Глава 20
Три часа по-късно кипнах от неудовлетвореност. Бях звъняла и писала на Самир многократно, но той не отговаряше. Това можеше да е съвпадение, затова след това се обадих и изпратих SMS на всеки един човек от линията на Влад, чийто номер помнех. Никой от тях не отговори. Всички хора на Влад изведнъж да игнорират десетки мои обаждания и съобщения не беше случайно. Той сигурно им е наредил да не ми отговарят.
Необезпокоявана, аз се обадих на следващата авиокомпания и се опитах да резервирам полет до Румъния. Тогава разбрах, че всичките ми кредитни карти са анулирани. Когато момчетата отказаха да ми позволят да използвам някоя от техните карти, отидох във фоайето, хванах първия добре облечен човек, който видях, и го накарах със зелени очи да ми позволи да използвам неговата кредитна карта вместо него.
Тогава разбрах също, че името ми вече е в списъка на забранените за полети лица. Нито една авиокомпания в страната нямаше да ми резервира полет, а аз не можех да си проправя път през националната компютърна система със зелени очи. Накрая, в отчаянието си, се обадих на Влад. Без изненада, той не отговори.
– Казах ти – каза Максим без никакво самодоволство. – Влад е взел решение. Когато го направи, не позволява на никого да застане на пътя му, дори на някого, когото обича. Това не е твоя грешка, Лейла. Не можеш да спасиш Самир, но може би ще успееш да попречиш на Влад някога да направи това отново.
Това не ми се струваше достатъчно, но все пак идеите ми се изчерпваха, а часовникът тиктакаше. Може би единственият начин, по който можех да спра това, беше да открия нещо полезно от хората на майка ми. Със сигурност не бях успяла да направя нищо тук, в казиното.
– Добре – казах кратко. – Да го направим.
Излязохме от хотела – дори вампирската хипноза не можеше да скрие факта, че пожарът в апартамента ни беше причинил късо съединение на електричеството в целия хотел. Само хипнотизирането на управителя на хотела ни предпази от това да отидем в затвора. След като се срещнахме отново с Гретхен, хипнозата изчисти и паметта ѝ за това къде и защо е отишъл Влад.
Последната част направи Марти. Мразех да променям паметта ѝ, но бях съгласна с причината за това. Гретхен щеше да получи пристъп, ако си спомнеше ужасната задача на Влад, не че можех да я виня. Не, трябваше да се съсредоточа върху други начини да спася Самир и да спра всичко, което похитителите на Мирча бяха планирали за Влад.
Минахме покрай табелата „Добре дошли, индиански резерват Чероки“, която сигурно много е дразнела майка ми, защото това беше едно от малкото неща, които тя споменаваше, че е израснала тук. Технически погледнато, Източната група на чероките не живееше в резерват. Правителството не им беше върнало част от собствената им земя – тя беше закупена от племето като тръст още през деветнадесети век. Тръстът все още даваше на чероките същия племенен суверенитет, какъвто имаха истинските резервати, така че когато пресякохме границата Куала, вече бяхме под властта на племето, а не на държавата.
Очаквах, че частта от поземления тръст, в която действително живееха хора, ще изглежда различно от останалата част, и се оказах прав. Хотелът, казиното, музеят и другите атракции представляваха лъскави, готови за туризъм версии на Източната група на чероките, допълнени с повече от няколко души, облечени в старомодни индиански дрехи. В жилищната зона нямаше нито едно от тези неща.
Икономическият спад, след като напуснахме туристическите райони, също беше лесно забележим и това беше болезнено. Чудех се как ли щеше да се промени животът ми, ако бях израснал тук, а не в различни военни бази заради честата смяна на местоработата на баща ми. Гретхен също се оглеждаше наоколо с широко отворени очи. Когато видя две малки чернокоси момиченца, които си играеха в двора, разбрах, че и тя се връща в детството ни като мен.
Въпреки копнежа ми да науча повече за корените ни, трябваше да разберем неща, които не можеха да бъдат открити чрез проучване на племенните записи. Не можех обаче просто да почукам на вратата и да попитам дали някой знае дали майка ми е била потомка на ани-кутани. Може би никой тук дори не си спомняше за майка ми. Тя и леля ми Бренда бяха заминали преди повече от трийсет години.
Бяхме спрени от племенен офицер, преди да сме изминали половината път през първата част на жилищния квартал.
– Аз ще говоря – казах аз, като свалих прозореца.
– Изгубихте ли се? – Попита намръщеният, белокос офицер.
– Осио – казах аз, което беше точно една трета от всички черокийски думи, които знаех. – Не, не съм се изгубила. Майка ми е живяла тук. Опитвам се да видя дали някой тук я познава.
Офицерът ме погледна изнервено. Явно поздравът на чероки не беше допринесъл с нищо да се сближа с него.
– Тук има над десет хиляди жители. Знаете ли изобщо на коя улица е живяла майка ви?
– Не – казах смутено. Защо никога не я бях питал това?
Изражението му говореше, че е очаквал това.
– Какво ще кажеш за това от кой от седемте клана е била?
Направих пауза. Мама винаги беше казвала, че сме от Синия клан, но ако демонът беше прав, ние не бяхме. Все пак в някакъв момент предците на мама трябва да са били осиновени от Синия клан, за да им помогнат да се скрият, така че дали разговорът с тези членове щеше да помогне?
