Глава 44
В следващия миг всичко беше размазано от движение. Марти се хвърли в моята посока, от ръцете на Влад бликна огън и през голямата дупка в двете страни на фермата видях Максимус, който тичаше с пълна сила към нас, а русата му глава беше окървавена.
Но най-много ме впечатли лицето на Иън. То беше изпълнено с целия шок, който изпитвах, да не говорим за нарастващото чувство на страх, което дори не можех да разбера, защото нямах с какво да го свържа. В края на краищата, какво би могло да се сравни с това да разбереш, че си продал душата си на безценица?
– Погаси огъня си, Влад – казах му хрипливо. – И докато го правиш, кажи ми кого, по дяволите, току-що си убил, защото със сигурност не беше Менчерес.
Влад извърна учуден поглед към мен. Марти спря точно преди да стигне до мен. Максимус беше толкова зашеметен, че се спъна и направи преобръщане, за да избегне падането с лице в снега.
– Как го разбрахте? – Попита с кремъчен глас Влад. – Блясъкът му още не е започнал да избледнява.
Блясъкът. Ето как ни беше подмамил да повярваме, че пристигналият мъж е Менчерес! Но защо?
– Как го разбрахме? – Изръмжа Иън, приближи се до Влад и го издърпа за яката на ризата. – С цената на душата ми, ето как!
– Недей! – Изкрещях, когато Влад се усмихна по опасно гениален начин. – Той има наистина основателна причина да е разстроен, повярвай ми!
Влад ме погледна, после се върна при Иън.
– Обясни – отсича той.
Иън го пусна с отвращение.
– Защо? Нищо не си ни обяснил. Не, ти беше разработил цял кървав план, за да заблудиш похитителите на Мирча, че си изпълнил заповедта им, когато нямаш никакво намерение да се подчиниш. А аз трябваше да знам! Не за първи път ставам свидетел на фалшифицирана екзекуция. Оттук ти е дошла идеята, нали? Това Денис ли е там? По дяволите, Денис, ти ли си?
Не знаех за кого говори Иън, но Влад сигурно знаеше, защото каза:
– Не. – Денис има сърдечен ритъм и лентата може да е уловила това. Това е една от причините, поради които се нуждаех от вампир, а не от човек, който променя формата си.
– И не си си направил труда първо да споделиш плана си с никого от нас. – Тогава погледът на Иън се спря върху мен. – Или не?
– Не знаех – казах аз и се почувствах зле. – Кълна се, че ако знаех, никога нямаше да ти позволя да размениш душата си с онзи демон!
– Какво си направил? – Погледът на Влад се стесни и той се огледа предпазливо, сякаш очакваше да се появи демон. – Кога?
Иън измърмори нецензурни думи и не отговори. Вместо това тръгна към фермата, като риташе снега, докато вървеше, сякаш беше бесен и на него. Не се опитах да го спра. След всичко, което се беше случило, и аз щях да съм в неизлечимо лошо настроение.
– Очевидно някакъв демон на име Дагон е преследвал Иън, но Иън го е държал надалеч с татуировка на слабините – обясних на Влад. – Не ме питай как – не съм наясно с това. Както и да е, когато Иън я отряза, Дагон се появи и някак си замрази времето на това място, само че аз-не бях засегната. – По-късно щях да се спра на причините. – Ето защо никой от вас не беше наясно със случващото се, но Иън предложи на Дагон душата си в замяна на живота на Менчерес. Демонът се съгласи и след като скрепи сделката, каза на Иън, че Менчерес вече е жив, защото тялото там не е негово. След това изчезна и времето се размрази, или каквото и да е друго.
Докато говорех, веждите на Влад продължаваха да се повдигат, докато накрая почти се сляха с линията на косата му. Накрая той каза:
– Ако някой друг ми беше казал това, щях да се закълна, че лъже или е луд.
