Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Нюанси на злото – Книга 1 – част 48

Епилог
Иън

Някой трябваше да спре ужасното чукане или той щеше да убие този, който го правеше.
Иън отвори едното си око и с изненада установи, че ужасният грохот идва от вътрешността на главата му. Той прокара ръка по нея, за да усети рани. После отвори и двете си очи, когато не усети нищо друго освен гладкостта на скалпа под косата си.
Това не беше правилно. Беше ранен… нали?
– Най-после се събуди – каза познат глас.
Иън се обърна и видя Криспин, облегнат на един стол недалеч от него. Косата на Криспин беше в ужасен нюанс на мръсно русо и миришеше така, сякаш е плувал в демонична пот. Той обаче беше облечен, докато Иън беше гол като в деня на раждането си. След това кикот привлече вниманието на Иън към останалата част от стаята.
От другата страна на голямата площ се разхождаха жени, голи, с изключение на лъвските бодита. Мъже с маркировка на газели минаваха покрай тях, избягвайки огнените обръчи, които бяха на пътя им, а това кола, пълна с клоуни, ли беше?
– Къде сме? И какво правите тук? – Поиска Иън. – Кат ще те убие, ако те хване в бордей.
– Не съм аз този, който се отдава на удоволствие – отвърна Криспин, като го гледаше с интензивност, която опровергаваше вялия му тон. – Аз се грижа за теб след махмурлука ти. Боли ли те главата?
– Като самия дявол – изстена Иън, след което се озова в положение да изръмжи: – Огневите пръстени са там не случайно, или никой от вас няма правилна работна етика? – На следващата група нарисувани курви, които минаха покрай тях.
Криспин вдигна вежди.
– Едва ли това е основната им цел, нали?
Не, не беше. Защо му пукаше дали прескачат през огнените пръстени? И защо изпитваше желание да похвали клоуните за това, че проявяват значително по-голям ентусиазъм към ролите си?
– Не се притеснявайте – извика Иън, когато фалшивите лъвици и газели започнаха да се подреждат пред огнените обръчи. Когато те възприеха това като покана да насочат вниманието си към него, Иън отблъсна ръцете им. – Започнете без мен. Идете, играйте помежду си.
– Нещо не е ли наред? – Попита Криспин, все така с мек тон.
Да. Не само, че главата го болеше, сякаш самият чук на Луцифер я удряше, но и изпитваше почти неконтролируемо желание да провери задната ѝ част за рани. И защо беше напълно незаинтересован от еротичния спектакъл, който се разиграваше пред него? Не само че нямаше никакво желание да се включи, но и едва ли щеше да си направи труда да го наблюдава.
– Как попаднах тук? – Попитах Криспин.
Тъмното му чело се изви.
– Не помниш ли?
Той си спомняше… Ех, не много. Дали е бил разстроен за нещо и е решил да притъпи болката с чукане? Звучеше правилно, но да си тук някак си не беше наред.
– Какво ви казах да си играете помежду си? – Избухна той, когато една фалшива газела и един лъв изпълзяха напред и започнаха да го галят по краката. – Отивайте си, ето ви добри момичета и момчета.
Те си тръгнаха, надувайки се. Иън се обърна към Криспин.
– Сигурен ли си, че исках да бъда тук? В интерес на истината, не бих могъл да се интересувам по-малко, а и вижте го. – Той разтърси члена си към Криспин за акцент. – Куц като мъртва змия е.
Криспин продължи да гледа лицето на Иън.
– Едва ли мога да предложа помощта си.
– Ех, никога не съм те харесвал по този начин. Добре, че е така, след като се оказа, че сме братовчеди. Съвсем сериозно обаче, Криспин, защо съм тук, защо миришеш на демон и защо главата ми е сякаш разцепена наскоро?
Нещо изпълни погледа на Криспин. Чувството за тревога на Иън се засили. Приятелят му беше на път да го излъже. Дори и да не можеше да го види в погледа на Криспин, той го усещаше чак до костите си.
– Мириша така, защото се борихме с много нахалния собственик на източника на Червения дракон, който ти открадна – каза Криспин. – Неотдавнашният ти пиянски буй не беше достатъчен, затова открадна собствения си източник, пи го, докато не реши, че да излъжеш, че си женен, е върхът на веселието, а след това ме извика, когато демонът собственик на източника те потърси. Убихме го, ти освободи източника и реши да празнуваш в този публичен дом. Аз останах само за да се уверя, че няма да направиш още някоя изключителна глупост.
