Джанин Фрост – Принц на нощта 4 – В огъня ЧАСТ 25

Глава 25

При други обстоятелства щях да харесам хижата, в която ни заведе Иън. Тя се намираше на върха на малка планина и освен че от нея се откриваше широка, далечна гледка, имаше и площадка за хеликоптери и хангар. Колко удобно, ако имахме такъв. Дървената хижа се сливаше прекрасно с гористите околности, а прозорците от пода до тавана показваха величието на планините Блу Ридж отвъд. Освен това разполагаше с точния брой спални, от които се нуждаехме, така че на никого не се налагаше да се двои. По-важното е, че имаше мазе. И то специално.
Влад ме беше научил на предимството на това да построиш дом върху скална основа. Нищо не можеше да надмине тонове и тонове солиден камък, ако трябваше да защитиш едно място от вампири. Тази къща нямаше огромното подземие, каквото имаше замъкът на Влад, но имаше малка подземна стая, заобиколена от достатъчно здрава скала, за да предпази дори кръвожаден нов вампир.
Именно там Максимус и аз настанихме Гретхен. Максимус я постави на единствения палет, който се намираше в тясното помещение. Не проговорих, докато след това той закрепи китките и глезените на Гретхен към оковите, с които беше оборудвана и стаята. Мразех да гледам Гретхен окована като животно, но това беше най-сигурният избор.
Иън беше тръгнал да събира торбички с кръв, тъй като познаваше района, а ние не. Горещо се надявах да се върне преди Гретхен да се е надигнала. Твърде добре си спомнях мъчителния, всепоглъщащ глад, с който се бях събудила като съвсем нов вампир, а трябваше да изчакам само секунди преди първата си течна храна. Ако Гретхен трябваше да чака с часове, преди да получи своято… е, щеше да се наложи да я оковем. В противен случай тя безразсъдно ще се опита да се измъкне от тази камера, без значение дали ще счупи всяка кост в тялото си.
Когато Максимус приключи, той седна на пода и ми подаде ключовете както за подземната стая, така и за оковите на Гретхен.
– Трябва да ме заключиш тук с нея, Лейла.
– Оставам – казах веднага.
Той ме погледна изнервено.
– Гретхен ще бъде по-лоша от бясна, когато се събуди, а тези вериги не са толкова здрави, колкото бих предпочел.
– Тя е моя сестра – казах тихо. – Искам да бъда тук за нея.
Той изсумтя.
– Разбирам това, но ти няма да помогнеш. Когато Гретхен изпадне в бяс от глад, не мога да се притеснявам да я удържам и да те защитавам. Освен това сигурно си изтощена. Трябва да си починеш няколко часа, докато можеш.
Исках да споря още, но Максимус само ми напомняше това, което вече знаех. Все пак не можех да се отърва от усещането, че изоставям сестра си, дори Максимус да беше прав. Само щях да преча, когато Гретхен побеснее, а тя щеше да побеснее. Ако се измъкнеше от веригите си, Максимус имаше грубата сила да се справи с нея, без да я нарани или да пострада самият той. Моите методи за самозащита можеха да я убият, а днес вече имах два почти взривоопасни случая с моето напрежение. Нямаше смисъл да изкушавам трети.
– Добре – беше всичко, което казах. – Пиши ми, ако имаш нужда от нещо, и ми кажи, когато се събуди.
Наведох се и целунах сестра си по челото. Плътта ѝ сега беше по-хладна от моята и вече не излъчваше ниското енергийно поле, което имаха всички хора. При всички положения тя беше мъртва и Максимус беше направил това с нея. Изведнъж разбрах гнева на баща ми към Влад за това, че ме е променил. Може би беше ирационално, защото и Гретхен, и аз бяхме поискали това, но все пак желанието да накажеш човека, който е убил – дори временно – някого, когото си обичал, беше колкото силно, толкова и неразумно.
След като се върнах на горния етаж, взех куфара си и тръгнах да търся спалня, която още не е заета. Оказа се, че са ми оставили главния апартамент на последния етаж, и аз огледах почти похотливо удобното на вид легло.
Може и да бях натрупала сила на духа, така че зората вече да не ме поваля в безсъзнание, но все още бях изтощена. Дневната светлина уморяваше всички от нашия вид. Ето как тръгна слухът, че вампирите не могат да излизат на слънце. Това, че бях немъртва едва от половин година, само задълбочаваше умората.
– Дремвам – обадих се на Марти и Леоти, след което затворих вратата на спалнята. Но вместо да пропълзя в кралското легло, както ми се искаше, седнах на пода пред него. Разполагах с малко време, в което нямаше да ме прекъсват, така че щях да се опитам да възстановя връзката си с Мирча.