Погледнах отново офицера. Множество бръчки придаваха на кожата му вид на износена кожа, а в бялата му коса бяха останали само няколко пръски черно. Може би е достатъчно стар, за да помни майка ми. Дори и да не я познаваше, може би беше наоколо достатъчно дълго, за да знае още нещо полезно. Разбира се, щеше да прозвучи налудничаво да изляза и да кажа защо наистина съм тук, но аз имах начин да избегна това да прозвучи налудничаво, нали?
– Току-що разбрах, че майка ми може да е произлязла от клана Ани-Кутани – казах аз, влагайки цялата сила на вампирската си мощ в погледа си. – Трябва да знам дали това е вярно. Можеш ли да ме заведеш при някой, който би знаел за оцелелите от Ани-Кутани и дали техните потомци са наследили някакви специални магически наследства?
– Свещена проклетия – издиша Гретхен. Точно така, все още не бях я запознал с това. Е, няма по-подходящо време от настоящето.
Офицерът кимна, а изражението му стана стъклено.
– Мога. Последвай ме – каза той и се върна в автомобила си.
– Не е ли освежаващо да се провреш през шуробаджанащината и да получиш това, което искаш? – Каза Иън, докато започнахме да следваме офицера.
Това наистина спести повече време, а и тичахме срещу безмилостния часовник, но все пак.
– Всъщност не обичам да манипулирам хората.
Иън измърмори.
– Дайте му време. Ще го обикнеш.
– Забравяш ли нещо, Лейла? – Гретхен се наведе напред, за да ме стисне за ръката. – Като това, че мама е Ани-Кутани?
Разказах ѝ какво се беше случило, когато срещнахме демона, докато следвахме офицера. Е, по-голямата част от него. Пропуснах частта, в която бях изкормена пред всички, за да предам на Влад една убийствена директива, която Гретхен вече беше забравила.
Очаквах лавина от въпроси, когато приключих. Вместо това Гретхен не каза нищо, което ме обезпокои дотолкова, че я погледнах няколко пъти в огледалото за обратно виждане. След това наистина се притесних, когато долових миризмата ѝ. Под обичайния си аромат на лимон и морски спрей тя миришеше на много, много разстроена. Какво беше предизвикало тази реакция? Откриването на истинската причина за смъртта на мама? Откритието, че и двете може би сме вещици? Нещото с магическото наследство? Всичко изброено?
– Кажи ми какво не е наред – подканих я аз.
Тя ме погледна с блестящи от непролети сълзи василиковосини очи.
– Не се тревожи за това. Виж, офицерът спира. Спирачка или ще го удариш, Лейла.
Натиснах спирачките навреме, за да избегна удара отзад в другата кола. Марти измърмори нещо за това, че съм ужасен шофьор. Добре, може би, но аз се бях научила да шофирам едва миналата година и единственият начин да стана по-добра беше с практика.
– Ще говорим за това по-късно – казах на Гретхен, когато паркирах и излязохме. Тя измърмори под носа си „Както и да е“.
– Ето – каза полицаят, като посочи къщата, пред която беше спрял. Беше малка постройка с дървен сайдинг, който се нуждаеше от пребоядисване, и счупен участък на увиващата се веранда. Но разположението ѝ близо до една пропаст ѝ даваше великолепна гледка към планините, а сложните ловци на сънища се поклащаха леко от кацалките си над верандата.
– Кой живее тук? – Попитах офицера.
– Леоти Шейн – каза той и с жест посочи вратата. – Отиди. Почукай. Тя си е вкъщи.
Наистина чух сърцебиене вътре, бавно, равномерно и приближаващо се към вратата. Леоти Шейн сигурно ни е чула да се приближаваме.
Офицерът се върна в колата си. Обмислях дали да му кажа да остане, но после реших да не го правя. Може и да не ми харесваше манипулирането на съзнанието, но това ми гарантираше, че ще измъкна истината от Леоти Шейн.
Примигнах от изненада, когато вратата се отвори и едно момиче, което изглеждаше с години по-младо от Гретхен, се втренчи в нас.
– Да? – Каза тя с безпогрешното отношение на тийнейджърка.
– Леоти Шейн? – Попитах.
– Бабо! – Изкрещя тя в отговор, като се обърна. – Някакви хора са дошли да те видят!
Скърцащи звуци предшестваха появата на прегърбена индианка. Подобно на офицера, косата ѝ беше почти изцяло бяла, а кожата ѝ беше прорязана от бръчки. Тя също се подпираше тежко на проходилката си, докато куцаше към вратата.
Нищо в нея не изглеждаше заплашително, но аз се стреснах. Максимус, Иън и Марти също, а Максимус избута Гретхен зад себе си с едно махване на ръката си.
– Какъв ти е проблемът? – Изсъска тя, без да долови причината за новото ни, повишено напрежение.
Бях чула само един удар на сърцето, но в къщата бяха влезли двама души. Острите, интелигентни черни очи срещнаха моите, докато магьосническата старица се взираше в мен. После от нея се разнесе смях, който звучеше с десетилетия по-млад от външния ѝ вид.
– Лиза, иди при Тоби – каза тя на перфектен английски.
Тийнейджърката изпусна раздразнено гърлото си.
– Защо?
Последва поток от чероки. Каквото и да кажеше старицата, то запалваше огън под задника на тийнейджърката. След по-малко от минута тя излезе от вратата и потегли към това, което предполагах, че е къщата на Тоби.
– И така – каза Леоти Шейн, избута проходилката си настрани и се изправи в поза, която преди малко изглеждаше невъзможна.
– Какво доведе група вампири и вещици в дома ми?
Назад към част 19 Напред към част 21
