Глава 5
Няколко часа по-късно се приземихме на частно летище в Лондон, Англия. Когато новият, елегантен Learjet на Влад спря напълно, изпуснах дъха, който неволно бях поела.
Той ме погледна, а устните му се свиха.
– При всичко останало, което се случва, ти се притесняваш да летиш?
– Не ме притеснява летенето – отвърнах троснато. – Проблемите ми са свързани с падането.
Този самолет беше нов, защото Мирча по магически начин беше накарал пилотите на Влад да разбият стария. Бяхме оцелели само защото Влад беше отворил страничната врата и ни беше отлетял миг преди удара. Вампирите можеха да оцелеят много, но никой не можеше да преживее удар на самолет в земята с максимална скорост.
– Тествахме всички, за да сме сигурни, че не са обвързани с някоя от магиите на Мирча – напомни ми Влад. – Освен това той никога не би се опитал да разбие самолета ни, докато ти все още си свързана с него.
– Надявам се, че това няма да е за дълго – промълвих аз.
През времето, което ни отнемаше полетът от Румъния до Лондон, нямаше нови „съобщения“. Това, че не знаех какво са замислили похитителите на Мирча, разпиляваше нервите ми. Плюсът беше, че не бях мъртва, така че мистериозните магьосници трябваше да приемат заплахата на Влад срещу тях сериозно. От негативната страна, не се бяха свързали с нас, за да ни кажат, че Мирча е предаден с голяма червена панделка, така че които и да бяха „те“, изглежда също не бързаха да предадат Мирча.
– Къде ще се срещнем с Менчерес? – Попитах, когато Влад отвори вътрешната врата, която се превръщаше в стълбище.
– Тук – отвърна един глас с акцент отвъд тази врата. Преди да имам време да се съвзема от изненадата си, един мъж от Близкия изток с дълга до кръста черна коса се изкачи по стълбището.
Влад прегърна Менчерес – проява на обич, която той запазваше само за няколко души в света. Но Влад често бе наричал Менчерес свой „почетен баща“, така че не се изненадах, когато той също прие целувка по всяка буза от Менчерес.
После Менчерес обърна погледа си с цвят на въглен към мен и аз се зачудих защо си е направил труда да притъпи аурата си до неоткриваемо ниво. Менчерес изглеждаше като привлекателен мъж в началото на двайсетте си години, но погледът в очите му беше като да се взираш през времеви портал в древното минало. Беше толкова стар; една от прочутите пирамиди в платото Гиза беше негова.
– Лейла – каза той и протегна ръка. Подадох я, защото носех ръкавиците си, които отблъскваха тока, и така не можех да го шокирам от простия контакт.
– Благодаря, че дойдохте – казах аз, без да добавям: – Но не знам защо сте тук. Менчерес не беше успял да развали заклинанието на Мирча преди, въпреки че беше дал всичко от себе си. Освен ако Менчерес не беше направил пробив оттогава, не знаех защо Влад искаше да се срещне с него.
– Бях в Ню Йорк, така че полетът беше кратък – каза Менчерес, отхвърляйки това, че е захвърлил всичко, за да се срещне с нас тук.
– Къде е Кира? – Попитах, когато Влад натисна бутона, който накара стълбището да се сгъне обратно във врата.
– Все още е там – отвърна той, като махна небрежно с ръка. – Не видях нужда да прекъсвам времето ѝ със сестра ѝ.
При думата „сестра“ ме прониза болка. Бях обещала на собствената си сестра Гретхен, че щом врагът на Влад Жилегай е мъртъв, тя и баща ми ще могат да се върнат към нормалния живот. После се наложи да се откажа от това обещание, щом Влад уби Жилегай. Гретхен не беше доволна от това, че трябваше да се крие за неопределено време, както и баща ми.
Разсеях се от мислите за семейството си, когато Влад нареди на пилотите си да излетят.
– Къде отиваме? – Попитах, грабвайки един стол, когато двигателите отново се раздвижиха.
– Никъде – отговори Влад. – Достатъчно далеч от земята, за да не може никой да ни чуе.
Менчерес се настани на една от плюшените седалки. Аз също седнах. Този самолет можеше да се забърза, когато Влад искаше, а пилотите му очевидно можеха да познаят, че Влад бърза.
