Глава 26
Спалнята изчезна и ме обгърна мрак, нарушаван само от слабите проблясъци на далечни факли. Мирча беше тук, все още в същия тесен кръг от камъни. Не изглеждаше удобно. Може би не можеше да избяга от струпването на скали, които го обграждаха като високи обелиски.
„Тук ли те държат затворен?“- Помислих си за Мирча, а главата му се дръпна нагоре, сякаш я бях дръпнала с конец.
„Лейла. Името ми беше подигравателно. Значи най-накрая си разбрала истинския начин да се свържеш с мен. Мислех, че никога няма да събереш очевидното, макар че ме разсмя да си представя как ме преследваш чрез същностни връзки, които само ще се върнат като бумеранг към теб.“
Затова ли не можех да се свържа с него преди? Защото връзката, която ни свързваше, ме пренасочваше обратно към собственото ми местоположение? Ако е така, как го направих този път? Не че имах намерение да питам. “
Може и да съм нова в това, но с всеки изминал ден ставам все по-добра“ – отвърнах, доволна, че блъфът ми звучи уверено.
Мирча вдигна лявата си ръка, където кървавите полумесеци, които отразяваха нараняването в собствената ми длан, вече бяха започнали да зарастват.
„Изненадан съм, че си успяла да създадеш връзка от толкова слаб проводник. Не можеше да издържиш да си навредиш повече, а?“
Проводник? Какво… ?
Щях да се ударя в главата, ако нямаше вероятност и Мирча да го усети. Колко пъти бях казвала на хората, че заклинанието, което свързваше мен и Мирча, е свързано с плътта и кръвта ни? Значи плътта и кръвта бяха връзките, от които се нуждаех. Ето защо бях успяла да го достигна по-рано, когато разбих ръцете си до кървящи пулпове, докато мислех за Мирча. Изглежда, че го бях направила отново, след като случайно се прободох с ноктите си.
„Да, ама не ми се искаше да правя една от твоите свръхнапрегнати резки“ – отвърнах, като отново се престорих, че съм знаела всичко това предварително.
„Поемаш голям риск, като се свързваш с мен“ – каза Мирча, като ми се скара от тъмнината. – „Искаш ли да ни убият?“
Те. Имаше потвърждение, че повече от един магьосник държи Мирча в плен.
„Защо им пука?“ – Попитах, след което сама отговорих на въпроса си. – „Те не знаят, че можем да общуваме телепатично по този начин, нали?“
„Защо им е? – Каза Мирча. – „Никой досега не е оцелявал след първоначалния ефект на това заклинание и тъй като си влязла в съзнанието ми, имам какво да ти покажа. Ти може и да можеш да преживяваш психически спомени чрез докосване, но аз мога да го правя само с воля. А сега, Лейла, погледни кой всъщност доведе и двама ни до сегашното ни, жалко състояние.“
Мирча докосна слепоочието си и аз отново паднах напред, а пещерата около мен се разтвори в черно-белите образи на един минал спомен. Аз също се разтворих и се превърнах в някой друг.
Танцувах пред майка си, пренебрегвайки многократните ѝ настоявания да забавя темпото. Баща ми най-накрая се беше прибрал! Нямах търпение да му кажа, че съм се научила да чета и пиша на два езика, а също и да изпълнявам придворни задължения, но мразех тези неща. Майка ми беше казала, че и баща ми ги мрази. Толкова си приличахме. Затанцувах отново, преди да избягам напред. Баща ми вече беше слязъл от коня си в двора!
– Мирча – извика майка. – Върни се веднага при мен!
Продължих да тичам напред. По-големите ми братя ги нямаше, така че този път щях да имам цялото внимание на баща си за себе си. Хората на баща ми се събраха около него, за да го посрещнат у дома. Той също им беше липсвал, но не толкова, колкото на мен. Пробих се през тълпата, дръпнах го за ризата и се засмях, когато той се обърна.
– Татко! – Казах, като го прегърнах.
Той ме бутна назад. Ръцете му бяха груби и белязани, но аз нямах нищо против. Един ден и аз щях да бъда велик воин като него и също да имам груби, белязани ръце.
