Глава 40
След още един мъчителен момент примижах шокирано, когато нов порив на вятъра разсея дима около краката му. Възможно ли е това да е истинско? Изглеждаше така, сякаш около Влад имаше тесен, половинметров радиус, който дори не беше покрит със сажди, да не говорим за изгоряло. Как?
Секунда по-късно отговорих на собствения си въпрос. С цялата сила, която отприщваше, аурата на Влад също щеше да пламне, правейки този тесен радиус толкова огнеупорен, колкото и той. Погледнах към кръга с нова надежда. Той щеше да е тесен, но можеше да е достатъчно широк, за да се предпазя от пламъците.
Това беше единственият ми шанс и аз се затичах натам толкова бързо, колкото можеха да ме отведат все още заздравяващите ми крайници.
„Ако вярваш в Бог“ – казах на Мирча, докато се притисках колкото се може по-близо до Влад – „тогава по-добре започни да се молиш.“
„Чудесно, сега всички ще умрем“ – коментира омразният ми вътрешен глас, изскачайки, за да се присъедини към мисловното парти. – „Изглежда, че най-накрая си успяла да се самоубиеш, Лейла.“
„Майната ви на всички!“- Отвърнах, докато изстрелвах подхранвано от болка и отчаяние напрежение във Влад. – „Още не сме мъртви!“
„Ще бъдем, ако не спреш това и не избягаш“ – отвърна Мирча.
Игнорирах го, докато продължавах да изстрелвам токове във Влад, повтаряйки му отново и отново, че съм там и нищо от това не е реално. През цялото време той гледаше през мен с тези празни очи, виждайки това, което магията го принуждаваше да види, вместо това, което беше точно пред него.
Когато силата му пламна и отново усетих онова смъртоносно изригване на топлина, обвих цялото си тяло около него, а от очите ми потекоха сълзи. Не се беше получило. Как моето напрежение можеше да ме спаси от това заклинание, но не беше достатъчно, за да спаси него?
„Лейла, бягай, това е последният ни шанс!“- Изкрещя Мирча с почти лудо отчаяние.
„Няма да бягам!“- Изкрещях в отговор, като се стегнах. – „Ако не успея да го спася, поне ще знам, че съм умряла при опит.“
Истината за това ми даваше утеха дори сред ноктестата, ужасна болка, която започваше по целия ми гръб. Бях толкова близо до Влад, колкото можех да се доближа, но това сигурно не беше достатъчно, а той току-що беше започнал с тази нова вълна от пламъци. До края на тази щях да бъда свършена и дори да бях променила решението си, а аз не го бях направила, вече беше твърде късно да бягам.
Поне имах и удовлетворението да знам, че съм повлякла със себе си и Мирча. Всъщност почти съжалявах, че Мирча не можеше да види болезнената ми усмивка, защото лицето ми беше заровено в гърдите на Влад, докато го прегръщах за последен път.
„Обзалагам се, че сега съжаляваш, че ми направи това заклинание, нали?“- Помислих си с мрачното забавление на осъдения.
„Добре. Настояваш да останеш? Тогава отказвам да позволя на Влад да ме убие по вторичен път“ – изръмжа Мирча, а предишният му уплашен тон изчезна. – „Ако трябва да умра от ръката му, той, по дяволите, ще ми покаже уважението, което ми се полага, като ме убие лично! А сега ме слушай, невеж аматьор. Магията, която е толкова силна, не може да бъде разбита, но МОЖЕ да бъде подмамена да спре сама. Ако твоето напрежение те прави неуязвима за гробищната магия, това, което трябва да направиш, е да нарушиш гробищната магия във Влад с електричеството си, докато достигнеш до съзнанието му, за да му кажеш, че това, което вижда, не е истинско.“
„Мислиш, че не съм опитвала това?“- Изстрелях обратно, защото да му отговоря беше по-добре, отколкото да се съсредоточа върху ужасяващата болка. Тези пламъци се увеличаваха, обхващайки краката, гърба и главата ми.