– Не лъжа, но ти го направи – казах аз, а в гласа ми пролича болката, тъй като си спомних как се опитвах да успокоя Влад, след като повярвах, че се е разкъсал заради убийството на Самир. – Ти лъжеше всеки миг, откакто похитителите на Мирча издълбаха това послание в мен. Защо?
Влад ме погледна с неразбираем поглед.
– От една страна, трябваше записът, който току-що направих, да изглежда автентичен. Имаш ужасно покер лице. Както и Мартин. А похитителите на Мирча имаха нужда да повярват, че съм убил Менчерес, както са ми наредили, особено когато чуят, че трима от членовете им са изчезнали, а един от нощните им клубове е изгорял. По-лошото е, че ако са видели Мирча да изгаря по същото време, когато е станал пожарът в склада, ще разберат, че това съм бил аз, така че само предполагаемото ми послушание със смъртта на Менчерес ще спаси живота ти.
Не се бях замислял за това. Мирча беше крещял с цяло гърло, когато беше изгорял чрез мен. Похитителите му бяха вампири; единственият ни шанс да не са го чули беше, ако не са били близо до него по това време.
Но ако са били, тогава трябва да са били глупави, за да не свържат изгарянето на Мирча чрез връзката му с мен с пожара в клуба. Може би това беше причината да не съм чувал за него оттогава. Не е искал да знаят, че сме имали умствена връзка и чрез плътта си. Ако сега го наблюдаваха като ястреби, нямаше да може да рискува да се нарани, за да се свърже с мен.
– Добре, аз съм лош лъжец, Марти също, а ти трябваше реакциите ни да изглеждат истински на лентата. – И майната му, дали някога щяха да изглеждат! – Но Иън не е лош лъжец – продължих аз. – Всъщност той вероятно си изкарва прехраната с лъжи. Защо не му каза какво правиш?
– Точно поради тази причина – каза Влад тихо, като погледна към къщата, в която Иън беше изчезнал. – Не му се доверявах.
Затворих очи. Дали обвинявах Влад за това? Не… Толкова, толкова съжалявах за последствията от тази липса на доверие? Да.
– Тогава защо отиде в Румъния, ако не за да убиете Самир? Или и цялото това пътуване беше лъжа? – Попитах, като отворих очи.
Влад погледна към тялото, което все още се намираше само на няколко метра от колата.
– Не беше лъжа. – Тъга, която не беше моя, премина през емоциите ми. – Отидох в Румъния, за да помоля за доброволец сред моя народ точно за тази цел. – Сега гордостта и съжалението се увиха около чувствата ми. – Всички се записаха доброволци, но аз избрах Анри, защото той не беше част от моята бойна сила. Може би си спомняш Анри, той работеше с Иса в кухнята.
Започнах да загребвам с ръка косата си, преди да се сетя, че нямам такава. Бях толкова облекчена, че знаех, че Самир е все още жив, но не си спомнях Анри и се чувствах ужасно заради това. Той доброволно беше дал живота си в хитрост, целяща да спаси моя. Никога не биваше да забравям някой толкова лоялен, смел и самопожертвувателен като него.
– Как успя да направите заклинанието за омагьосване в началото? – Иън не му беше помогнал с него. Това беше очевидно.
Влад ме погледна изнервено.
– Научих го по време на полета до Румъния и го практикувах по време на обратния полет. И все пак само променящият външния вид блясък няма да е достатъчен. Трябваше да покажа и изсъхване на тялото, иначе похитителите на Мирча щяха да разберат, че това не е Менчерес. Ето защо не можех да използвам променящия формата си Иън, за който споменах по-рано. Това е и причината, поради която не можех да използвам човек. Освен това накарах моите хора да набавят кости, стари колкото Менчерес, ако похитителите на Мирча поискат допълнително доказателство за смъртта му.
Беше изпипал плановете си, а аз нямах представа. По липсата на изненада по лицето на Максимус личеше, че е така.