– Мирча, какво правиш тук? – Каза той. После се изправи и погледна покрай тълпата. – Илона! Вземи сина си.
– Татко, почакай – казах аз и се преборих, когато един от хората на баща ми започна да ме дърпа настрани. – Трябва да ти кажа…
– Не сега – каза баща ми и се обърна. – Илона, вземи го.
– Татко, почакай! – Извиках отново.
Той не се обърна и аз се дръпнах назад, когато майка ме достигна. Тя въздъхна, докато се навеждаше и изтриваше сълзите от бузите ми, които се надявах баща ми да не е видял.
– Защо не иска да ми говори? – Попитах, борейки се с хлипането.
– Мирча – каза тя с тих глас. – Баща ти е принц и има много задължения. Той ще те види по-късно.
Обърнах се, прикривайки се, така че косата ми да скрие лицето ми.
– Ти каза това и последния път, но после той си тръгна.
Тя отново въздъхна.
– Имаше битка. Ти знаеш това.
– Винаги има битка – извиках аз. – Той предпочита да воюва, отколкото да прекарва време с мен!
Майка ми се опита да заглади косата ми, но аз се дръпнах. Какво бях направил, за да го накарам да ме мрази толкова много?
Паднах обратно в пещерата със сълзи от спомена за Мирча, които все още се стичаха по бузите ми. Споменът продължаваше да се прилепва към мен, изпълвайки ме с болка, която беше колкото остра, толкова и позната. Знаех колко много боли да бъдеш отхвърлен от собствения си баща, а точно за такъв Мирча бе смятал Влад.
Мога да ти покажа още десетки подобни спомени – каза Мирча, като уморена горчивина оцвети тона му. Искаш ли да видиш този, в който чаках всеки ден в продължение на една година с надеждата Влад да посети това, което мислеше, че е моят гроб, за да мога да му кажа, че наистина съм жив? Но той така и не дойде. Не му пукаше достатъчно.
Мирча не заслужаваше доверие, но психическите спомени не лъжеха, както и чувствата, които предаваха.
След като ме превърна във вампир, Жилегай ми каза, че не съм истинският син на Влад – продължи Мирча. Но аз прекарах цялото си детство, вярвайки, че съм, и се изтощих, опитвайки се да се усъвършенствам във всяка задача с надеждата, че Влад ще ме забележи. Когато той не го направи, обвинявах себе си. Той обичаше първородния си син, затова вярвах, че неприязънта му към мен трябва да е по моя вина.
„Не беше, а Влад е копеле, че се е отнасял така с теб“ – казах аз и имах предвид това. – „Но това не ти дава оправдание за всичко, което си направил оттогава“ – продължих аз. – „Като за начало, ти се опита да ме убиеш още преди да сме се запознали. Бързаш да съдиш Влад, но какъв човек те прави това?“
„Син на баща ми!“ – Отвърна той на удара ми. – „Прекарах първите си двайсет години като син на Влад Дракула, така че съм безмилостен военен подстрекател точно като него. След това Михаил Жилегай ме промени и аз станах негов син за следващите пет века, така че съм в безкрайно търсене на отмъщение срещу Влад точно като него. И накрая, във вените ми тече кръвта на Раду Дракул, така че съм безумно ревнив към Влад, точно както беше Раду. Нима не съм син на всичките си бащи“ – завърши той, а горчивината в гласа му премина в отчаяние. – „Дали някога съм имал надежда да бъда нещо различно?“
Въздъхнах. Да, Мирча е можел да се бори да бъде по-добър човек, тъй като други хора са се раждали в същата или по-лоша трагедия. Все пак шансовете наистина бяха срещу него и макар това да не оправдаваше постъпката му, най-накрая разбрах защо го е направил.
„Беше много по-лесно, когато вярвах, че Влад е неспособен да обича, след като стана вампир“ – продължи Мирча, като сега звучеше тъжно. – „Жилегай разказваше как ще накара Влад да си плати, а аз кимах и се съгласявах, но никога не му помогнах сериозно. В повечето случаи бях простил на Влад, разбираш ли, защото как можеш да мразиш някого за това, че не те обича, когато този човек е твърде мъртъв отвътре, за да обича някого?“
За кратко затворих очи.
