, аз плащам.
– Какво? – Задъха се Кат, а Боунс каза:
– Защо? – Със стоманен тон.
– Дадох кръвен обет. – Сега не отворих очи, защото се страхувах, че ще видят сълзите, които напираха в тях. – Освен това – добавих с проблясък на отчайващ хумор – ако Иън наистина има някакви спомени за събитията преди последните няколко седмици, то това е мястото, където ще очаква да бъде.
– А ти? – Тонът на Боунс беше по-мек. Почти съжалителен. – Какво ще правиш сега?
– Не се притеснявай – казах аз с кратък смях. Силвър се приближи и сложи глава под ръката ми, сякаш за да ми напомни, че не съм сама. Погалих го, докато казвах с цялата си правдивост: – Имам много неща, които да ме занимават.
Назад към част 46 Напред към част 48