– Ти му каза, нали? – Казах обвинително.
Влад не каза нищо и скокът на неговото раздразнение прободе емоциите ми. Гледах през цялото време в него.
– Не смей да започваш с цялата тази история: „От няколкостотин години надхитрявам враговете си и сега нямам нужда някой да отгатва решенията ми.“ Аз съм твоя съпруга, а не един от твоите слуги, така че след като не си сметнал за нужно да ми кажеш всичко това преди, дяволски сигурно е, че ще ми го кажеш сега.
– Щях да ти кажа – каза Влад, а в тона му се долавяше нотка на отбранителност. – Щях да кажа на всички. Всичко, от което се нуждаех, беше първо няколко минути видеозапис с автентични реакции. Казах на Максимус предварително само защото знаех, че Иън ще реагира бурно, а аз не исках да го спирам със смъртоносни средства. Не съм очаквал обаче той да направи това.
Никой от нас не го беше направил. Ако не бях видяла със собствените си очи как Иън разменя душата си за живота на Менчерес, може би дори нямаше да повярвам.
– Също така не възнамерявах да го правя днес, въпреки че по-рано монтирах камери по външната част за всеки случай – продължи Влад, който сега звучеше разочарован. – Когато похитителите на Мирча ми дадоха искането си, аз им отвърнах: „Десет дни“, защото възнамерявах да ги намеря и да ги заколя дотогава. Смъртта на Анри и тази хитрост трябваше да бъдат само крайна мярка, но пожарът в клуба ме принуди да се възползвам. Сега това видео би трябвало да ни спечели още няколко дни, за да ги потърсим…
– Те са в Плейстейн, Бавария, под една църква, която е построена върху планина, пълна с кварц.
Всички се обърнахме. Иън беше пред фермата, с преметната през рамо раница и с кръв, която го покриваше от кръста нагоре. Бях шокирана от изявлението му, да не говорим за всичката кръв по него, но Влад го погледна хладнокръвно.
– Откъде изведнъж знаеш това?
Иън се усмихна. Или поне така най-точно можех да нарека студеното дръпване на устните му.
– Докато не се наложи да платиш с вечно проклятие, марката на демона, разкъсваща душата, има своите властови предимства. Като прибавим тези екстри към стогодишното изучаване на всички тъмни магии, които можех да запомня, плюс това, че нарязах пленника ни достатъчно, за да привлека вниманието му въпреки огледалната магия, успях да изтръгна местоположението на Мирча направо от мозъка на гадината. Където е той, там ще бъдат и похитителите му. А сега, тъй като изпълних клетвата си повече от добре, си тръгвам. Остават ми само още две години и нямам намерение да прекарам и минута от тях с вашите хора.
За миг останах безмълвен. Бяхме преминали през толкова много, за да разберем местоположението на Мирча, а сега Иън ни го даде, когато все още имаше достатъчно време, за да спасим още животи… Е, да ти благодаря би било обидно тривиално. И все пак как да не го кажа?
– Иън, много ти благодаря. Наистина.
Той махна с ръка, сякаш нищо не означаваше. „Искрено се надявам да оцелееш, ако се справиш с тези некроманти, Лейла. Цепеш – сега гласът му се втвърди, – не смей да кажеш на Менчерес какво съм направил. Не е нужно той да скърби за решението ми, когато не може да направи нищо, за да го промени. Максимус – кимна в негова посока – надявам се лоялността ти да не те убие, а Марти – отново махна с ръка – изглеждаш добро момче, така че се пази от неприятности, освен ако не е забавно.
След това Иън мина през безглавото тяло на Анри, взе ключовете за колата от джобовете на мъртвеца и се качи в колата на Анри.
– Чакай! – Извиках, тичайки към него.
Той ме погледна раздразнено, но спря по средата на движението си на заден ход.
– Какво става?
