Глава 6
Зачакахме до останалата стена на бившето кино в Кломино. Иън беше прав; целият град изглеждаше така, сякаш е бил изоставен преди десетилетия. Последният път, когато бях идвала в този район, беше след Втората световна война. Тогава съветската армия го беше превърнала във военна база. Сега единствените признаци на живот бяха няколкото слаби удара на сърцето, идващи от развалините около бившия театър. Вероятно нямаше да имат мобилни телефони. Дори и да имаха, можеше да не си направят труда да излязат в това време. Беше страшно студено. Без съмнение бяха бездомни хора, търсещи временно убежище.
Бяхме оставили колата на няколко километра и отидохме пеша до Кломино. По този начин не ни забелязваха толкова, но аз не се бях облякла топло, тъй като не възнамерявах да бъда дълго навън. Палтото ми беше по-скоро, за да имам къде да сложа оръжията си, отколкото за да се предпазя от студа. Това, че съм вампир, означаваше, че няма да получа хипотермия, но с нищо не ме предпазваше от ниските температури.
Друг порив на вятъра се вряза в мен, носейки със себе си аромата на сняг. След няколко часа щеше да е бяла Коледа. Надявах се да бъда далеч, докато паднат първите снежинки.
Погледнах към Иън. Той не изглеждаше притеснен от студа, а палтото му беше тънко като моето. От друга страна, той беше от Англия, а аз идвах от по-топлия климат на Близкия изток. Някои неща дори времето не може да размие. Неприязънта ми към студа беше едно от тях.
Проверих отново мобилния си телефон. Четвърт час преди полунощ.
– Надявам се, че Влад не е избрал тази нощ, за да се върне назад от думата си – промърморих, повече на себе си, отколкото на Иън.
Той хвърли безгрижен поглед към небето.
– Няма да го направи. – После ме погледна. – Прегледах много възможности, но не мога да определя произхода на акцента ти.
– Моят акцент? – Бях овладяла толкова много езици през вековете, че си мислех, че отдавна съм се отървала от всички отличителни белези на оригиналния си език.
– Много е лек – увери ме той. – И все пак от време на време изпъква, точно както когато от време на време използваш думи, които не са били популярни, откакто Америка е ушила първото си знаме.
– Вампирите може и да не са съвременни хора, но трябва да продължаваме да се стремим да звучим като тях – казах аз, повтаряйки едно от най-честите наставления на Тенох. После направих пауза. Защо бях споделила това?
Той кимна.
– Твърде правилно. Ще си бием главите, ако навсякъде изричаме „те“ и „ти“. Някои стари вампири отказват да се модернизират. Превръщат се в хора по-бързо от светкавичен лъч.
Тенох се чувстваше по същия начин. Ето защо баща ми беше толкова категоричен, че трябва да приемам новото, независимо дали става дума за реч, стил на обличане, маниери или технологичен напредък.
– Не отговори на въпроса ми – продължи Иен, а в очите му се появи блясък. – Откъде имаш своя акцент? Може би от Древен Шумер? Говориш шумерски по-добре от всеки друг, когото съм чувал.
– Кога си го чувал? – Попитах, за да обърна тази линия на разпитване. – Отдавна е мъртъв език.
Веждите му се вдигнаха.
– Да, а и по-голямата част от културата на Шумер е изгубена в историята, така че никой не би познал автентичния акцент, дори и да го чуе. Случи се така, че научих шумерски, когато един демон, с когото бях приятел, ме научи на него. Как го научи ти?
Нищо не се промени в изражението на лицето ми, макар че вътрешно потръпнах. Как се оказах в отбранителната позиция на разговор за демони и моята първоначална родина? Трябваше да пренасоча разговора. Бързо.
– Някои заклинания са по-ефективни на оригиналния си език. Когато си пазител на закона, натоварен със задачата да се бориш с различни форми на магия, е добре да научиш тези езици. Защо да си правиш труда да учиш такъв, който вече никой не говори? – Изпуснах лека насмешка. – Макар че не съм изненадана, че някой демон те е научил на него. Демоните съществуват по-дълго и от хората, и от вампирите, и обичат да доказват въображаемото си превъзходство над ниските ходещи трупове, както повечето демони виждат вампирите.
Иън сякаш обмисляше това.
– Правдоподобно. – После ми хвърли весела усмивка. – Но ти все още криеш нещо. Бъди сигурна, че ще разбера какво е то.
Ревът на приближаващия се самолет ми попречи да отговоря, което беше добре. В противен случай може би щях да го заплаша отново, че ще го убия. Това само щеше да влоши нещата. Иън обикновено приемаше смъртната заплаха като предизвикателство, шега или афродизиак.
След като се приземи, елегантният самолет използва целия празен паркинг, за да спре. След това зачака, като изключи външните светлини, за да не се откроява като фар в тъмното. Затичахме се към самолета и стигнахме до него точно когато вратата се отвори.
– Хайде – каза Иън, като скочи в отворената врата. После спря толкова внезапно, че се блъснах в гърба му, когато скочих след него. Избутах Иън настрани, така че вече не висях наполовина от вратата. След като той вече не ми пречеше, видях, че в самолета има нещо повече от двамата пилоти-вампири.
Трети вампир се беше облегнал на кожения диван в разкошния салон на самолета. Дългата му черна коса съвпадаше със стигианския оттенък на очите му, а кожата му беше със същия златист бронз като моята. Трябваше да го усетя, преди да го видя, само че той беше един от малкото вампири в света с достатъчно сила, за да притъпи аурата си, докато не се почувства като обикновен човек.
След като успя да ни изненада, Менчерес отпусна хватката си и невидима ударна вълна изпълни самолета. Чувствах се така, сякаш по кожата ми избухнаха хиляди ужилвания, докато аурата му се разстилаше над мен. В същото време въздухът изведнъж се почувства тежък, сякаш се бе превърнал в океан и ние се спускахме към смазващия натиск на дъното.
Трябваше да се преборя с желанието да направя крачка назад. Нямаше да покажа слабост, дори ако Менчерес беше един от малкото хора, които смятах за приятели. Бях достатъчно възрастна, за да помня Менчерес преди да има кътници, да не говорим за пирамидата, построена в негова чест.
– Майната му – прокле Иън. – Какво правиш тук?
Бащата на Иън му се усмихна.
– Честита Коледа, Иън. – Тогава тъмният поглед на Менчерес кацна върху мен. – Веритас – каза той, като изрече и трите срички на името ми. – Моля те, осветли ме какво мислиш, че правиш с едно от любимите ми потомства.