Джанин Фрост – Принц на нощта 4 – В огъня ЧАСТ 43

Глава 43

– НЕ!
Агонизиращият вик на Иън съвпадна с това, че Максимус го сграбчи отзад. Не го бях забелязала да се приближава към Иън, но сигурно го беше направил и сега той прегръщаше Иън с груба сила.
Устата ми се отваряше и затваряше, но думи не идваха. Можех само да гледам в умопомрачителен шок, докато пламтящите вече ръце на Влад бавно се спускаха към страните му със същото темпо, с което безглавото тяло на Менчерес се сгромолясваше на земята. След това Влад коленичи в снега, пламъците по ръцете му угаснаха, докато той вдигаше най-голямото, тлеещо парче от това, което някога е било главата на Менчерес, и внимателно го поставяше до бавно увяхващото му тяло.
– Какво ебаваш ли се? – Измъкна се Марти, а погледът му се люшкаше напред-назад между тях, сякаш не можеше да повярва на това, което виждаше.
Това ни прави двама. Очите ми регистрираха, че току-що съм гледал как Влад убива Менчерес, но умът ми отказваше да го приеме.
– Как можа? – Изрева Иън, като се бореше яростно срещу Максимус. – Той те обичаше!
– И аз го обичах. – Гласът на Влад прозвуча като удар на меч по щит. – И все пак не името на Самир беше това, което похитителите на Мирча изгориха в плътта на Лейла, когато отправиха искането си. То беше на Менчерес и ако не го убиех, те щяха да убият нея.
Но това… това е… това… това… Умът ми се пръскаше като автомобилен двигател, който не искаше да се завърти. След това, сякаш за да компенсира, започнаха да ме бомбардират множество образи и спомени.
Изразът на лицето на Влад, когато за първи път прочете съобщението. Как направи пауза, преди да каже, че целта е Самир. Ураганът от ярост и съжаление, който бях почувствала от него, преди да ме изключи. Предупреждението на Мирча, че и двамата сме мъртви, защото Влад никога няма да се съгласи с исканията на похитителите си. Шокът на женската некромантка, когато Менчерес разкри кой е, и странното ѝ обвинение „Ти ни излъга, Импалър“ след това. Настояването на Влад да я убием независимо от всичко и странното му, пламенно облекчение, когато му казах, че е мъртва…
Ето защо той беше толкова категоричен, че трябва да убием некромантката. Беше видяла Влад с Менчерес и разсъждаваше, че Влад си партнира с Менчерес, вместо да изпълни исканията им да го убие. Ако беше жива, без съмнение щеше да повтори това разкритие пред похитителите на Мирча.
И вероятно щеше да последва моята смърт.
Потънах в снега, защото краката ми вече отказваха да ме държат изправен.
– Ти го обичаше като баща.
– Да. – Една дума, която вибрираше с болката на шестстотингодишни спомени. – Но аз те обичам повече.
Максимус изведнъж полетя назад с такава сила, че разби цялата къща зад себе си и продължи да се движи. Не знаех как Иън успя да направи това и се разтревожих още повече, когато Иън измъкна един от сребърните си ножове от задния си джоб.
– Недей – каза Влад със смъртоносен тон.
– О, няма да те убия – изсъска Иън, след което за мое неверие започна да сваля панталоните си. – Ще оставя Менчерес да го направи.
После Иън се хвана отстрани на разкрача си и отсякъл нещо.
– Какво ебаваш ли се? – Изръмжах в същия момент, в който Иън изръмжа:
– Дагон, призовавам те!
Влад вдигна ръце, по които избухна огън…
И всичко замръзна. Не по нормалния начин, по който времето се усеща относително, защото шокът или страхът карат всичко да се забавя. Замръзна, сякаш този момент се беше превърнал в жива картина, от която по някакъв начин все още бях част.
Влад стоеше неподвижно на около десетина метра от мен. Ръцете му все още бяха в средата на повдигането, а огънят, който изригваше от ръцете му, дори не трепваше. Вместо това сега той приличаше на бледооранжеви и сини ленти около пръстите му. Марти беше обърнат с лице към мен, с единия крак отлепен от земята, сякаш беше в процес на скачане на помощ. Иън все още държеше ножа в ръката си, а панталоните му бяха свалени около глезените. Зейналата рана между слабините и гънката на бедрото му показваше мястото, където беше отрязал голямо парче плът. Невероятно, но част от кръвта от раната все още висеше във въздуха, вместо да се разпръсне на земята. Дори снежинките, които се въртяха преди малко, сега бяха в същото зловещо състояние на спряна анимация.
Аз бях единственият, който изглеждаше незасегнат. Направих няколко крачки напред, за да докажа, че все още мога да се движа по собствена воля. Да, получи се. Това трябваше да е резултат от заклинание, но защо и аз не бях замръзнал на място?
