Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Нюанси на злото – Книга 1 – част 9

Глава 8

Менчерес не се задържа дълго. Когато самолетът прелетя над Румъния, той си тръгна. Можеше да накара пилотите да кацнат първо. Вместо това използва силата си, за да образува невидима бариера над вратата, така че да не претърпим катастрофална загуба на налягане в кабината, когато я отвори. След това изскочи, затвори вратата на самолета, запечата я отново със силата си и отлетя.
Обикновено Менчерес не демонстрираше толкова демонстративно способностите си. Драматичният му начин на напускане беше още едно предупреждение. Знаех, че обича Иън, но не бях очаквала това. Менчерес даваше да се разбере, че държи на живота на Иън с възможно най-голямо уважение – и по-добре да го направя и аз.
Това беше проблем. Имах предвид, когато казах на Менчерес, че съм инвестирала в това да запазя живота на Иън, но тази инвестиция имаше срок на годност. Щом Иън успееше да вкара Дагон в капана ми, фокусът ми щеше да се измести върху това да предам демона на отдавна закъснялото правосъдие. А не към запазване на живота на Иън. Сега трябваше да убия Дагон и същевременно да се уверя, че Иън и аз сме оцелели? Как?
– Слава Богу, че най-накрая си отиде – каза Иън и се приближи до моята страна на самолета.
Помислих дали да не го игнорирам. Все пак му бях казала, че ще си правя компания сама. После реших да попитам за каквото се чудех през последния час.
– Защо отказваш да кажеш на Менчерес за Дагон?
Устните му се стегнаха, преди да ги прикрие с небрежна усмивка.
– Защото той ще развали забавлението ни.
– Силата му би била много полезна – отбелязах аз.
– Мислиш ли, че ще се съгласи да ме използва като примамка, за да привлече демон? – Иън извъртя очи. – Наивността не ти отива.
– Не мисля – съгласих се аз, а тонът ми се втвърди. – Така че престани да се преструваш, че Менчерес не би се съгласил на нищо, ако знае, че душата ти е на карта. Не знаех това преди два часа, но сега е очевидно. Така че защо отказваш да му кажеш за Дагон, въпреки че участието му би увеличило шансовете ти да оцелееш?
– Не ти дължа причина – каза Иън и се завъртя.
Хванах го, преди да стигне до пътеката.
– Да, дължиш ми. Менчерес почти каза, че ще ме убие, ако ти умреш, така че ако аз оцелея, а ти не, ще трябва да се бия до смърт с един от най-старите си съюзници. Отказвам да го направя, без поне да знам защо.
Челюстта на Иън се сви, а в очите му пламна изумруд. В същото време усетих как мускулите му се стягат под ръцете ми, сякаш се опитваше да задържи нещо диво в себе си. Ако не бяхме на няколко хиляди метра във въздуха, щях да си помисля, че се кани да ме нападне. Но ако се биехме при тези обстоятелства, щяхме да свалим самолета, а това щеше да доведе до по-големи проблеми и за двама ни.
– Менчерес ме спаси – каза накрая Иън.
Не го пуснах да се отдръпне.
– Всички вампири спасяват хората, които раждат. Това не може да е всичко.
Сега ръцете му също кацнаха на раменете ми.
– Някога ли не си се губила? Нямам предвид да не знаеш къде се намираш. Имам предвид изгубени във всеки смисъл на думата. Преди стотици години избягах от жестока наказателна колония в Нов Южен Уелс и се отправих към още по-суровата австралийска пустош. Умрях от жажда, бях полусляп от слънцето и се гърчех от болка в борбата с местната дива природа. Не след дълго започнах да се надявам да умра от крокодил или отровна змия, за да е бързо, вместо да има повече мъки, но нищо от това не беше най-лошото. – Гласът му се сгъсти. – Най-лошото беше да знаеш, че на никого не му пука достатъчно, за да те спаси. Това е, което ще запомниш завинаги. Не физическата болка или безкрайния страх, а отчаянието, че си напълно сам и знаеш, че ще умреш по този начин. Била ли си изгубена по този начин?
Спомените изплуваха на повърхността, толкова силно и бързо, че гърлото ми се сви, а очите ми залепнаха от мигновения прилив на сълзи. Отне ми цялата воля да не позволя на тези сълзи да паднат, тъй като нещо отдавна погребано в мен започна да крещи.
Тенох! Ти ме спаси, а аз те подведох, когато имаше най-голяма нужда от мен. Толкова много съжалявам, любими татко. Съжалявам, съжалявам, съжалявам…
Трябваше да отвърна поглед от Иън, иначе щях да загубя остатъка от контрола си. Не можех да понеса да видя ехото на собствената си болка, отразено в оголената емоция на погледа на Иън. Той може и да не искаше да разкрива истинските си чувства, но когато го правеше, ги оставяше да избухнат с цялата си изгаряща сила.
– Да. – Едва успях да изтръгна думата, защото се страхувах да не се пречупи гласът ми. – И преди съм се губила така. – Много пъти.
Той ме пусна толкова рязко, че направих крачка назад, за да се успокоя.
– Тогава знаеш защо отказвам да нараня Менчерес, като му кажа истината. Ако Дагон ме убие, Менчерес ще скърби, но ако знае, че и душата ми е изгубена…- Устните му се изкривиха. – Не че съм му дал някаква причина да се надява на тази изцапана, изсъхнала обвивка още преди сделката ми с Дагон, но Менчерес винаги е виждал най-доброто в мен, а това не мога да кажа за никой друг на този свят.
Тенох също винаги е виждал най-доброто в мен. Той също така никога не се беше отказвал от мен, дори когато се беше отказал от себе си. Ако можех да го спася от още един миг болка, щях да го направя. С удоволствие. Ето защо имах само един отговор.
– Няма да кажа на Менчерес за сделката ти с Дагон.
– Никога – подчерта Иън, накланяйки брадичката ми, за да срещна погледа му.
Погледнах в живите му тюркоазени очи и повторих клетвата. – Никога.
Тогава той се усмихна. Бръчките от предишната му болка се изтриха от изражението му, сякаш никога не са били там.
– Страхотно. А сега, тъй като се предполага, че следвам твоето ръководство – и не си мисли, че това няма да се промени скоро – нека чуем твоя несъмнено скучен план за убийството на Дагон.
Принудих болката, която той бе извадил на повърхността, да се върне обратно надолу, докато не бе задържана от клетката, която отдавна я бе приютила.
– Ами – казах аз, гласът ми беше лек като неговия, макар че и двамата се преструвахме – щях да започна, като те изкарам на показ пред други магове, вещици и демонични роднини с почти безразсъдно пренебрегване на опасността, за да може слухът за това да стигне до Дагон.
Иън се засмя, отметна глава назад, докато не видях вибрациите в бледото пространство на гърлото му. Когато спря и срещна погледа ми, устните му бяха дяволито свити, а погледът му светеше с по-голям интерес, отколкото някога съм виждала.
– Сега ти говориш.

Назад към част 8                                                                  Напред към част 10

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!