– Просто това… Много съжалявам. – За пореден път думите бяха крайно недостатъчни при тези обстоятелства, но никой още не беше казал това, а някой трябваше да го направи. – Няма ли нещо, което можем да направим, за да те измъкнем от това?
Устата му се изкриви.
– Ако Дагон беше мъртъв, щях да съм свободен, но това е невъзможно. Бих могъл да го убия сам, ако беше само обикновен демон, но той може да спира времето. Щеше да се напикае от смях, докато аз стоях замръзнал по средата на опита си да му избода очите.
Възползвах се от шанса. – Аз не бях засегната от неговото спиране на времето, така че можех да го убия.
Той се засмя, после спря, когато видя, че съм сериозна.
– Замразяването на времето не е единственият трик на Дагон, попе. Той би те разкъсал на парчета, преди дори да се приближиш достатъчно, за да го убиеш. Благодаря за предложението, но няма нужда да проваляш живота си напразно.
Изблик на ярост, залят с неизмерими степени на о, по дяволите, не! Също ми подсказа, че Влад никога няма да се съгласи на това. Добре, аз не бих го направила, но може би имаше някой, който едновременно да е достатъчно силен и да е имунизиран срещу спиращото времето нещо на Дагон, който би могъл.
– Преди няколко часа ти казах, че хората виждат само това, което очакват да видят – каза Иън, а тонът му вече беше замислен. – И все пак не вярвах на Влад, че го е грижа за Менчерес дотолкова, че да е неспособен да го убие. Вместо това видях това, което очаквах да видя – някой толкова безмилостен, че да убие Менчерес въпреки дългата им съвместна история.
– Това си мислех, че виждам и аз – казах тихо, а сърцето ми се късаше както за него, така и за собствената ми липса на вяра във Влад.
Той изхърка.
– Да, но ако не бях решил, че Цепеш е хладнокръвен убиец, щях да усетя присъствието на магията от блясъка на онзи друг човек. Не го направих и това си е моя вина. Затова и няма да убия мъжа ти заради това, което в крайна сметка ми струваше трикът му – добави той почти небрежно.
Аз се изкисках, въпреки че все още се чувствах ужасно за него.
– Искаш да кажеш, защо не се опита да го убиеш – казах аз, като тонът ми даваше да се разбере, че той няма да успее.
Иън отново изхърка.
– Наред с твърде много други неща, които да изброя, успях да избегна един от най-могъщите демони на подземния свят в продължение на повече от пет десетилетия. Мислиш ли, че един нормален вампир може да направи това? Не, мила. Ти от всички хора трябва да знаеш, че понякога това, което изглежда като обикновено чихуахуа, всъщност е маскиран върколак.
След това, с ясно изразена вълча усмивка, Иън започна отново да върви към колата. Този път не се опитах да го спра.
Миг по-късно се появи още една кола, която се насочи към нас. Иън изсвири два пъти, когато я подмина, но не намали скоростта. Когато другият автомобил се приближи достатъчно, видях, че това е Менчерес. Истинският. Когато най-накрая паркира и излезе, той погледна безглавото тяло на земята по-скоро с раздразнение, отколкото със загриженост.
– Какво пропуснах сега?
Емоциите на Влад пробиха стените му и светкавиците, които усетих, ме накараха да осъзная още една шокираща истина: Иън, Марти и аз не бяхме единствените, които той държеше в неведение.
– Защо не му каза? – Прошепнах.
Емоциите ми бяха пронизани от светкавица на ледена безмилостност, бърза като мълния и мрачна като гроб. Това, съчетано с избора на Влад да ми отговори по този начин, а не на глас, ми каза още една шокираща истина. Той не беше казал на Менчерес, в случай че се наложи да го убие наистина, за да спаси живота ми.
И не е искал никой да знае това, особено Менчерес.
– Сега няма време да те залъгвам – отвърна Влад, а емоциите му отново се затвориха. – Ще ти разкажа, докато сме на път за Бавария.
Назад към част 43 Напред към част 45
