Глава 19
Преди Влад да е приключил с изказването си, Марти и Иън се втурнаха към мен. Бях заключена в хватката на двамата силни вампири, преди дори да успея да си сваля ръкавиците.
– Какво казахте? – Поиска пронизително Гретхен. – Ще убиеш Самир? Защо?
Очите на Влад светнаха в зелено, докато се обръщаше към Гретхен.
– Мълчи. Седни.
Гретхен седна направо на пода, без да каже нито дума повече. Продължих да се боря, но Марти беше хванал краката ми в мечешка прегръдка, а Иън беше обездвижил предимно горната част на тялото ми. Други емоции започнаха да се вливат в яростта ми, че бях заслепена по този начин. Посттравматичното стресово разстройство, с което се борех в продължение на месеци, се завърна и всяка нова, безплодна борба само подхранваше ирационалната ми паника. Все пак се борих още по-силно, когато Влад тръгна към вратата.
– Недей да правиш това, Влад, моля те!
Той направи пауза и ме погледна. Очите му бяха възвърнали нормалния си изпепелен цвят и за миг съзрях в тях дълбока тъга. След това се втвърдиха като лед, покрит с мед.
– Трябва да го направя.
Той си тръгна, без да каже нито дума повече. Иън удари ръка по устата ми, когато извиках след него, и аз захапах, докато не потече кръв.
– Грешна стратегия – промърмори Иън. – Харесвам болката, така че между ухапването ми и апетитните мъчителни електрически импулси, които цялото ти тяло излъчва, ти ми правиш цялата сутрин.
Спрях да го хапя. От разочарованието, което издаде, се разбра, че не се е шегувал. Той също така бавно махна ръката си от устата ми, сякаш ми даваше възможност да го ухапя отново. Чудесно, не бях попречила на Влад да си тръгне, така че единственото, което борбата ми беше успяла да направи, беше да ме паникьоса, да зарадва Иън и да нарани Марти. Бях им ядосана за изненадващата засада, но не исках да ги нараня истински.
Освен това, ако напрежението ми излезеше твърде извън контрол, можех неволно да убия някой от тях.
– Пуснете ме – казах, опитвайки се да намаля напрежението си, за да не изстрелвам вече опасно електричество от всяка своя пора.
– Все още не – мрачно отговори Иън. – Имам нужда от малко помощ тук, за да я задържа – извика той с по-силен глас.
Миг по-късно чух как на вратата на хотелската ни стая се използва още една метална карта. Добре, Влад се беше върнал. Може би щеше да си помисли, че въпросът е решен и Самир е като мъртъв, но аз не бях започнала да се отказвам от тази битка…
Това не беше Влад. Вместо него рамката на вратата беше запълнена от един много висок, много рус вампир. За миг само се взирах, а емоциите ми се люшкаха като махало.
Не бях виждал Максимус, откакто убихме Жилегай и срещнахме Мирча в онзи подземен, древен турски затвор. Максимус беше спасил живота ни онзи ден от смъртоносната последователност за самоунищожение, която Жилегай беше задействал, точно както преди това беше спасил живота ми от ужасната напалмова атака на Жилегай срещу замъка на Влад. Тези и много други смели постъпки бяха компенсирали повече от краткотрайната нелоялност на Максимус към Влад вместо към мен и аз го смятах за много скъп приятел.
Но…
Погледнах Максимус и ме обхвана студен, пълзящ страх, който беше колкото ирационален, толкова и несправедлив. Максимус не беше виновен за това, че Жилегай се беше отнесъл толкова жестоко с мен, когато бях негов пленник. Максимус ме беше спасил от още по-страшни мъчения, докато се преструваше на съюзник на Жилегай, и нямаше да мога да предам местоположението си на Влад, ако не беше Максимус. И все пак, само като го погледнах, почувствах двойна поява на същото посттравматично стресово разстройство, което се борех толкова упорито да преодолея, а когато той дойде да ми помогне да ме задържа, както поиска Иън, се върна поток от спомени, които ме завариха в същата тревога, която бях изпитал последния път, когато бях задържана насила.
