Джанин Фрост – Принц на нощта 4 – В огъня ЧАСТ 10

Глава 10

Точно в средата на тревната площ от мъглата, която допреди малко не беше съществувала, сякаш се оформи сграда. Трябваше да е висока поне седем етажа, а външната ѝ част изглеждаше черна и лъскава, сякаш покрита със слоеве от най-фин обсидиан. Върхът се сключваше като обелиск, а от покрива към покритата с мъгла основа се разливаше безкраен водопад. През тази гъста, мъглива мъгла в долната част зърнах нещо, което изглеждаше като врати от опушено стъкло с неправилна форма, и не можех да бъда сигурна, но ми се стори, че видях портиер, облечен в одежди в стил Мерлин, да чака до входа.
– В какво се взираш? – Попита Влад, звучейки нетърпеливо.
– Онова – казах аз, като показах с жест мистичната сграда.
Той погледна право към нея и раздразнението прониза емоциите ми.
– Къщичките до празния парцел? Какво става с тях?
– Той все още не може ли да я види? – Попитах Иън. – Или не е истинско и аз само си мисля, че го виждам, защото току-що ме упоихте с магическа версия на киселинен трип?
– Първото – каза Иън със смях. – Въпреки че второто съществува и аз силно го препоръчвам.
– Е, дозирай го, за да може и той да го види – казах аз, усещайки как нарастващото раздразнение на Влад се стоварва върху емоциите ми.
Иън протегна ръка. В дланта му все още имаше някакви искрящи, зърнести парченца. Кимнах на Влад и той не помръдна, докато Иън издухваше магическия пясък в лицето му.
– Невероятно – каза Влад миг по-късно, загледан в обвитата в мъгла черна сграда. – Преди не бях усетил нищо там.
Иън измърмори.
– Ето защо се нарича магия, приятелю.
Мислех, че имам известен опит с магията, след като два пъти бях убита от нея, а в момента бях заразена от неразрушимо заклинание. И все пак, загледана във величествената висока структура, бях зашеметена, докато възприемах факта, че нещо толкова голямо може да се намира точно на открито, но тъй като е било прикрито, никой – дори стар и могъщ вампир като Влад – не е знаел, че е там.
Разбира се, това пораждаше един очевиден въпрос.
– Какво пречи на хората случайно да се натъкнат на това?
– Същото заклинание, което пречи на повечето хора да го видят – отговори Иън. – То принуждава всички останали да стоят далеч от района. Без този прах, който издухах в лицето ти, можеше да тичаш право към тази сграда, но всеки път щеше да се спираш, преди да се приближиш достатъчно, за да я докоснеш.
Звучеше невъзможно, но аз с всяка изминала минута преосмислях определението си за това.
– Какво има в праха, с който ни дозирахте?
Иън сви рамене.
– Магическата версия на наркотиците за повишаване на ефективността. Имитира способности, които нямаш, като заблуждава заклинанието около сградата, че си поне средно ниво практикуващ.
– Знаеше ли, че всичко това е възможно? – Попитах Влад.
Той поклати глава.
– Бях чувал истории, но ги отхвърлях като глупости.
Иън изпусна насмешливо хъркане.
– Отричането е половината от причината, поради която нашата раса продължава да не познава магията.
– А каква е другата половина? – Промълвих, все още боравейки с всичко, което бях научила през последните пет минути.
– Страх – каза Иън, а тонът му подсказваше, че това е очевидно. – По същата причина, поради която повечето хора отказват да признаят, че вампирите, гулите, призраците и демоните съществуват, въпреки че понякога сме се справяли зле със замитането на следите си. И все пак, ако хората се преструват, че са на върха на хранителната верига, те се чувстват по-сигурни. А ако вампирите се преструват, че магията е само дим, огледала и случайни незначителни заклинания, тогава ние можем да се преструваме, че няма нищо по-велико от нас, дори и това да не е вярно.
По емоциите на Влад личеше, че той се бори с това обяснение.
– Някои вярваха в обратното – каза той накрая. – Иначе магията нямаше да бъде забранена преди хиляди години.
Още едно косо вдигане на рамене от страна на Иън.
– Контрол на населението. Вампирите не биха могли да бъдат подчинени от могъщи магьосници, вълшебници, магове или вещици, ако магията беше незаконна и всеки вампир, хванат да я практикува, беше осъден на смърт.
Звучеше варварски, но със сигурност не беше първият път, когато едно общество криминализира нещо, от което се страхува.
– Защо само вампири? – Попитах. – Ако пазителите на закона са толкова загрижени за магията, защо да не преследват и хората, които я практикуват?
– Направиха го – каза Иън и повдигна вежди. – Но те наемаха други, които да вършат работата им вместо тях.
Влад изпусна изнервено мърморене.
– Всички процеси срещу вещици през вековете. Това са били наши хора, които са манипулирали Църквата и фанатиците?
– Така твърдят оцелелите“ – отвърна леко Иън. – И много от тях все още пазят обида.
Хвърлих още един поглед към забулената в мъгла, блестяща в черно сграда. С тази брутална история нямаше да ни се налага да се притесняваме само за това, че пазителите на закона или магьосниците, държащи Мирча, ще разберат за нашето нахлуване в магическия подземен свят. Щеше да ни се наложи да внимаваме и за разбираемите предразсъдъци, които щеше да предизвика липсата на сърдечни удари у нас. Нищо чудно, че Елена беше казала, че обикновено не допускат „такива като нас“ на нейно място. Вампирите са били за вещиците това, което Кортес е бил за ацтеките.
– Вторични мисли? – Попита Иън, все така с лек тон.