Тъкмо се канех да затворя очи, за да увелича концентрацията си, когато една снимка на близкото нощно шкафче привлече вниманието ми. На нея се виждаше красива червенокоска, обгърнала с ръце също толкова привлекателен мъж. И двамата изглеждаха толкова щастливи и съвършени, че снимката можеше да е с рамка, но аз ги разпознах. Като начало, те бяха на моята сватба. По-важното е, че червенокосата беше помогнала на Влад да ме измъкне от затвора в Силагия преди няколко месеца.
Възможно ли е Боунс и Кат да са собствениците на тази къща? Огледах се и забелязах друга тяхна снимка на отсрещното нощно шкафче. Трябва да е. Каква ирония, че именно те бяха приятелите, за които Иън беше споменал. Той наистина се движеше в разнообразни кръгове.
После изхвърлих това от ума си и се съсредоточих върху Мирча. Нямах нищо негово, което да докосна, докато се опитвах да се свържа с него, но не ми беше нужен отпечатък от същността му, когато го бях достигнала по-рано. Може би заклинанието, което ме свързваше с Мирча, беше достатъчна връзка. Имаше смисъл; не се нуждаех от отпечатъка на същността на Влад, за да го достигна психически. Най-дълбоката ми връзка с Влад идваше от кръвта, която той ми беше дал, за да ме отгледа като вампир.
Ако същото важеше и за заклинанието, което ме свързваше с Мирча, всичко, което трябваше да направя, за да го достигна, беше да се концентрирам лично върху него. Върнах се назад към кратките мигове, които бях прекарала с Мирча, и се опитах да извикам в съзнанието си негов образ.
Той не изглеждаше като най-опасния магьосник, който някога си срещал. Мирча може би дори беше няколко години по-млад от Гретхен, когато се беше променил. Притежаваше и самонадеяност, която вероятно идваше от много и много жени, които се влюбваха в него. Биологичният баща на Мирча се казваше Раду Красавеца и според Влад Мирча беше негов първообраз. Твърде красивото лице на Мирча се отличаваше с черни къдрици и медни очи, които щяха да са идентични с тези на Влад, ако ирисите им имаха изумрудени пръстени.
Но нямаха и това беше най-малката им прилика. Разбира се, и Влад, и Мирча можеха да бъдат брутални и меркантилни, но Влад винаги имаше основателна причина за действията си. Мирча беше жесток заради самата жестокост. Бях прекарала по-малко от час в негово присъствие, но това беше достатъчно, за да ми покаже, че в него има нещо трайно счупено. Въпреки вековете на войни, смърт, борби за власт, предателства и загуби Влад беше успял да запази непокътнати и сърцето, и душата си.
И явно ми липсваше, щом сега мислех повече за него, отколкото за Мирча. Стиснах зъби и опитах отново, като изтласках всички останали от съзнанието си. Хайде, Мирча. Знам, че си някъде там. Позволи ми да те намеря.
Седях така, докато Иън не се върна с торбичките с кръв повече от час по-късно. После слязох долу и отворих каменната килия, за да ги предам на Максимус. Слава Богу, Гретхен все още не се беше събудила, така че след като предадох торбичките на Максимус, ги запечатах обратно. Иън отново си тръгна, като каза, че трябва да отиде в друга болница, по-далеч, за да вземе още кръв. Това ме устройваше, защото исках да се върна към опитите си да се свържа с Мирча. Беше ми отнело много време да се свържа с Влад само с помощта на вътрешната ни връзка, но го бях направила. Щях да го направя отново с Мирча, сега, когато знаех, че мога.
Бях навлязла дълбоко във втория си опит, когато мобилният ми телефон иззвъня. Очите ми се отвориха и с изненада видях, че навън вече е напълно тъмно. Бях се концентрирала толкова силно, че сигурно бяха минали часове. Вероятно Максимус се обаждаше, за да каже, че Гретхен е станала. Но когато сложих отново ръкавицата за отблъскване на тока на дясната си ръка, за да отговоря на мобилния си телефон, не видях името на Максимус върху номера на екрана. Беше на Влад.
– Хм, здравей. – Безсмисленият поздрав беше нелеп, но какво друго можех да кажа? Със сигурност не можех да попитам как е минал денят му.
– От хотела изпратиха имейл – каза той, а плоският му, безстрастен тон не ми подсказваше нищо за чувствата му. – Всички вие се изнесохте тази сутрин, вместо утре. Защо?
Не исках да говоря за по-ранното ни от очакваното напускане, а не можех да си представя, че и той наистина иска. Единственото, което исках да направя, беше да попитам за Самир, но не го направих. Ако Влад най-накрая отговаряше на обажданията ми, значи вече го е убил. Гърлото ми се стегна и се борих да не допусна доказателствата за това да се появят в гласа ми. Бях толкова ядосана на него за всичко, което беше направил, за да ми попречи да се опитам да спася Самир, и все пак не исках да чуе растящите ми сълзи. Той също трябваше да се измъчва, дори и да звучеше твърдо студено.