Едно клонче се счупи, нарушавайки новата, пълна тишина. Завъртях се, очаквайки да видя Леоти, тъй като само тя беше достатъчно силна, за да направи всички ни едновременно безпомощни преди. Вместо това един висок, квадратен мъж с руса като шампанско коса наведе глава към мен, а усмивката му се изкриви, докато ме гледаше нагоре-надолу.
– А ти коя си, красавице?
– Кой сте вие? – Отвърнах, като поставих дясната си ръка зад гърба си, докато я изпълвах с колкото се може повече електричество.
Той се засмя, като размяташе тази светлозлатиста коса.
– Аз съм Дагон, разбира се.
Точно така, Иън беше изкрещял: „Дагон, призовавам те!“ точно преди всичко да замръзне. Думата призовавам заедно с това, че всичко стана много странно и един човек се появи от нищото, ми подсказа кой беше русият непознат. Погледнах предпазливо исландските му сини очи. Сега те не бяха червени, но щях да заложа наелектризираната си дясна ръка, че е демон.
– Ти си направил това – казах аз, като рязко кимнах, посочвайки изкуствено спрения свят около нас.
Той скочи напред с онзи вид веселие, който обикновено е запазен за децата.
– Не е ли красиво? Обзалагам се, че често ти се е искало да можеш да натиснеш бутона „пауза“ на живота. Ето – той се завъртя в блажен кръг, а усмивката му грееше – пауза.
Също толкова рязко тази усмивка и детската му радост изчезнаха и той стана заплашителен като кошмар.
– И все пак, колкото и да ми харесва това, сега е време да започнем с убийствата – каза той, минавайки покрай мен, докато се насочваше към Влад и останалите.
Измъкнах камшика, който криех, и го запратих по него. Страхът фокусира целта ми и той последва предвидения от мен път, като преряза право през врата на демона и излезе от другия край.
– Да! – Изкрещях с огромно чувство на облекчение.
Но главата на непознатия не падна. Невероятно, но тя остана на мястото си. Тогава, за мой пълен и непоправим шок, Дагон се обърна и ме погледна укорително.
– Никога не празнувай, освен ако противникът ти не е наистина мъртъв, а ти сигурно не знаеш много за демоните, щом си мислиш, че можеш да ме убиеш. Обезглавяването не действа на моя вид.
– Виждам това – успях да се изкажа, зашеметена от заекването.
Той ме дари с весела усмивка.
– Този път ще пренебрегна грубостта ти, но ето ти втори урок за демоните: Не ни ядосвай. Иън не научи този урок и затова сега ще го убия. Не ме прекъсвай, защото ще ме разгневиш, а както току-що те научих, не искаш да го правиш.
Като каза това, той щракна с пръсти и Иън изведнъж оживя. След кратка тръпка, когато очите му срещнаха тези на демона, той погледна надолу, после вдигна панталоните си по безгрижен начин, докато махаше на Дагон с една ръка.
– Очаквах от теб да бъдеш бърз и ти не ме разочарова.“
– О, отдавна чаках татуировката ти за предпазване да се повреди достатъчно, за да те намеря. – Лекият тон на Дагон беше в противоречие с истински убийственото му изражение. – Не знам защо изглежда така, сякаш сам си я отрязал, да не говорим защо ме повика, но няма значение. Ще ми е приятно да те убия.
– Убийството винаги е забавно, но аз имам още по-приятно предложение – каза Иън и отскочи назад, когато Дагон замахна към него с ръка, която по някакъв начин се беше превърнала в чудовищна лапа.
– Нищо не може да бъде по-приятно от смъртта ти – изръмжа Дагон с глас, който изведнъж прозвуча по-скоро животински, отколкото човешки.
Иън продължи да отскача от пътя, докато размахваше пръст на Дагон.
– Бързането прави разхищение. Защо да ме убиваш само веднъж, когато можеш да го направиш безброй пъти в продължение на вечността?
Дагон спря по средата на поредната си игра на котка с мишка. Ръката му се върна в нормално състояние и той я дръпна нагоре. В един момент Иън бе задвижен напред, сякаш привлечен от магнит.
– Предлагаш ми душата си? – Попита Дагон, като звучеше едновременно изненадан и заинтригуван.
– Не предлагам, а търгувам – поправи го Иън с грапава усмивка, която беше напълно неуместна за темата. – Нищо толкова корумпирано не бива да се раздава безплатно.
– Иън, недей – казах аз със задъхване.
– Затвори я, можеш ли? – Каза Иън с непринуден тон. – Не знам защо си я оживил на първо място.
Демонът сви рамене.
– Не съм го направил. Тази сила не действа върху никой от нашите, колкото и далечна да е връзката.
– Един от вашите? Аз не съм демон – казах аз с ужас.
Иън издаде нетърпеливо подсмърчане.
– Нали схвана частта за всички магии, произлизащи от демони, и за това, че ти си истински родена вещица? „Истински роден“ означава точно това: роден от рода, от който произхожда. Каква е тази линия? Демоните.
