Глава 48
Първото нещо, което видях, бяха частите на тялото. Те бяха разхвърляни около черната кварцова пещера, в която влязохме, сякаш хората, на които са принадлежали, са били убити от торнадо. След това видях Веритас да обикаля около висок чернокос мъж, който продължаваше да се опитва да се стрелне покрай нея. Влад беше отвъд нея и макар че не можех да видя целия около масивния черен къс скала, който прекъсваше тази част на пещерата от следващата, съдейки по писъците и внезапната миризма на изгоряла плът, той изгаряше някого.
– Не го опитвай – предупреди Веритас чернокосия мъж, когато той отново финтира вдясно от нея.
Взирах се в него с някакво болезнено очарование. Той беше част от групата некроманти, които бяха създали най-ужасяващото нещо, което някога бях виждал, но лишен от силата си да прави заклинания заради черната кварцова килия, в която бяха затворили Мирча, изглеждаше толкова безпомощно нормален.
Но той беше тук, значи е помогнал да се убие Марти. Яростта ме връхлетя, като си помислих за тялото на най-добрия ми приятел, което бавно изсъхваше в стаята отвъд този тунел, и аз се изтласках покрай Веритас, докато размахвах камшика си.
– Не – изрекох с ръмжене. – Опитай.
Той ме нападна в същия момент, в който Веритас ме дръпна назад. Въпреки че беше ослепително бърза, камшикът ми се уви около чернокосия вампир, сякаш бяха любовници, отдавна разделени. След това го изтръгнах назад и всичко от раменете му нагоре се хвърли напред, докато долната част на тялото му направи кратък, луд кръг, който разпръсна кръв навсякъде, преди да се сгромоляса на пода.
– Спри да го гориш! Другият ми трябва жив! – Изкрещя Веритас на Влад.
Не му обърнах внимание. Продължих да налагам мъжа, недоволна, докъто той не стана на повече парчета, отколкото можеше някога да се излекува. Марти беше мъртъв. Изчезнал завинаги. Той не беше само най-добрият ми приятел; в продължение на години беше единственият ми приятел, след като ме беше приел, когато никой друг не ме беше искал. И беше умрял с викове, защото не бях успяла да го спася така, както той беше спасил мен преди всички тези години.
– Лейла!
Гласът на Менчерес ме накара да спра почти безумното си залитане и да се обърна. Не го бях чула да влиза. От друга страна, бях доста съсредоточена върху това да превърна некроманта в кървави, малки парченца.
– Спри сега – каза Менчерес с нежен тон. – Той вече не може да го усети.
Не, не можеше, но въпреки това продължавах да усещам цялата мъка, която ме беше накарала да смеля един човек.
След това, сякаш движейки се в захлас, издърпах камшика обратно в себе си с по-голяма скорост и контрол, отколкото бях в състояние да използвам някога преди, и минах покрай черния кварцов камък, който беше отрязал от погледа другата част на пещерата.
Влад стоеше пред жена с гарвановочерна коса, която беше на колене, а огънят я обикаляше на все по-големи вълни. Ако изобщо помръднеше, щеше да се изгори, а от овъгленото състояние на косата и дрехите ѝ личеше, че това няма да е за първи път.
После видях още нещо, което ме накара да продължа да вървя, докато не се разкри най-отдалеченият ъгъл на пещерата. Един поглед към Мирча и разбрах защо не беше успял да се свърже с мен. Сега той беше изцяло обвит в стъкло, което му пречеше дори да помръдне, камо ли да установи връзка чрез плътта ни, като се разреже. Плътното струпване на черен кварц, което преди го обграждаше, сега обграждаше стъклото и макар че нямах намерение да го докосвам, тъй като то отричаше способностите на Мирча, ударих стъклото около главата му достатъчно силно, за да го накарам да се счупи и да падне.
– Ти ме намери – бяха първите му думи.
– Един приятел ми помогна – казах аз, като си помислих какво беше струвало на Иън да получи силата, която беше използвал, за да изтръгне местоположението на Мирча от съзнанието на другия некромант.
Мирча хвърли полуизвинителен, полупредпазлив поглед през рамото ми, където усетих как Влад се приближава зад мен. – Е, добре, най-скъпият баща. Мина доста време, нали?
– И прекалено дълго, и недостатъчно дълго – каза Влад, а очите му позеленяха, докато се взираше в Мирча.
Стряскащ звук, последван от писък, накара и двамата да се завъртят обратно, след което Влад нададе опасно очарователен смях, когато видя, че некромантката потушава новите пламъци по ръцете и краката си.
– Наистина ли си мислеше, че ще успееш да избягаш от тях, ако просто ти обърна гръб?
Тя му изсъска нещо бързо на друг език. Може би беше заклинание, защото лицето ѝ се смали секунда по-късно, когато не паднахме мъртви, не се превърнахме в жаби или нещо също толкова ужасно.