„Не се опитвай, направи го“ – подчерта Мирча, като думата завърши с писък, тъй като тази болка разкъса и него. – „Напрежението няма да направи Влад имунизиран, както прави с теб, но би трябвало да ти даде кратък прозорец. Използвай този прозорец, за да достигнеш до съзнанието му и да го накараш да те види.“
Още един писък накара Мирча да спре да говори, след което той продължи набързо.
„Щом умът на Влад те види вместо спомена от проклятието, проклятието ще се сметне за изпълнено и ще спре. Ако не се съмняваше толкова много в себе си, можеше вече да си го свършила, защото си повече от достатъчно силен, за да го достигнеш!“
„Ако не бях изпаднала в агония, щях да се засмея. Сега изведнъж вярваш в мен?“
Друг изблик на огън изиска вниманието и на двама ни. Опитах се да си проправя път през него, като говорех на Влад и се съсредоточавах върху напрежението, което вкарвах в него, но то продължаваше да расте, докато не ми остана нищо друго, освен да не избягам от чиста, безсмислена паника.
„Способностите ти са те спасявали повече пъти, отколкото някога съм вярвал, че могат“ – каза Мирча, а болката направи гласа му накъсан. – „Ти се свърза с мен чрез това заклинание, въпреки че то изискваше нивото на уменията на могъща магьосница, а не на второкласен медиум. Не знам откъде имаш такава сила, но ти…“
Общите ни писъци го прекъснаха, тъй като пламъците продължаваха да разяждат кожата ми по-бързо, отколкото можех да се излекувам. Болката беше ужасяваща, всепоглъщаща и безмилостна, докато не се свих срещу Влад и едва бях в състояние да мисля. И все пак гласът на Мирча все още достигаше до мен, защото беше рев на непокорство.
„Ти притежаваш силата, Лейла! А сега, в името на нещастния живот и на двама ни, спри да се съмняваш в себе си и я използвай, по дяволите!“
Вкопчих се в увереността на Мирча, защото повтарящите се провали бяха изчерпали цялата ми увереност. След това се опитах да преодолея осакатяващата, предизвикваща лудост агония, за да опитам за последен път, тъй като бях направила всички останали неща и може би не е твърде късно да направя и това!
С последната частица сила и смелост, която ми оставаше, забих горящите си ръце в лицето на Влад и принудих да отдръпна писъците, които продължаваха да се изтръгват от гърлото ми. Вместо това използвах съзнанието си, за да освободя агонията, която караше всичко в тялото ми да се свива жестоко, докато мускулите ми започваха това, което знаех, че са смъртоносни контракции.
„Аз съм тук, аз съм тук“ – изкрещях с мислите си вместо с гласа си. – „Нищо от това, което виждаш, не е реално! Това е заклинанието и трябва да спреш да изгаряш всичко. Ти изгаряш и мен, така че потуши огъня, Влад! Угаси го, изгаси го, изгаси го, изгаси го, изгаси го, изгаси го!“
Мислите ми изгубиха силата при следващата светкавица на огъня. Изгори ме чак до костите ми и аз паднах назад, а овъглените ми крака се подкосиха под мен. За един мъчителен миг, който сякаш се проточи във вечността, познавах само болката и вече не можех да видя огъня, защото зрението ми беше почерняло.
След това, сякаш излязла от кошмар, чух името си и усетих невероятното облекчение от това, че по тялото ми премина нещо топло, а не мъчително.
– Хайде, Лейла, трябва да се излекуваш. Излекувай се, скъпа моя, излекувай се, моля те! – Изрева един мъчителен глас.
Отворих очи. Лицето на Влад беше замъглено или от саждите в погледа ми, или от все още лекуващите се очи, но когато тази мъгла най-сетне се разсея, след като продължих да мигам, осъзнах, че той ме гледа и ме вижда, а не просто гледа през мен. Това, както и че вече не гори, ми позволи да разбера, че хватката на заклинанието върху него най-накрая е престанала.
– Ти каза „моля“ – прошепнах аз и се усмихнах, когато облекчението му заля емоциите ми със силата на хиляди скъсани язовири. – Никога няма да те оставя да забравиш това.
Назад към част 39 Напред към част 41