Криспин лъжеше. Увереността на Иън нарастваше с всеки безмилостен удар в главата му. Тогава защо части от тази история му се сториха познати?
– Това не е правилно – каза Иън на глас. – Ти лъжеш и аз не трябва да съм тук. Аз трябва да съм…
– Къде? – Веднага в погледа на Криспин се върна онази напрегнатост. – Къде трябва да бъдеш?
– Ти ми кажи – изсумтя Иън. – И къде е…
Той спря. Чувството за нередност се изкачи на преден план и се засилваше, докато Иън не се изправи и не започна да крачи. Случваше се нещо повече от лъжите на Криспин. Откри, че ръцете му отново се движат по тила му. По някаква причина косата му беше побеляла, но това не го притесняваше толкова, колкото търсенето на рани, които все още ги нямаше. Защо беше толкова сигурен, че трябва да ги има? Защо му се струваше, че не е наред да е тук с Криспин, а не някъде другаде? С някой друг?
– Щях да кажа едно име – бавно каза Иън, – но сега нямам представа кое. Защо се канех да кажа име, което изведнъж не мога да си спомня? Какво, по дяволите, се случва?
Криспин се надигна, а погледът му се насочи към проститутките, за които Иън вече беше забравил.
– Напуснете – каза им Криспин. – Всички вие.
Дежа вю накара Иън да се обърне и да се вгледа в проститутките, които излизаха от стаята. Това се беше случвало и преди, но не и с Криспин. С някой друг. Кой? Кой?
Един женски глас прошепна в съзнанието му, а тонът ѝ беше по-скоро забавен, отколкото подигравателен. Отстраняваш ги от пътя, защото възнамеряваш да се биеш с мен?
– Къде е тя? – Иън се озова в състояние да изисква.
Не си спомняше да се е движил, но изведнъж ръцете му бяха върху раменете на Криспин и той го разтърсваше, сякаш можеше да изтръгне истината от него. Очите на Криспин се разшириха, докато се взираше в мястото, където Иън беше преди малко.
– Ти се телепортира!
Трябваше да минат няколко мига, за да проникне зашеметяващото изявление на Криспин. Тогава Иън се изсмя:
– Още лъжи, приятелю?
– Това не е лъжа. – Криспин избута Иън назад, след което го погледна с нарастващо очакване. – Виж дали можеш да го направиш отново. Къде мислиш, че трябва да бъдеш сега?
– Душ – установи той, че казва. Не е нужно да ти казвам на какво миришеш…
Думите едва се бяха оформили в съзнанието му, когато Иън се взираше в старите сини плочки и фугиращата смес, които бяха виждали далеч по-добри дни. Той се втурна от банята в съседната спалня и извика „Криспин!“, когато го спря женски писък.
– Кой си ти? Как попаднахте тук? – Поиска дребната брюнетка на леглото. Тя не беше сама и спътникът ѝ го погледна много раздразнено.
– Излизай – изсумтя той. – Платих си за един час!
Иън ги игнорира, докато излизаше от спалнята.
– Криспин! – Изкрещя отново, когато стигна до коридора.
Чу се свистене на сила, след което Криспин полетя нагоре по стълбите. Иън тръгна по коридора към него, когато той внезапно се разтвори в най-черната река. Над нея плаваше тънка лодка, чийто единствен обитател се появи от мъглата, съставена от мрак.
Викът на Криспин „Ангела на смъртта!“ трябваше да разтревожи Иън. Както и маскираният скелет, който обърна костеливото си лице към него, докато вдигаше косата си. Вместо това Иън се оказа, че казва:
– Не се притеснявай. Това, което виждаш, не е това, което той наистина изглежда. От тази страна на завесата виждаш това, от което се страхуваш.
Откъде знаеше това? Това неговите думи ли бяха? Или са били на някой друг?
Устата на фигурата се разтегли в ужасяваща версия на усмивка. После този череп се разтвори в тъмнобронзова кожа, красива визия, коса с цвят на памучна грешка и очи, които проблясваха с ярки, сребристи лъчи.