– Магията ти не работи тук, Нерире – каза Менчерес, влизайки в тази част на пещерата.
Тъмният ѝ поглед се втренчи в него.
– Менкаре – каза тя с отровен тон, наричайки го с египетското му рождено име.
– Тя ли е магьосницата, която познаваше по онова време?- Попитах.
– Да – каза Менчерес и почти тъжно поклати глава. – Защо се съюзи с тази група, Нерире? Те не са истински аклити на Имотеп. Те изкривяват всичко, което той е защитавал.
– Те се борят за това, от което той се е отказал – отвърна тя. – Това, от което ти се отказа. Силите ти можеха да бъдат велики, Менкаре.
– Те са – отвърна той, без да звучи арогантно. – Но не и в магията. Те са велики в това, което сам съм усъвършенствал. А сега ми кажи, Нерире, защо твоят шабаш се опита да принуди Влад да ме убие?
Главата на Влад се завъртя, макар че огненият затвор около некроманта не се разклати.
– Ти знаеше?
Менчерес ме погледна и по устните му пробяга усмивка.
– Жена ми току-що ми писа, за да ме увери, че няма да каже на никого, че видеото, което се разпространява в света на вампирите, е фалшиво.
След това Влад ме погледна невярващо.
– Ти ли и каза?
– Донякъде. Нямах номера на мобилния ѝ телефон, затова казах на Иън да ѝ каже. – Предполагам, че все пак е проверил текстовите си съобщения.
– Ти не просто си скрил това от мен, Влад. Ти ме излъга. Защо? – Думите, изречени тихо, все още падаха с тежестта на хиляди тухли.
Влад срещна погледа на Менчерес и макар че щитовете му се пропукаха и през връзката ни премина пронизваща тъга, погледът му беше непоколебим.
– Ти знаеш защо.
Менчерес отвърна на погледа и невероятната му аура започна да се разпалва. Тревогата ме прониза, прикривайки дори огромната ми скръб по Марти. Смисълът на Влад не можеше да бъде по-ясен. Дали Менчерес се канеше да отмъсти на Влад за признанието, че би го убил, ако хитростта му с блясъка не беше проработила? Боже мой, дали изобщо щяхме да успеем да го отблъснем, ако той наистина отвърнеше?
– Ти щеше да овдовееш Кира. – Думите на Менчерес бяха груби. – Щеше да предизвикаш война между нашите два рода, принуждавайки Боунс да се бие срещу твоя народ, което щеше да доведе до много жертви. Нашите съюзници също щяха да бъдат принудени да изберат страна, което щеше да донесе още повече смърт, докато не би могъл да разрушиш мира, който имаме, откакто Аполон не успя да разпали война между вампири и гули…
Той спря да говори и видях, че по лицето му и на Влад просветна разбиране в същия момент, в който и аз го разбрах.
– Изверг – прошепнах аз, обръщайки се към некроманта.
Изражението на Нерире беше също толкова каменно, колкото и заобикалящата ни среда, но очите ѝ се стрелнаха твърде бързо между Влад и Менчерес. Ароматът ѝ също се промени. Сега вече знаех на какво мирише „напушен“.
– Стремяла си се да дестабилизираш света на вампирите, като си противопоставила две от най-могъщите линии на немъртвите – заяви Веритас, влизайки и в тази част. – Защо?
– Моите хора щяха да възстановят реда. – Погледът на Нерире изразяваше чиста омраза, докато се взираше във Веритас. – Ние щяхме да сме единствените достатъчно могъщи, за да постигнем мир между всички тези враждуващи страни, тогава правилото, забраняващо магията, щеше да има достатъчно подкрепа, за да бъде окончателно отменено.
Бях зашеметена от това колко бездушно си призна, че е замислила толкова много смъртни случаи. И все пак дълбоко в себе си онази част от мен, която се ожесточаваше с всеки изминал ден, се възхищаваше и на простотата на плана им. Всичко, от което се нуждаеха, за да задвижат тази катастрофална топка, беше смъртта на един могъщ вампир заради предателството на друг.
Тогава Нерире посочи с пръст Мирча.
– Той се бе посветил на освобождаването на нашия народ, но напусна ордена ни, за да преследва дребно отмъщение. Ето защо го преследвахме и затова щяхме да го убием, докато не открихме връзката му с нея и с Влад. Без да възнамерява, Мирча ни връчи най-лесното средство за осъществяване на нашия хаос.
– Колко още са във вашия орден? – Попита Веритас, като пренебрегна последната част.
Нерире се усмихна по странен сънлив начин.
– Не знам и ако ме измъчвате сто години, пак ще получите същия отговор. Много отдавна нашите водачи решиха, че няма да знаем нищо един за друг, така че ако един завет бъде хванат, това да не застраши останалите. Нашата кауза ще възтържествува. Ако не днес, то в друг ден.