– Не от мен – каза Влад веднага. После гласът му омекна. – Макар че може би трябва да останеш тук, Лейла…
– Сериозно ли? – Прекъснах го. – В никакъв случай, Влад. Лоши неща се случват, когато се опитваме да действаме сами, помниш ли? – После се приближих и го обгърнах с ръце. – За добро или за лошо, ние с теб сме заедно, точно както е в клетвата ни.
Той ме погали по гърба, докато ме приближаваше. Ръцете му се усещаха по различен начин поради променящия външния вид аспект на заклинанието на Иън, но топлината, която излъчваха, беше изключително Влад. Както и погледът в очите му. Щях да разпозная непреклонната решителност и неумолимата любов, независимо от кой поглед ме гледаше.
– Напомня ми – промърмори Иън, разкъсвайки момента. – Някой от вас ще се подхлъзне и ще нарече другия с истинското му име, просто го знам. За щастие, имам заклинание и за това.
Погледнах към мистичния хотел. Беше само на около двайсет метра от него, а от близкия ресторант „Пиратската къща“ все още идваха и си отиваха покровители.
– Искаш да го направим тук?
Иън махна към хотела.
– Не могат да ни видят, докато не пресечем предпазната линия, а никой от тази страна на линията няма да разбере какво вижда. Освен това ще е бързо. А сега си изплези езика.
Направих го, като се почувствах малко глупаво от странните погледи, които ни отправи една двойка, вървяща към колата си. Иън докосна езика ми с пръст, каза няколко странно звучащи думи, а след това кимна.
– Опитай се сега да кажеш името на Влад.
– Ейнджъл – казах аз, после се намръщих и опитах отново. – Ейнджъл. Ейнджъл. Ейнджъл. – Нямаше смисъл. Умът ми казваше Влад, но устата ми не се вслушваше в командите ми.
Иън кимна, доволен.
– Докато не отменя това заклинание, това е единствената дума, която ще излиза от устата ти, когато се опиташ да кажеш „Влад“.
Влад погледна Иън подигравателно.
– Ейнджъл? Колко неочаквано сантиментално от твоя страна.
Усмивката на Иън се превърна в още по-широка.
– Ейнджъл беше телевизионен вампир, чийто безкраен гняв се компенсираше единствено от предаността му към единствената му истинска любов. – Тъй като изражението на Влад стана убийствено, Иън добави: – Той имаше великолепно жестока тъмна страна, ако това помага.
Ръцете на Влад избухнаха в пламъци и аз се уплаших, че точно сега той щеше да покаже собствената си великолепно жестока тъмна страна. Добре, че заклинанието на Иън не беше довело до това да нарека Влад „Дракула“. Не мисля, че Иън щеше да оцелее след това.
Тогава Влад угаси пламъците си и хвърли към Иън определено стегната усмивка.
– Не е нужно да нарушавам обещанието си, за да ти се отблагодаря за това.
– Вярно е, но животът не си струва да се живее, ако е скучен – отвърна Иън и размърда вежди, сякаш искаше да каже: Давай, Императоре!
Извъртях очи. Иън или имаше желание за смърт, или беше най-безразсъдният човек, когото някога бях срещала. Влад щеше да му се отплати, гарантирано. Иън трябваше да знае това. Защо продължаваше да го примамва?
– Нека приключим с моята част от това – каза Влад кратко. – И ако името „Бъфи“ излезе от устата ми, това ще е последната дума, която ще чуеш.
Иън въздъхна, сякаш разочарован, но докосна езика на Влад и каза същите тези странни думи. Когато след това Влад се опита да каже името ми, единственото, което излезе, беше „Мия“.
– Дали да го направим? – Каза Иън, като протегна и двете си ръце.
Аз взех едната му ръка, а Влад, след като хвърли поглед към Иън, взе другата. Докато тръгвахме към обсипания с мъгла периметър, се борех с желанието да извикам: „Отиваме да видим магьосника!“. Но това не беше пътят на жълтите тухли и дестинацията ни нямаше да свърши с фалшив магьосник зад механична маска. Не, всички магьосници, с които щяхме да се срещнем, бяха страшно истински.
– Бибиди-бобиди-бу – каза Иън с певчески глас, докато навлизахме в гъстата мъгла.
Почувствах пулсация на силата, когато преминахме бариерата, която отделяше магическата територия от нормалния свят. Когато погледнах назад, вече не виждах нито паркинга, нито ресторанта, нито магистралата. Единственото, което виждах, беше мъглата зад нас и блестящата черна сграда пред нас.
Сега, когато бяхме по-близо, забелязах цветни проблясъци, които се появяваха и изчезваха във водопада. Сякаш някой периодично вкарваше в ревящия водопад огромни количества боя за храна. Погледнах нагоре към покрива, но не можех да разбера къде е източникът на водопада. Тогава се намръщих. Или звездите бяха изчезнали, или мъглите се издигаха достатъчно високо, за да покрият небето с гъстата си, тъмна мъгла.
Погледнах надолу, когато мъглите около нас се разделиха, разкривайки входа на сградата. Загледах се, осъзнавайки, че съм сгрешила за портиера, облечен в стереотипното облекло на магьосник. Нямаше никакъв портиер. Само куп скелети, плътно групирани един до друг, а гниещите им дрехи се вееха от вятъра.
Това не беше единственото нещо, за което бях сбъркала. Странно оформените „врати“ изобщо не бяха врати. Бяха ред след ред кристални зъби и когато наближихме сградата, те се отдръпнаха, за да разкрият огромна, облицована с обсидиан отворена уста.
– Трябва ли да влезем в нея? – Попитах с ужас.
Иън ни погледна и се усмихна.
– Придава съвсем нов смисъл на това да влезеш свободно и по собствена воля, нали?

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!