Глава 42
Трябваше да се досетя, че в разнебитената ферма има нещо повече, отколкото предполагаше външният вид. Да, външната рамка изглеждаше скрепена от замръзнали термити и не бих посмяла да се разходя по втория етаж от страх да не падна през тавана. Но, както бях разбрала по-рано, тя имаше напълно обзаведено, двустайно и много запазено мазе. Още по-хубавото беше, че замръзналата земя наоколо действаше като естествена, подсилена бариера.
Преди да започнат да се занимават с все още несъзнателния некромант, всички момчета свалиха женствените клубни костюми, които носеха, и облякоха дрехи, които предпазваха от мразовитата атмосфера. Аз чаках да се преоблека, докато си взема душ, но първо исках да се уверя, че няма да ми се наложи да извадя огледалото, за да повторя заклинанието. Не бях сигурна дали инструкциите, които Леоти ми беше оставила, бяха зададени със същата шестчасова времева рамка, която беше използвала, за да държи всички нас в капана на огледалното заклинание.
След като се преоблякох, Влад прекара около пет минути в писане на SMS-и на човека, за когото предположих, че е Менчерес, тъй като с кого другиго би трябвало спешно да говори точно сега? Накрая пренесохме некроманта в мазето на мазето, тъй като това помещение беше заобиколено от всички страни с твърда, набита земя.
Очаквах веригите, с които Влад и Максимус започнаха да сковават некроманта, но се изненадах, когато Влад започна да топи няколко сребърни ножа, които също беше донесъл със себе си тук.
– Защо правиш това?
– За да мога да направя това – отговори той и заклещи устата на некроманта. След това изля вече втечненото сребро в гърлото на вампира.
Не можах да спра да се мръщя, като си представих колко би ме боляло да имаш корем, пълен с бавно втвърдяващо се сребро. Ако заклинанието все още не привеждаше вампира в коматозно състояние, сега той щеше да полудее. Както и да е, той се разтрепери, тялото му регистрираше болката, дори умът му да беше изтръпнал за нея.
Тогава Влад нагря още една шепа сребърни ножове. Този път не ги разтопи в течност, а остави острите им върхове непокътнати, като същевременно оформи дръжките и повече от половината остриета в нещо, което приличаше на ужасен вариант на една от снежните топки, които беше направил днес. След като кълбовидната маса се втвърди, той я пъхна в устата на некроманта, където целият брутален сноп сега служеше като сребърен кюнец с шипове.
– Сега няма да се притесняваме, че ще се опита да направи някакви заклинания, след като се събуди – каза Влад.
Всъщност започнах да съжалявам за некроманта. Разбира се, той се беше опитал да ни убие и ние възнамерявахме да го убием веднага щом разберем какво знае, но не ми беше приятно да го изтезавам.
Иън обаче гледаше на ръкоделието на Влад с обичайния си извратен манталитет.
– Боже, ако тръбите му все още работеха, щеше да сере сребро цяла седмица.
– Сега го обезкърви – каза Влад на Максимус, без да обръща внимание на това.
Максимус взе един резервен сребърен нож, след което разряза всички артерии, които имаше вампирът, и продължи да ги отваря отново, след като заздравяха. Ако имаше нещо, наподобяващо нормален сърдечен ритъм, от некроманта щеше да бликне кръв. Вместо това на пода започнаха да се стичат бавни червени капки. Това щеше да го отслаби още повече, след като огледалното заклинание се развали, а това можеше да направи разликата между това дали ще успее да избяга, или не. Все пак бях видяла достатъчно.
– Отивам горе, за да подишам малко свеж въздух – промълвих аз.
Влад ме погледна с поглед, който не можах да разчета, след което каза:
– Скоро ще свърша тук. Иън, остани с нея.
Не му напомних, че Марти също е тук, нито че „тук“ е насред снежното никъде. Нито пък споменах факта, че по-рано самият Влад беше поставил камери по целия периметър, за да се увери, че никой не се е промъкнал при нас. Всички бяхме преживели напрегната нощ и всичките ни нерви бяха опънати. Ако това накара Влад да се почувства по-добре, ако освен всичко изброено дотук, има двама вампири, натоварени със задачата да ме пазят, така да бъде.
Някои неща обаче щях да направя сама. Когато излязохме от мазето и влязохме в главната стая на сутерена, се обърнах към Иън и казах:
– Ще взема душ, за да отмия тези сажди, така че можеш да стоиш долу, докато свърша.
Той не се усмихна, не ми намигна, нито предложи да помогне, което очаквах. Вместо това вдигна рамене.
– Ще остана пред вратата.
Изпъшках.
– Не е нужно да приемаш инструкциите на Влад толкова буквално. Освен това Марти наблюдава периметъра, а единственият ни вътрешен враг все още е омагьосан.
– Ако се събуди по-рано, ти си тази, която го е хванала в капан, така че ти си тази, която той най-много ще иска да убие – отбеляза Иън. – Освен това не го правя заради Цепеш – добави той, а едно завъртане на очи посочи Влад обратно в мазето. – Ти ме изненада тази вечер. Много малко хора го правят, затова съм склонен да уважавам тези, които го правят, а това, което уважавам, с готовност и защитавам.
