Глава 49
Установих, че вървя много бавно обратно през тунелите. Бях успял да сдържа най-лошата си мъка от жажда за отмъщение и страх за безопасността на всички, но сега нямах и това. Когато стигнем до преддверието и отново видя безжизнената форма на Марти, това щеше да ме съсипе.
– Не тръгвам с теб – обяви Веритас, като критично огледа тунела. – Може и да нямам затворници за Съвета, но други Пазители на закона ще искат да видят това гнездо. В него може да се крият улики за останалите в тази секта. Токените в ямата, които са били използвани за проявяването на съществото, притежават достатъчно магия, за да оправдаят по-нататъшно разследване сами по себе си.
Влад спря по средата на крачката си, като едва не ме блъсна в гърба си.
– Да, съществото, което едва не ни уби. Кажи ми, как не те хвана това заклинание заедно с останалите?
Погледът ми се насочи към Веритас. Бях толкова погълната от всичко останало, че нямах време да се запитам за това, но това беше наистина добър въпрос.
Тя повдигна вежди.
– Измъкнах се зад вратата, когато видях, че започват да правят заклинанието. Не видяхте ли всички защитни символи, изрисувани по стените? Те бяха там, за да задържат всяка магия само в това преддверие.
Обяснението ѝ беше правдоподобно, но някак си не го вярвах. Разбира се, това би обяснило как тя не е била засегната от това заклинание, но не обясняваше как е успяла да вкара петима некроманти в затвора на Мирча, без да бъде засегната от повече заклинания, а те трябваше да са ги произвели. Не обясняваше и как е могла да спре времето по същия начин, по който го е можел свръхмогъщ демон. Не, Веритас имаше тайни. Големи тайни.
Но аз нямах интерес да ги разбера. Тя можеше да си ги запази, особено след като исках да запази и моите тайни. Нямаше нужда тя да споделя статута ми на истинска вещица, родствена на демон, с останалите Пазители на закона. В миналото те се бяха оказали далеч не толкова възприемчиви към моя вид.
Влязохме в преддверието и аз се приготвих за болката, която щеше да ми нанесе нокаутиращ удар. И все пак, когато видях тялото на Марти, примигнах шокирано, чудейки се защо виждам двама от него.
Единият Марти все още се бе проснал на земята, главата му бе отпусната назад, а тялото му бе изсъхнало дотолкова, че приличаше на древна мумия. Другият Марти се носеше до тялото, като се редуваше да го гледа с недоумение, като същевременно се взираше в ръката си, сякаш се възхищаваше как може да вижда пода през нея.
– Марти! – Изкрещях и се затичах към него. Но когато се опитах да го прегърна, профучах право през него, а ръцете ми все още бяха протегнати. След това се обърнах и го открих да клати глава към мен.
– Не можеш да прегръщаш призрак, Лейла, и освен ако това не е наистина нискокачествена версия на рая, точно това съм сега.
Знаех, че е прав. Това, че беше прозрачен, докато мъртвото му тяло лежеше пред нас, ми беше пределно ясно, но все още се борех да го възприема.
– Но ти все още си ти – казах аз.
Той изохка.
– Да, така изглежда. Повечето призраци, с които съм се сблъсквал, не са такива, но има и такива, които си запазват топките.
Бях разкъсвана между радостта да го видя и притеснението, че все още е тук.
– Не видя ли светлина, тунел или нещо подобно?
Дори и прозрачен, той успяваше да придаде много изморен вид.
– Мислиш ли, че щях да съм още тук, ако бях?
– Някои духове остават тук, за да направят едно последно нещо – каза Влад и бавно пристъпи напред. – Някои остават още малко, за да се уверят, че близките им са в безопасност. Някои никога не си тръгват. Срещал съм някои от тях. Те създават нов живот от своя живот след смъртта.
Марти го дари с лека усмивка.
– Нов живот, а? Предполагам, че щом мога да преминавам през стени, не можеш да ме заплашваш, че ще ме държиш далеч от Лейла, ако се върна на карнавалния кръг през сезона.
– Не – каза Влад тихо. – Сега не мога да ти попреча да направиш каквото и да било.
Марти погледна назад към мен.
– Има дори една светла страна на това да си мъртъв. Кой знаеше?
Не можех да повярвам, че той приемаше това с такова блажено отношение. Едва ли можех да се сдържа, а и не бях тази, която току-що е била убита и се е върнала като призрак.
– Марти, аз…- Опитах се да изтръгна думите, без да се разплача, но не успях. – Толкова съжалявам, че не успях. Съжалявам, че не успях да те спася.
– О, момиче. – Той започна да ме обгръща с ръце, но спря, когато те преминаха през кръста ми.
– Да опитаме това – казах аз, подсмърчайки, докато заставах на колене, така че да сме на нивото на очите. После вдигнах ръце нагоре. Той се усмихна криво, също вдигна своите и аз усетих леко изтръпване, когато дланите му се сляха с моите.
– Не си ме подвела – каза той с груб глас. – Ти се бореше упорито. Това е всичко, което всеки от нас може да направи, и понякога нещата не се развиват така, както ни се иска. Това не означава, че трябва да се чувстваш зле. Това е просто животът.
– Знам – казах аз и се опитах да се усмихна. – Не е нужно да се притесняваш за мен. – Може би неговото „последно нещо“ беше да се увери, че ще бъда добре. Това толкова приличаше на него. – Ще се оправя, Марти.
– Знам, че ще се справиш, момиче – каза той и бръкна в брадичката ми, без да я докосва. – Ти си издръжлива. Винаги си била такава.
– Ти също и аз много те обичам – казах аз, задушавайки сълзите си.
Той се усмихна.
– Аз също те обичам. – После погледна към тавана. Аз също погледнах, но не видях нищо друго освен още предпазни символи, затова се изненадах, когато той ме погали по бузата, както можеше, и каза: – Мисля, че пътуването ми е тук, момиче.
Чакай, не! Помислих си, но си наложих нова усмивка. Не плачи. Не смей да позволиш последният му спомен да е за теб, която се разплакваш!
– Тогава е по-добре да тръгваш. Поздрави дъщеря си от мое име и ѝ кажи, че има най-добрия баща на света, добре?
Той започна да се носи нагоре и с всеки изминат метър започваше да избледнява още повече.
– Ще го направя – чух го да казва, а гласът му ставаше все по-слаб. – И ще ѝ кажа, че един ден ще срещне и другата си сестра…
Това беше всичко, което чух, преди да изчезне. Чаках няколко минути, като се взирах толкова силно, че очите ми горяха. После най-сетне усетих ръката на Влад върху рамото си.
– Той си отиде, Лейла.
– Знам – казах, а сълзите ми се откъснаха, защото изричайки това, то стана истинско.
Той ме обърна и ме придърпа в прегръдките си, свалил щитовете си, така че топлината на чувствата му да съвпадне с утешителния пашкул на ръцете му.
– Аз съм тук – промълви той. – И винаги ще бъда.
Хванах го обратно, доволна, когато ръцете му се стегнаха още повече.
– Ще държа на това до края на живота ни.
Назад към част 48 Напред към част 50