– Имаше твърде много щети в стаята, за да остана – това беше, което казах, доволна, че в гласа ми нямаше пукнатини или колебания.
– А.
Никой от нас не каза нищо след това. Вместо това мълчанието се изпълни с всичко, което не можехме да си позволим да кажем. Веднъж го чух да си поема дъх, сякаш се канеше да говори, но след това имаше само още мълчание.
– Ядосана съм ти – казах най-накрая, когато нарастващото напрежение стана непоносимо. – Когато това свърши, ще се скараме за твоето недопустимо високомерие, но дори и да те разкъсам за това, че си убил Самир, без да изчерпиш всички други възможности, да не говорим, че съм физически ограничена, отрязана финансово и включена в списъка на забранените за полети, за бога…- Поех си дълбоко въздух, за да изкарам всичко навън: – Все още съм не по-малко влюбен в теб и ще преминем през това по един или друг начин. Независимо от всичко.
Той издаде кратък, рязък звук. Искаше ми се да мога да го видя или да се свържа с чувствата му, за да знам каква емоция го е предизвикала.
– Ти ме побъркваш – каза той, което беше нещо, което бях чувала и преди и знаех, че не иска да го каже като комплимент. – И все пак никога няма да обичам някого толкова, колкото теб, и си права. Ще се справим с това, без значение какво ще се случи.
Сега аз бях тази, която издаде безсловесен звук, докато от мен се изплъзваше въздишка. Настоящите ни проблеми все още изглеждаха непреодолими и скоро ни очакваха още, но най-важното не се беше променило. Без значение какво хвърляха противниците ни, те бяха безпомощни, когато ставаше дума да разрушат онова, което Влад и аз изпитвахме един към друг. Що се отнася до останалото, за него можеше да се воюва, да се плаче, да се вземе решение и/или да се изправим пред него по-късно. Точно сега, дори през хиляди мили, бяхме заедно и този път тишината между нас беше успокояваща, а не задушаваща. Вече бяхме казали най-важното.
– Ако не си в хотела, къде си? – Попита той след няколко дълги мига.
– В хижата на Кат и Боунс в планината Блу Ридж. Те са заминали някъде и Иън имаше ключ…
– Това хижата във Вайе Крусис ли е? – Прекъсна ме той и тонът му отново стана рязък.
– Знаеш ли я? – Попитах, изненадана.
– Бил съм там – беше още по-изненадващият му отговор. – Ще се видим след десет часа.
След това той затвори слушалката, без да каже довиждане, обичам те или нещо друго. Загледах се в телефона за момент, усещайки как една твърда малка усмивка разтегли устните ми. За пореден път Влад се беше превърнал от любящ съпруг отново в средновековен завоевател по-бързо, отколкото успях да мигна. Щях да добавя поправянето на това към сегашния си много дълъг списък със задачи.
После погледнах телефона и се замислих дали да не му се обадя обратно. Имаше толкова много неща, които все още трябваше да му кажа, като например как Гретхен вече е вампир, или че Леоти, моят отдавна изгубен прародител, е тук с нас, или че най-накрая успях да се свържа с Мирча, или хиляди други неща, които бях открила, откакто го видях за последен път. Вместо това върнах телефона на нощното шкафче.
Може би Влад имаше нужда от всичките тези десет часа, за да му помогнат да се възстанови от убийството на Самир. Вероятно и аз имах нужда от тях по много причини, като най-голямата от тях беше решението, което ме караше да се чувствам така, сякаш съм разкъсана по средата. Как можех да кажа на Влад за прехвърлянето на наследството, като знаех, че той ще се опита да ме накара да го дам на Гретхен, за да подсигуря собствената си безопасност? И все пак как можех да продължа да оставям Влад да убива хора, изпълнявайки заповедите на похитителите на Мирча, защото той вярваше, че това е единствената му възможност? Не беше, но в същото време животът на сестра ми не беше избор.
Най-добрият ми начин да преодолея тази ужасна дилема беше да се свържа с Мирча и да разбера къде, по дяволите, е той, но по някаква причина не успях да го направя след повече от час опити. Фрустрацията ме накара да стисна юмруци. Тъй като не бях сложила отново лявата си ръкавица, ноктите ми се забиха право в дланта ми от силата, която използвах. Кръвта започна да капе върху килима и аз нададох вик, докато трескаво я бършех с ризата си. Чудесно, сега разхвърлях още една стая. Предполагам, че ще трябва да добавя нов килим към списъка с неща, които Мирча ми струваше, било то директно чрез действията си, било то индиректно, като ме вбесяваше толкова адски много…
Паднах напред в пещерата, сякаш пред мен се отвори дупка.

Назад към част 24                                                                        Напред към част 26

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!