– О, аз съм за това хората да бъдат свободни от потисничество – казах аз, – но не можеш да изградиш истинска свобода върху купища кости. Вампирите не са прави да преследват и убиват вещици, но ти призна, че твоят орден би бил също толкова брутален, ако му се отдаде възможност.
– Те го заслужаваха – избухна тя.
– Грешиш – казах тихо. – И все пак няма да живееш достатъчно дълго, за да видиш това, защото добрият човек, на когото си помогнала да бъде убит в другата стая, ще бъде отмъстен.
Тогава камшикът ми се изстреля, но преди да успея да го счупя, Нерире се взриви, сякаш беше погълнала ядрена бойна глава. Влад се вгледа в пламтящите останки за миг, преди погледът му да срещне моя.
– Сега имаш своето отмъщение, Лейла, и ако има последствия за смъртта ѝ, те ще паднат върху мен.
Веритас погледна Влад с истински раздразнение, сякаш не знаеше дали да му крещи, или да започне да го удря.
– Без значение какво твърди Нерире, аз можех да извлека повече информация от нея.
– Не е нищо, което да не можеш да научиш сам с малко старание – отвърна Влад. – Съгласихме се, че няма да има оцелели, освен един, и той идва с мен.
– Той не е казал дали ще те остави да си тръгнеш – каза Веритас, като погледна многозначително към Менчерес.
Аз се сковах. Тя беше права; Менчерес не беше казал какво ще прави по отношение на потенциално смъртоносните намерения на Влад към него.
– Е? – Попита Влад Менчерес.
Емоциите му се затвориха, без да ми дадат представа дали се готви да се бори за живота си, или обича Менчерес достатъчно, за да е готов да посрещне всичко, което щеше да се случи, без да се бори.
Аз не бях готова и въпреки че знаех, че Менчерес може да ми откъсне главата само с една мисъл, започнах да изпращам електричество в камшика си. Независимо от всичко, никога нямаше да стоя безучастно, докато някой се опитва да нарани Влад.
Максимус се приближи, тялото му се отпусна, но знаех, че не е избрал точно този момент, просто за да си опъне краката. Той също не искаше да стои безучастно и да позволи на някого да нарани Влад.
Менчерес не каза нищо толкова дълго, че нервите ми крещяха от напрежението. После най-сетне устата му се разтегли в тънка усмивка.
– Няма да изпълня плановете на некромантите, като те поразя и предизвикам същия хаос, който те се опитаха да предизвикат, когато използваха срещу теб връзката на Лейла с Мирча.
Почти увиснах от облекчение, но щитовете на Влад паднаха и тъгата се изля през връзката ни, въпреки че погледът му остана непоклатим.
– Няма да искам прошка от теб. Намеренията ми бяха непростими, но се надявам да знаеш, че ако над мен беше държал друг живот освен нейния, никога не бих си и помислил да ти навредя.
Най-слабата усмивка изкриви устните на Менчерес.
– Знам това, защото ако някога ми се наложи да избирам между живота на Кира и на някой друг, тя щеше да живее, а те щяха да умрат. Освен това – тук гласът му стана дрезгав – може и да съм ти ядосан, но бащата винаги прощава на децата си, дори и тези деца да не са от собствената му кръв.
От другата страна на стаята се чу задушен звук и сълзите ме прободоха в очите, когато разбрах подтекста. Влад също го направи и в емоциите му се появи шок. После погледна напред-назад между затвора на Мирча и лицето на Менчерес.
– Искаш да му простя? Той все още с удоволствие би ме убил!
Менчерес се приближи.
– Преди векове реших да взема под крилото си един озлобен, агресивен младеж, въпреки че тогава знаех, че ако може, ще ме убие. Ако си ми благодарен за тогавашния избор, сега ще уважиш желанието ми с Мирча.
Мирча изкрещя.
Устата на Менчерес се изкриви.
– Деца. Те казват най-сладките неща, нали?
Раздразнение, гняв и възхищение преминаха през връзката ми с Влад.
– Ако това е твоето наказание за предишните ми действия, тогава те поздравявам за жестокостта ти.
Менчерес потупа Влад по лицето.
– Знаех, че ти от всички хора ще го оцениш.
След това Влад ме погледна.
– Мирча няма да остане в нашата къща. След всичко, което е направил, не е нужно да го допускаш до себе си.
– Няма страшно – казах аз. Да, Мирча ми беше направил много, но той действаше от собствената си ужасна болка, а и ни беше спасил. – Просто ще преименуваме подземието на стая за отдих.
– Няма да дойда с теб! – Продължаваше да беснее Мирча. – Веднага щом се освободя от този кварц, ще изчезна!
– Отлична забележка – сухо каза Влад. – Ще трябва да го държиш затворен в този черен кварц през целия път до моя замък, иначе ще използва дематериализиращия си трик, за да избяга.
Менчерес се усмихна.
– Това може да се уреди.
Назад към част 47 Напред към част 49
