Глава 27
Няколко часа по-късно с изненада чух непогрешимия звук на хеликоптер, който се приближаваше към къщата. Размених загрижен поглед с Марти, който беше останал в хола с мен. Леоти и Иън се бяха оттеглили в стаите си преди малко, тъй като зората не беше много далеч, а Максимус, разбира се, все още беше долу с Гретхен. Беше имал много натоварена нощ, тъй като тя беше станала в лошо, кръвожадно настроение. Максимус трябваше да брои секундите до изгрева, който да я нокаутира.
– Влад има ли хеликоптер? – Попита ме Марти.
– Не – казах аз и отидох до прозореца. Със сигурност нечий хеликоптер се беше приземил на площадката до къщата. – Може би Иън е сгрешил и Кат и Боунс вече не са в чужбина.
– Те са, повярвай ми – обади се Иън от стаята си.
Пренебрегнах това, грабнах палтото и излязох навън. Марти ме последва, като сега носеше два големи сребърни ножа.
– Прибери ги – изсъсках аз. Ако Иън грешеше и това бяха Кат и Боунс, те нямаше да са щастливи да открият въоръжени неканени гости да пребивават в дома им.
– Не, докато не видя кой е този – отвърна Марти упорито.
Единственият пилот беше с целолицева каска, така че не можех да разбера нищо от това. Тогава пътническата врата се отвори и Влад изскочи навън. Косата му се развяваше диво около лицето от все още бушуващите ротори, а дългият му тъмен тренчкот се развяваше зад него като биещи криле.
Чертите му бяха толкова твърди, че можеха да принадлежат на статуя, а емоциите си беше барикадирал зад непробиваема стена. По-лошото е, че когато срещнах погледа му, в него нямаше нищо от любовта, която беше изразил по-рано по телефона. Вместо това погледът му ме подмина, сякаш не заслужавах повече внимание. Той премина през Марти с още по-голямо пренебрежение, въпреки че устата му се сви, когато видя ножовете.
– Само два? – Попита той.
Марти се стъписа от намека, че не е успял да ме защити адекватно.
– Ако знаех, че именно ти кацаш на земята, щях да донеса повече.
Издишах. Двамата никога не се бяха харесвали много, но това не беше проблем преди. И все пак, при сегашното настроение на Влад, както и при опънатите нерви на Марти, едно състезание по перчене между тях сега нямаше да доведе до нищо добро.
– Не знаех, че притежаваш хеликоптер – казах аз, опитвайки се да отклоня вниманието от нарастващото им напрежение.
– Не притежавам – отвърна Влад, като за щастие насочи вниманието си обратно към мен. – Този е назаем от Менчерес.
Престорих се на засмяна.
– Каза, че си били тук и преди. Предполагам, че си запомнил, че това място има площадка за хеликоптери. Радвам се, че си помислил предварително и си взел хеликоптера назаем. Летенето със сигурност е по-добро от това да караш бавно по тези тесни, криволичещи планински пътища. Хайде, ще ти покажа стаята ни – казах аз и хванах Влад за ръка.
Поведението му може и да беше ледено, но не ме изненада, че плътта му се усещаше всичко друго, но не и студена. Той можеше да заблуди някои хора с тази си постъпка „Не ме е грижа за нищо!“, но не и мен. Чувстваше се толкова горещ, само когато разгръщаше невероятните си способности, в разгара на страстта или ако е наистина, ама наистина разстроен.
Не ме изненада и това, че веднага се отдръпна.
– По-късно. Първо трябва да говоря с Максимус.
О, не, няма да го направи. Може би искаше да продължи да се обвива в лошо отношение и фалшива апатия, но аз нямаше да му позволя.
– Максимус е зает – казах аз. – Вчера той превърна Гретхен във вампир и тя се събуди адски ядосана, освен че беше и хищно гладна. Ще трябва да изчакаш до зори, за да говориш с него.
И двете му вежди се вдигнаха, като чу, че Гретхен вече е вампир, после онази скулптурна твърдост си върна лицето му, когато погледна през рамото ми.
– А коя е тази?
Обърнах се и видях Леоти, очертана в отворената врата на хижата.
– Моята няколкостолетна преобразена прабаба. Имам много да ти разказвам, Влад, така че ако искаш да го чуеш навреме, за да поговориш с Максимус на разсъмване, ела с мен. Освен това тук е студено.
Беше, не че някой от нас имаше опасност да се простуди. Все пак исках да го заведа насаме, за да можем да поговорим за това как се чувства наистина. Сякаш знаеше какво възнамерявам, Влад се взираше в мен достатъчно дълго, за да мога да формулирам няколко убедителни аргумента, ако откаже.
Но накрая, с арогантно махване с ръка, той направи жест към хеликоптера зад себе си.
– Пилотът скоро тръгва, за да върне хеликоптера на Менчерес. Преди това се погрижи да му осигуриш някоя прилична храна, Мартин.
Марти се настърви, че му заповядват като на слуга, но аз хванах Влад за ръка и започнах да вървя към къщата. По-късно щях да се извиня на Марти за грубостта на Влад. Точно сега трябваше да се възползвам от възможността да пробия стените му, преди да ги е подсилил – или построил по-високи.
– Точно тук, скъпи.
След възможно най-краткото представяне на Леоти, накарах Влад да остане сам на горния етаж в главния апартамент на хижата. Разбира се, стените не бяха достатъчно дебели, за да бъде това наистина личен разговор, но понякога илюзията за уединение беше единственото, което имаше значение. За да подсиля тази илюзия, заключих вратата зад нас.
Той ме погледна подигравателно.