Така казано, това звучеше очевидно. Аз обаче си мислех, че демоните само са научили на магия първите вещици и магьосници и магията някак си се е вляла в тях, подобно на предаването на наследството. Да, тя се беше вляла, точно така, само че не по начина, по който си мислех.
– Сега, след като изяснихме това, любезно се дръж настрана от това, Лейла. – На Дагон Иън каза: – Нейният гаден съпруг уби приятеля ми, но ти имаш силата да отмениш това. Затова в замяна на това да направиш Менчерес отново жив, ще ти дам душата си… след обичайния период на изчакване, разбира се.
Дагон погледна смачканото в снега тяло, после започна да се смее с такава сърдечност, че се наведе и протегна ръка, сякаш не можеше да издържи да чуе нищо друго толкова смешно.
– Цената, която искаш за душата си, е Менчерес да е жив? – измъкна той между смеха.
– Иън, моля те, недей да правиш това! Менчерес никога не би искал това за теб – опитах отново.
Той ме стрелна с поглед, който всъщност ме накара да отстъпя крачка назад.
– Нито дума повече, Лейла. Харесвам те, но ще те убия, ако развалиш това за Менчерес. Сега, Дагон, съгласен съм, че това е глупаво, ужасно сантиментално от моя страна. Обаче, ако вече си приключил с кикотенето си, имаме ли уговорка?
Дагон се изправи, а веселието му изчезна. Сега на лицето му се появи хищно, смразяващо до кости очакване.
– Няма да получиш обичайния период на изчакване, преди да си взема плащането. Това е за хора, които никога не са ме пресичали. Ти ме направи за посмешище, така че получаваш само една година, преди да дойда за душата ти.
– Една? – Иън пребледня, но после бързо се съвзе. – Да, имаш право да се ядосваш, така че нека я направим равна на двадесет, а това е само едно тиктакане на часовника за един вампир.
– Една – повтори Дагон.
Искаше ми се да направя нещо, за да спра това, особено като се има предвид усмивката, която Дагон хвърли към Иън. Ако злото можеше да се превърне в плът, щеше да изглежда точно така. Но какво можех да направя? Вече бях отсякла главата на демона и това не беше направило нищо, освен да го накара да ми се скара. Нещо повече, Иън заплашваше да ме убие сам, ако се намеся отново.
Иън издаде възмутен звук.
– Добре де, ти водиш тежък пазарлък. Десет години, нито миг по-малко, и това е сделка, с която можеш да се похвалиш пред самия Ад.
Дагон избута Иън напред, докато устата им се приближиха достатъчно, за да се целунат.
– Най-доброто ми предложение е две години. Приеми го или те убивам сега без сделка.
– Не го прави! – Изкрещях въпреки заплахата на Иън.
– Готово – отвърна Иън с шокиращо спокоен тон.
Задъхах се от ужас. Щом Иън изрече тази единствена дума, около Дагон нещо трепна, сякаш аурата му стана видима, а цветът ѝ беше чисто черен. След това то падна в краката му и започна да се стича към Иън, сякаш бяха малки, нажежени змии. Те се извиха около краката на Иен, докато не се протегнаха и не се издигнаха в същата тъмноблестяща маса, преливаща около Иън по начина, по който бяха окрилили Дагон.
Цялата маса се размърда за миг, сякаш се бореше с нещо невидимо, после започна да се завихря, докато образува една дълга, непрекъсната ивица. Тази маса изведнъж се издигна нависоко и се заби в дясната страна на разкрача на Иън. Иън потръпна, устните му се сплескаха, сякаш много се опитваше да не изкрещи.
– Боли, нали? – Гласът на Дагон се върна към онова смъртоносно, ласкаво мъркане. – Тази болка е само предвкусване на онова, което предстои, когато се върна за теб след две години. Дотогава ще се усмихвам всеки път, когато си помисля, че марката ми е там, където преди беше татуировката за предпазване.
Последната част от тази тъмна струя изчезна в тялото на Иън. Той се разтрепери силно, преди да увисне напред, сякаш всичките му сили го бяха напуснали. След това се изправи и размаха зъби в нещо, което не беше усмивка.
– Твой ред – каза Иън, като направи жест към тялото на Менчерес.
Дагон започна да се смее. Не онези сърдечни хлипове, които го бяха сгънали двойно, нито дори онези детски кикоти. Не, това бяха ниски, доволни звуци, от които лъхаше злонамереност. Кожата ми започна да настръхва и установих, че отново съм започнал да се отдръпвам.
– Моята роля в тази сделка беше Менчерес да е жив – каза Дагон с буйна омраза. – Вече е направено, защото мъртвецът там не е Менчерес.
– Какво? – Възкликнах.
Челюстта на Иън падна от недоверие. Демонът го потупа приятелски под брадичката.
– Ще се видим след две години.
С тогава Дагон изчезна.

Назад към част 42                                                                       Напред към част 44

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!