– Искаш ли питие? – Попитах Менчерес, като направих жест към минибара, защитен от прозрачен стъклен панел. Това, че вампирите се нуждаеха от кръв, за да оцелеят, не означаваше, че пропускаме други напитки.
Той наклони глава.
– Уиски, ако имате.
Влад му се усмихна подигравателно.
– От този провинциален избор мога да кажа, че си прекарвал време с Боунс.
По устните на Менчерес пробяга усмивка.
– Ако двамата не си приличахте толкова, вероятно щяхте да сте приятели.
Потиснах подсмърчането, докато подавах на Менчерес чаша уиски. Не знаех защо Влад не харесваше толкова много съуправителя на Менчерес, но не виждах скоро да се е отървал от това.
– Достатъчно за това – каза Влад и отхвърли Боунс с едно движение на ръката си. – Магията е едно от малкото неща, забранени от вампирския закон, но подобно на Мирча има хора, които все още я практикуват тайно. Имам нужда от водач в този свят, и то веднага.
Менчерес се наведе напред, а изражението му стана много сериозно.
– Ти си твърде известен, за да се промъкваш и излизаш незабелязано, а вампирите, които практикуват магия, ще убиват, за да не достигне самоличността им до Пазителите на закона.
Съгласих се и се почувствах виновна, че казах на Влад, че трябва на всяка цена да развалим магията на Мирча.
– Трябва да има и друг начин…
– Няма – прекъсна го той. Въпреки твърдия му тон ръката, която сложи на ръката ми, беше нежна. – Ако магьосниците, които държат Мирча, имаха намерение да го върнат, щяха да приемат предложението ми. Мълчанието им означава, че или все още възнамеряват да го убият, или мислят за най-добрия начин да го използват срещу мен.
Не бях привърженик на нито един от двата варианта, но не исках Влад да се хвърля в още по-опасни обстоятелства. Способностите му щяха да го предпазят от почти всеки в света на вампирите, но в тайния подземен свят, където цари магия? Дори страховитата му пирокинеза не беше подходяща за това.
– Ще се видим отново с кралицата на вуду – казах аз. – Може би има нещо, за което тя не се е сетила преди.
– Предишните ѝ следи се оказаха безрезултатни и ако беше измислила нещо ново, щеше да ми каже. – Тонът му стана твърд. – Мари Лаво би се радвала, ако имам такъв зашеметяващ дълг към нея. Тя трупа услуги така, както алчните трупат богатства.
– Кои са тези магьосници и как разполагат с Мирча? – Попита тихо Менчерес.
Влад издаде разочарован звук.
– Ако знаех и двете, щях да съм на път да ги убия, вместо да седя тук с теб.
Запълних празните места, които разочарованието на Влад беше пропуснало.
– Които и да са те, щяха да убият Мирча, докато той не доказа връзката си с мен. Влад им предложи възнаграждение, ако му върнат Мирча жив. Това беше преди няколко часа и оттогава не сме чули нищо.
Менчерес затвори очи. След продължително мълчание той ги отвори и погледна Влад.
– Напуснах този свят преди повече от три хилядолетия, когато магията беше забранена, но познавам един човек, който има скорошни връзки с нея, и му се доверявам да ти бъде водач. Първо обаче се нуждая от обещанието ти, че няма да го убиеш.
Усетих изненадата на Влад, когато щитовете му паднаха и той обмисли това.
– Не мога да го обещая за никого, който предаде мен или Лейла – каза накрая той. – Освен това имаш думата ми.
– Без значение колко силно ще ти се иска – подчерта Менчерес. – Въпреки многото си недостатъци той ми е скъп и ще ме боли да го загубя.
Любопитството ми се разпали. Ако този човек не представляваше заплаха за нас, защо Менчерес беше толкова сигурен, че Влад ще иска да го убие?
– Освен моите условия, да – каза Влад, а раздразнението в тона му подчертаваше, че не му е приятно да се повтаря. – А сега кой е той?
Менчерес погледна Влад с мрачно забавление.
– О, ти го познаваш. И не го харесваш дори повече от Боунс.
Назад към част 4 Напред към част 6