Кръгът от мъже около мен изведнъж се превърна в сивата скала на подземна килия. После ръцете им се превърнаха в метални скоби, които се впиха в китките, ръцете, краката и глезените ми. Това не беше най-лошата част. Отново видях един жесток, платиненокос вампир, който държеше извит нож с частична примка на дръжката. Наемният мъчител на Жилегай се усмихна, докато се приближаваше. Извивах се, докато от всяка скоба, която ме сковаваше, потече кръв, но не можех да се измъкна…
Случайни откъси от диалог се вмъкнаха в кошмара, който ме държеше в безмилостната си хватка. Бяха слаби в сравнение с ехото на собствените ми писъци и ужасния спомен за нарязаната и изтръгната от тялото ми плът, но все пак ги чувах.
– Нещо не е наред.
– Идва токът.
– Лейла? Момче, трябва да спреш това!
– Къде е проклетият майстор на огъня, когато имаш нужда от него?
– Опитай се да я пуснеш, да видим дали ще помогне.
– Не, само се влошава.
– Тя вкарва твърде много електричество!
– Отдръпни се, аз ще се справя с това. Казах, отдръпни се!
Цветът внезапно експлодира в съзнанието ми, разбивайки спомена и хвърляйки ме в настоящето. Паднах напред, за да се отдръпна с болка. С какво се бях опарила току-що?
Килимът, осъзнах. Той все още тлееше, въпреки че пръскачките в хотелската стая разпръскваха вода във всички посоки. Разтърсих глава, сякаш се събуждах от особено тежък махмурлук, и се огледах шокирано.
Електричеството в стаята беше изключено, димът и водата от пръскачките бяха задръстили въздуха, килимът беше изгорял на много места, а таванът изглеждаше така, сякаш някое дете беше изстреляло фойерверки, които са си проправили път през половината му до етажа над нас. Иън, Максимус и Марти бяха мокри, а по дрехите им имаше десетки малки дупчици от изгаряне.
А аз не знаех как се е случило всичко това.
– Къде е Гретхен? – Попитах, изпълнена с друг вид паника, когато не я видях никъде.
– Тя е на първия етаж и чака до рецепцията – отвърна Марти, като се потупа по окото за акцент. – Използвах тези, така че тя няма да отиде никъде другаде.
Направих жест към разрушенията около нас.
– И, хм… Предполагам, че по някакъв начин аз съм отговорна за това? – Не си спомнях да съм го правил, но какво друго обяснение имаше?
– Твърде дяволски правилно – каза веднага Иън. – Започна да изстрелваш електричество от тялото си, сякаш се беше превърнала в жива мълния. Изгори нас, килима и тавана, а след това стана истински разрушителна…
– Стига толкова – каза Марти рязко.
– Едва ли – контрира го Иън. – Ако не знае на какво е способна, не може да започне да го контролира. Както казах, тогава ти повиши електричеството си, като изсмука повече напрежение от контактите. Дори не беше нужно да ги докосваш – токовете се стичаха и се вливаха в теб, сякаш бяха призовани. Продължи да го правиш, докато не включи накъсо целия проклет хотел. След това беше толкова натоварена, че никой не можеше да те докосне, без да се запали. Помислих, че ще се самовзривиш и ще взривиш всички ни, затова ти направих заклинание за реалност. За щастие, това те извади от безумния транс, в който беше изпаднала.
Не можех да се справя с това, което чувах. Да, и преди бях изсмуквала електричество, но само когато докосвах електрически контакт. Плюс това, това беше засилило само дясната ми ръка, а не цялото ми тяло. Дали способностите ми бяха нараснали дотам, че ръката ми вече да не е единственото ми смъртоносно оръжие? Ако чуя Иън да казва, да.
Не бях готова да се занимавам с последиците от това, затова започнах с последната част.
– Заклинание за реалност? Това е истинско нещо?
Иън изпъшка.
– Да, и това е нещо, което би трябвало редовно да правят в училищата, но светът на вампирите не е единственото място, където магията е забранена.
Водата от пръскачките продължаваше да мокри трима ни. Прокарах ръка през попиващата си коса, за да я избутам от лицето си.
– Момиче? – Каза колебливо Марти. – Добре ли си?
Не можех да спра невярващия си смях.
– Искаш да кажеш, че като изключим това, че съпругът ми избяга, за да убие своя добър приятел, за да ме спаси? Или говориш за новооткритата ми способност да избухвам в ядрени бомби на електрическо ниво, ако ме връхлети лош случай на посттравматично стресово разстройство?
– И двете – предпазливо каза Марти.
Слънцето току-що беше изгряло; усещах го по внезапно обхваналото ме изтощение. Но аз паднах на колене от нещо повече от умора на нов вампир на разсъмване. Въпреки че разполагах с достатъчно енергия, за да свържа накъсо цял хотел, бях безпомощна, когато ставаше дума да спася Влад от нещо, за което щеше да съжалява завинаги.