– Ти си спомняш – каза нещото. – Казах ѝ, че няма да го направиш, за да облекча болката ѝ, в случай че не те е грижа за нея, но когато емоциите са дълбоки, те никога не могат да бъдат напълно заличени.
Тя. Някой беше откраднат от него!
– Не си спомням много. – Страхът обзе Иън, но не страхът от смъртта. Той се страхуваше, че това същество ще си тръгне, без да му каже това, което трябва да знае. – Но аз искам да знам. Кажи ми какво съм загубил.
– Не мога да възстановя всичко, което е било премахнато. Дори и малкото, което мога да възстановя, може да разруши съзнанието ти – каза направо съществото.
– Иън. – Криспин се беше съвзел от шока си достатъчно, за да започне да се приближава към него. – Недей. Това е твърде опасно.
Спешността му нарасна до небето. Нуждаеше се от спомените, които му бяха отнети. Рисковете нямаха значение. Възраженията на Криспин нямаха значение. Щеше да блъсне приятеля си в стената, ако се опиташе да го спре отново.
– Върни ми ги – каза той на съществото.
Нещото сложи ръка върху главата на Иън. В съзнанието му избухнаха образи, разпокъсани и без контекст. Малка руса Пазителка на закона, която се бори с него, преди да се превърне в изваяна жена със същата платинена, златна и синя коса като тази на съществото… проблясъци на водопад… после на замък… Защо се бореше да спаси летящо куче? И какво беше това?
С моята кръв, ти си моя съпруга…
Чувствата се разкъсаха през следващата серия от образи. Тялото ѝ се преплете с неговото. Моя. Кръвта ѝ върху устните му. Моя. Толкова много демони. Защити я. Кръвта и солта обсипват въздуха. Трябва да я спаси. Сребърните очи се взираха умолително в неговите.
– Не мога просто да те оставя да умреш.
След това два ножа се забиват в черепа му, единият не е виждал, а другият е забил сам. Дали е… дали е умрял?
Тази стигианска река изведнъж се надигна и го погълна. Той изкрещя, но нищо не излезе. Опита се да избяга, да се движи, да направи нещо. Не можа. Той нямаше тяло. Мракът го бе погълнал целия, но той не беше сам в него. Нещо друго беше тук. Какво беше то? То се приближи. … не. Не. НЕ!
Той се върна в реалността на колене, а от очите, устата, носа и ушите му течеше кръв. След един панически миг осъзна, че другият свят е изчезнал. Както и съществото, което беше натъпкало тези парченца памет обратно в главата му. Криспин беше до него, а в другия край на коридора се бяха скупчили няколко проститутки и един недоволен клиент.
– Иън – казваше Криспин. – Говори ми, приятелю!
Иън избърса кръвта, безкрайно облекчен, че все още има тяло, което може да кърви. След това спря, помирисвайки ръката си. Бързото облизване разкри това, което подозираше. Кръвта му сега имаше вкус на по-лека форма на Червения дракон. Защо?
Един човек знаеше отговорите. Той не знаеше много, но знаеше това. Ако малката лисица си мислеше, че може да избяга, без да му каже останалата част от това, което е загубил, тя не знаеше с кого си има работа.
Иън се изправи.
– Панталоните ви – каза той на раздразнения клиент, като освети погледа му със зелено. – Дай ми ги.
Мъжът свали панталоните си и ги подаде. Иън ги облече. Не му прилягаха, но това едва ли имаше значение. Спусна се по стълбите, като не обръщаше внимание на трептенето на Криспин зад гърба си, и взе палто от една от куките до вратата.
Криспин най-накрая го сграбчи достатъчно силно, за да го завърти.
– Къде си мислиш, че отиваш?
– Къде отивам? – Повтори той, след което се засмя.
Паметта му беше на парчета, способностите му сега можеха да включват телепортиране, кръвта му беше грешна и беше на път да се втурне с главата напред във война с демони, ако се досещаше правилно за частите, които си спомняше. Но по някаква причина се чувстваше по-добре от всякога. Всъщност, ако това усещане беше наркотик, той никога нямаше да се изчисти от него.
– Да, къде отиваш? – Подкани го Криспин.
Иън се засмя.
– Да намеря жена си.

Назад към част 47

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!