„И тогава се появих аз“ – казах аз.
„Тогава се появи ти“ – съгласи се Мирча. – „Отначало си помислих, че Влад просто е очарован от човек, който има твоите забележителни способности. После започна война заради теб, превърна те във вампир и се ожени за теб. Тогава истината беше очевидна. Знаеш ли истинската причина, поради която продължих да се свързвам с теб, след като онова заклинание ни свърза?“
„За да ме нараняваш така, както нараняваше теб?“- Попитах откровено.
Той изпусна кратък смях.
„Това беше част от нещата, да. Но още повече исках да разбера какво имаш ти, което аз нямам. Влад те обичаше, непозната, само след няколко месеца, но никога не ме е обичал, въпреки че две десетилетия се трудих почти до смърт.“ – Той отново се засмя, този път тежко и без чувство за хумор. – „Нищо от това, което направих тогава, не накара Влад да ме забележи, но той ме забеляза, когато дойдох след теб. О, да, той ме забеляза тогава.“
„Значи всичко това е, за да привлечеш най-накрая вниманието на Влад?“- Попитах невярващо.
Той сви рамене.
„Това е твърде опростено. И все пак мислите за мен сега поглъщат Влад по начин, за който само съм си мечтал, когато бях дете, така че дори ти трябва да се съгласиш, че това ми се е получило.“
„Защо ми разказваш всичко това?“- Попитах аз, внезапно подозрителна.
„И двамата ще умрем“ – каза той, сякаш това беше очевидно.
По инстинкт се огледах за опасност, но не видях нищо освен още камъни.
„Какво те кара да казваш това?“
Той хвърли изнервен поглед в общата ми посока.
„Влад няма да изпълни искането на затворниците ми, независимо колко много те обича. Когато не го изпълни, те ще ме убият, а с това и теб.“
Мирча сигурно знаеше какво е второто искане и то звучеше също толкова ужасно, колкото Максимус беше предвидил. „Какво искат от него да направи?“
Още един безсмислен смях.
„Не знаеш ли? Тогава далеч не съм аз, за да развалям изненадата.“
„Слушай, трябва да ми кажеш къде си“ – казах аз, а вълнението ми се засилваше, докато си мислех, че Влад ще се сблъска с каквото и да е това. „Дори Влад да го направи, ние с теб сме безполезни за похитителите ти, след като получат това, което искат.“
„О, съгласен съм“ – каза той, гласът му беше толкова непринуден, сякаш избираше между бяло и червено вино. – „Но дори и да ти кажа къде съм, ти и Влад не сте достатъчно силни, за да ме спасите.“
„Възползвай се от шанса“ – настоях аз, като го ударих там, където знаех, че ще боли. – „Искаш да впечатлиш Влад? Сега имаш шанс. Покажи му, че не се страхуваш да се бориш за живота си въпреки шансовете.“
Устните му се извиха по начин, който ми беше твърде познат.
„При други обстоятелства може би щях да те харесам, Лейла.“
„Хайде, Мирча“ – казах аз. – „Ти си много неща, но не си страхливец, така че го докажи. Бори се, за да живееш, вместо да чакаш да умреш.“
„Добре“ – каза той толкова внезапно, че се стреснах. – „Добрата новина е, че всички мои похитители знаят къде съм. Лошата новина е, че аз не знам. Но мога да ти кажа къде да намериш някои от тях и ако успееш да задържиш един жив, имам пълната увереност, че Влад ще може да изтръгне информацията от него.“
„Добре“ – казах също толкова бързо. По принцип не вярвах на Мирча, но вярвах, че той не иска да умре и че ние наистина сме най-добрият му шанс да оцелее.
„А сега“ – казах аз, като се стягах за това, което предстоеше, – „кажи ми къде можем да намерим тези некроманти.“
Назад към част 25 Напред към част 27