– Не съм много добре – промълвих аз.
– Трябва да си. – Дълбокият глас на Максимус върна вниманието ми към него. Той се взираше в мен, тъмносивият му поглед беше пронизващ. – Съжалявам, че присъствието ми и тази ситуация предизвикаха такъв епизод, но трябва да се издигнеш над най-лошите си спомени, защото нямаме много време.
– За какво? – Попитах, без да мога да спра горчивината, която се прокрадна в тона ми. Влад вероятно вече беше в частния си самолет и летеше към един невинен човек, който нямаше представа, че принцът, на когото бе служил почти петстотин години, идва да го убие. Ако това ме разкъсваше отвътре, то трябваше да е убийството на Влад. Но той пак щеше да го направи заради мен.
Максимус веднъж ме беше предупредил, че всичко, което Влад обича, той унищожава. Ако питате мен, Максимус не беше прав. Преди това да е свършило, можеше да се окаже, че съм унищожила Влад.
– За да спрем каквото и да е, което похитителите на Мирча наистина преследват – каза Максимус, а мекият му глас успя да се приземи с тежестта на хиляди тухли. – При изнудването първото ти искане обикновено е тест. След като знаеш, че можеш да накараш човека да се подчини, продължаваш напред с това, което наистина искаш. Ако нещо толкова брутално като убийството на Самир е тестът за спазване на изискванията на Влад, не искаш да разбереш какво ще поискат, след като разберат, че имат Влад Императора за свой охолен инструмент.
– Не е готов – казах веднага. – Принуден.
Още повече вина се смеси със стреса, гнева и ужасните стари спомени, които все още кипяха в мен. Ако не бях аз, Влад можеше да каже на когото и да е това, да си ходи. Вместо това той беше на път да предаде не само скъп приятел, но и целия си начин на живот. Влад можеше да е жесток към другите, но правеше всичко необходимо, за да запази народа си в безопасност. Всички знаеха това. Линията му и репутацията му бяха изградени върху това.
– Разбирам защо си се сринала – каза Максимус със същия мек тон. – Да станеш вампир не означава, че имаш свръхчовешка емоционална сила. Само свръхчовешка физическа сила, а понякога не тя е истинската сила. Но ти си силна, Лейла. И си права, че Влад е принуден. Ето защо трябва да разберем всичко, което можем, за това твое предполагаемо магическо наследство, за да можем да се приближим с една крачка към освобождаването и на двама ви.
Преди няколко месеца бях обещала на Влад, че никога повече няма да позволя да бъда осакатена от вина, страх или колебание, но ето че се самобичувах за обстоятелства, които бяха извън моя контрол. Всичко това можеше да се дължи на мен, но не беше моя вина, без значение дали се чувствах така. Трябваше да спра да се наказвам за последствията от заклинанието на Мирча. Той го беше направил, не аз. Напук на всичко, аз бях оцеляла и щях да оцелея и сега. Влад също. Щях да се уверя в това.
Надигнах се, като отблъснах умората си с цялата сила на волята, която ми беше останала в мен. Ще започна с опитите да спася Самир. Влад може и да ме беше оставил тук, но това не означаваше, че съм безпомощна.
– Кой има мобилен телефон?
Иън изчезна в съседната стая, преди да се върне с един мобилен телефон.
– Ето – каза той, а аз взех една от ръкавиците си и я сложих, преди да го приема.
Максимус хвърли порицателен поглед към Иън.
– На Влад няма да му хареса да правиш това.
Иън изхърка.
– Ако това, че го е извикала, ще го накара да спре, значи Влад не е искал да убие този човек от самото начало.
От светкавицата на силата, която долових от аурата на Влад, не се усъмних в решимостта му. Това, че накара приятелите ми физически да ме спрат да тръгна след него, също не миришеше на нерешителност. Изключителна глупост, да, и щяхме да си поговорим за това, когато го видя отново, но първо по важност.
– Не се обаждам на Влад – казах аз и набрах номера.
Марти поклати глава.
– На кого се обаждаш?
– Няма да има значение на кого – каза Максимус, а погледът му беше почти съжалителен. – Влад има почти шестстотингодишен опит по тези въпроси. Каквото и да планираш, Лейла, той има резервен вариант.
Погледнах Максимус с равен поглед.
– Ще видим за това.
Назад към част 18 Напред към част 20