– Ако искам да си тръгна, една слаба ключалка не може да ме спре.
– Не, нито пък може да задържи някой, който иска да влезе, като се има предвид, че сме в къща, пълна с вампири – отвърнах, свивайки рамене. – Все пак, подобно на табелката на дръжката на вратата, това е знак „Не безпокойте“ за останалите.
Подсмърчането му успя да бъде едновременно елегантно и презрително.
– Табелка на дръжката на вратата? Сякаш си ме довел тук за секс.
Не го бях направила, но ако това беше най-бързият начин да пробия новите му стени…
– Ами ако кажа, че съм? – Попитах, като задържах погледа му, докато вървях към него.
Очите му бяха чисти, изпепелени медни, а единственото зелено в тях идваше от естествената лента около ирисите му.
– Тогава щях да кажа, че си лош лъжец, какъвто винаги си била.
– Може би имам нужда да те почувствам по този начин, за да забравя всичко останало за малко – казах, предизвиквайки го, като избутах палтото от раменете му. – В края на краищата аз имах ужасен ден и знам, че твоят е бил много по-лош.
– Знаеш ли? – Погледът му стана стоманен. – Мислиш ли, че никога преди не съм убивал добър човек? Убивал съм хиляди.
Наистина ли щеше да се държи така, сякаш Самир е просто поредната жертва в някоя от безбройните войни, в които се е сражавал? Не вярвах на това. Бях виждала как Влад се държи, когато загуби някого, за когото се е грижил само в общи линии, защото този човек е принадлежал към неговия род. Не беше изглеждал като този.
– Когато си мислеше, че отричам, че Максимус ме е изнасилил, ми каза, че не мога да продължавам да лъжа теб или себе си за това, иначе преструвката ще ме унищожи. – Държах лицето му в ръцете си по същия начин, по който той беше държал моето преди всички тези месеци. – Сега ти казвам това. Спри да лъжеш за това, което това прави с теб, Влад. Ако не го направиш, тази лъжа ще се разраства, докато не те отрови.
Той все още не казваше нищо, а щитовете му оставаха все така високи и непробиваеми. Челюстта ми се стисна. Защо му беше толкова трудно да признае това, което и двамата вече знаехме?
– Или обвиняваш мен за това? – Попитах изведнъж. Това ли беше, което той не искаше да ми каже? – Ако е така, няма страшно – продължих набързо. – Мога да се справя с всичко, което чувстваш, дори и да ме държиш отговорна, защото това повече от всичко доказва тезата ти, че враговете ти използват любовта ти към мен срещу теб. Вероятно и аз щях да се ядосам, ако бях на твое място, така че…
– Не те обвинявам – прекъсна ме той, отблъсквайки ме, за да измине краткото разстояние, което предоставяше дължината на стаята. – Не трябваше да обявявам публично любовта си към теб, като се оженя за теб, но го направих, така че цялата вина за това пада върху мен.
– Не цялата – казах тихо, а сърцето ми се късаше. – Самир умря заради мен. Това го прави и моя и ако мен ме боли, а го познавах само няколко месеца, знам какво прави с теб.
– О, но ти не знаеш – каза той и подсъзнанието ми се почувства за миг опарено, когато в стените му се образува пукнатина, позволяваща на частица от чувствата му да избяга. Твърде бързо тя изчезна и въпреки че не успях да разшифровам какво изпитва, този кратък проблясък доказа, че той далеч не е толкова дистанциран, колкото се преструваше.
– Знам, че си разстроен – казах аз и отидох при него. – Ако не беше, нямаше да се опитваш толкова упорито да се държиш затворен. Трябва да спреш. Това е частта „за по-лошо“ от сватбената ни клетва и аз също се подписах под това. Ако искаме да преминем през това, трябва да го направим заедно.ю
– Мислиш си, че искаш да ти кажа какво чувствам, но не искаш. – Докато говореше, в погледа му се появи зелено. – Но щом продължаваш да настояваш, добре. Повече от всичко останало чувствам облекчение.
Задъхах се от изненада при това, а устата му се изкриви.
– Не очаквам да разбереш, защото никога не си убивала никого, освен при самозащита. Съвсем различно е да отнемеш живот, когато нямаш за мотивация собственото си оцеляване. Махни и гнева или отмъщението като мотивиращи фактори и не само е различно, но може да бъде и трудно. Ако добавим и истинската грижа за човека, не само е трудно, но и изисква особена степен на хладнокръвие, която повечето хора не притежават. Аз притежавам тази студенина, Лейла. Имам я от векове и времето ме е научило, че когато трябва да направя нещо необходимо, но неприятно, най-добре е да го свърша възможно най-скоро.
После гласът му загрубя и той отново започна да крачи.
– И все пак не затова изпитвам облекчение, че тази част е приключила. Не и затова толкова бързах както да си тръгна, така и да се върна. Защото всеки час, в който бях далеч от теб, знаех, че можеш да бъдеш измъчвана или нещо по-лошо, за да ме стимулират да направя това, което ми наредиха похитителите на Мирча. Ето защо това, което чувствам сега, е облекчение. Виждам със собствените си очи, че си невредим, и облекчението ми от това надделява над всичко останало, включително и над чувствата, които може би изпитвам към изгубения си приятел.
Бях с отворена уста, докато възприемах всичко това. Сигурно бурните ми емоции се бяха отразили на лицето ми, защото той изпусна насмешливо хъркане.
– Както казах, ти всъщност не искаше да знаеш какво изпитвам. Може би следващия път просто ще повярваш на думите ми.
Назад към част 26 Напред към част 28