Изглеждаше искрен, но това беше нещо, което не бях виждала от Иън досега.
– Уважаваш ме, но не и Влад?
Сега беше негов ред да подсмърча.
– Казах, че уважавам хората, които ме изненадват. Бруталността, безпощадността и хитростта на съпруга ти не са изненадващи. Те са това, което очаквам от него.
– Във Влад има нещо повече от това – казах тихо.
Той срещна погледа ми с откровеност, която продължаваше да ме хвърля в ужас, защото беше толкова необичайна от негова страна.
– Във всички нас има нещо повече. Но в повечето случаи все още виждаме само това, което очакваме да видим.
После тонът му се проясни и изражението му се промени в онова арогантно, отчасти подигравателно, отчасти лековато, с което бях свикнала.
– Сега, ако настояваш да се отнасям с теб като със сладкото малко парченце, което си, с удоволствие ще се съглася…
– Ще се придържам към уважението – прекъснах го.
Той ми намигна. Това беше Иън, когото познавах.
– Загуба за теб, попе.
Не бързах да се къпя под душа, като си казвах, че държа водата да е студена, защото бяхме шестима и не биваше да съм алчна, като ползвам цялата гореща вода.
Точно така, затова го правиш – подиграваше се вътрешният ми глас. Съвсем не е, защото си по-засегната от това, че едва не си изгоряла до смърт, отколкото даваш да се разбере, до такава степен, че не искаш да усещаш нищо горещо да те докосва.
Мразех тази кучка, но в малкото случаи, когато беше права, тя наистина беше права.
Добре де, може би се справям с лек посттравматичен стрес след случилото се тази вечер. Признаването на това не означаваше, че съм слаба; означаваше, че съм достатъчно силна, за да притежавам истинските си чувства, дори травматичните. Този нов проблем можеше в крайна сметка да ме накара да се спъна или да падна няколко пъти, но нямаше да ме сломи. А дори и да се случи, няма да остана сломена завинаги. Щях да се излекувам.
Дотогава нямаше нужда да се отдавам на въображаем спор с омразния си вътрешен глас. Имах нужда от истински разговор с некроманта, който все още не беше изникнал в съзнанието ми, за да се поклони или да ми каже, че е добре.
Мирча трябваше да е оцелял. Нямаше да съм тук, ако не беше той. Тогава защо изведнъж беше станал толкова мълчалив?
– Някой идва – чух Марти да крещи през видеоканала, който се подаваше от външните камери.
Навлякох пуловера и панталоните за бягане и излязох от банята. Иън вече се качваше по стълбите, с по един сребърен нож във всяка ръка. Взех един от оръжейния ни тайник в главната стая и извиках към мазето: – Влад, компания!
– Чух – отвърна той и каза: – Знаеш какво да правиш – на Максимус, преди двамата да се измъкнат от мазето.
– Искаш ли да остана и да го наблюдавам? – Попитах, изненадана, че са оставили некроманта без надзор.
Влад ме хвана за ръката.
– Той е добре. Ела с мен.
Сега вече бях наистина изненадана. Очаквах, че ще настоява да остана долу в мазето, а не наполовина да ме повлече със себе си по стълбите, за да се срещне с когото и да е тази нова заплаха. Щом стигнахме до основното ниво, дупките в рамката на къщата разкриха, че към фермата се е насочила кола.
Никой нямаше случайно да се натъкне на това място. Влад го беше избрал заради отдалечеността му. Започнах да желая електричество в ръката си. Психическите ми сили можеха да бъдат задушени от аурата на Влад, но напрежението ми работеше отлично.
– Виждам шофьора… това е Менчерес! – Извика Марти.
Отпуснах се и спрях да зареждам ръката си. Иън прибра ножовете в задния си джоб.
– Това беше бързо – коментира той.
Вярно е, но с уменията му за манипулиране на съзнанието предполагах, че няма да отнеме много време на Менчерес да хипнотизира куп полицаи и пожарникари, за да повярват на историята му. Освен това една пиротехническа демонстрация, която се е объркала, така или иначе беше доста близо до истината.
Менчерес спря пред къщата и слезе. Освен че беше принудил някого да му даде кола, сигурно беше накарал някого със зелени очи да му даде и дрехи за преобличане. Сега вместо предишната си екипировка от женския клуб носеше черни панталони, тъмнозелен пуловер и дълго черно палто.
– Менчерес – каза Влад, като се приближи до него. После започна да го гали по лицето в публична проява на нежност, която обикновено запазваше за мен. – Трябва да знаеш, че съжалявам.
– За какво? – Каза Менчерес, като стисна ръката на Влад и я стисна с еднаква обич.
– За това – каза Влад тихо.
Чу се силен пукот, като този, който бихте чули, ако балонът се спука със сила, а не с убождане. Но нямаше балон. Вместо това гледах с изумено недоверие как главата на Меншерес се взриви направо от раменете му.
Назад към част 41 Напред към част 43
