Джанин Фрост-Първа капка малиново-книга 1-част 11

Глава 9

Сърцето и се разтуптя и паниката вибрираше точно под повърхността. Денис ускори темпото си, искаше и се някак да изпревари чувствата си. Най-лошото беше, че това нямаше нищо общо с нейното посттравматично стресово разстройство.
Тя не можеше да не гледа как Пик се запъти към дансинга, съзерцавайки хората на него по същия начин, по който хищник оглежда стадо. Тогава чернокосата жена се изправи, почти танцувайки във въздуха пред него. И той отиде с нея. Започна да се движи по начин, който думата „танц“ дори не описваше. Устата на Денис пресъхна и дланите и се изпотиха. Когато копчетата се откопчаха от ризата на Спейд и бледата му, твърда плът се разкри на флуоресцентното осветление, пулсът и също започна да тупти. Мрежестите му мускули пулсираха при всяко ново навеждане и поклащане, а аурата на опасност се заменяше със сурова, изгаряща чувственост.
А когато завъртя жената, черната му коса се плъзна напред, за да покрие лицето му, докато се навеждаше към гърлото и, в Денис се вля чиста, прелюбопитна топлина. Тя беше толкова силна, толкова неочаквана и толкова завладяваща, че тя се разтрепери на мястото си – само за да бъде изтръгната от транса си от тихия кикот на Иън.
– Пълна си с изненади, нали, попи?
По изражението на лицето на Иън той знаеше точно какво е почувствала – и какво я е вдъхновило.
Затова бе избягала като дявол. По-добре Спейд да я помисли за луда, отколкото да разбере истината, както беше направил Иън.
Някаква размита част от нея призна, че местата, покрай които минаваше, сякаш се размиваха. Нямаше представа къде отива. Да се отдалечи беше достатъчно в момента. В този час трафикът беше достатъчно слаб, за да не се налага да спира, преди да пресече улиците, или може би не и пукаше, че кара колите да набиват спирачки. Толкова високи сгради, тесни улици и безкраен бетон. Чувстваше се като в лабиринт, който бавно се затваряше около нея. Дори нощното небе се виждаше само в малки прорези между стърчащите отгоре сгради.
Желязна хватка се сключи около лакътя и. Денис се отдръпна, но хватката не помръдна. Вместо това тя бе притисната към твърдо, високо тяло, а краката и се люшкаха във въздуха от бързината, с която бе сграбчена.
– Пусни ме! – Изпъшка тя.
Лицето на Пик беше съвсем близо. Беше оставил сакото си в клуба и явно не беше спрял да закопчее и ризата си, защото мускулестите му голи гърди се притискаха към пуловера и.
– Всичко е наред, Денис – каза той твърдо. – Нищо няма да дойде след теб. Ти си в безопасност.
Разбира се. Спейд си помисли, че тя е в разгара на поредната паническа атака. Това беше отчасти вярно, само че по друга причина.
– Вече съм добре. Просто… имах нужда да се махна оттам – каза тя, а дъхът и идваше на пресекулки.
Очите на Спейд се свиха и той отпусна хватката си, но не я пусна. Денис се опита да забави дишането си, молейки се предишният пристъп на похотта да не надигне отново глава.
– Разбирам.
Той все още не я беше пуснал. Денис се поклати експериментално. Хватката му се разхлаби още повече, но ръцете му останаха на мястото си.
Денис се оглеждаше за нещо, нещо, което да я разсее от усещането да бъде в прегръдките на Спейд.
– Този град е толкова задушен. Това са само сгради, още сгради и още сгради. Няма ли нещо живо наоколо?
Устните му се свиха, дори когато тя се стъписа от избора си на думи.
– Имах предвид живо, като дървета и трева…
– Знам какво си имала предвид – прекъсна я той, все още с тази полуусмивка. – Всъщност тичаш в правилната посока, ако търсиш точно това. Ела.
Ръцете му най-сетне се отпуснаха около нея, но той постави лека ръка на гърба и. Денис вървеше до него, разкъсвана между желанието да му каже да закопчае ризата си и собственото си удоволствие от това да зърне голите му гърди.
– Не ти ли е студено? – Попита тя накрая. Беше. Беше оставила палтото си в Малиновия фонтан. За щастие пуловерът и беше дебел и не беше свалила дългите си ръкавици. Все пак не можеше да рискува някой да види демоничните марки върху нея.
– Не съвсем – отвърна Спейд. – Вампирите не реагират на студа като хората. Аз, разбира се, усещам студа, но той не предизвиква същото усещане у мен. Бих казал, че трябва да се върнем да вземем палтото ти, но вече сме на повече от половината път до хотела.
Денис погледна към знака на следващата улица – и изтръпна. По гръбнака и премина тръпка от друго естество.
– Колко далеч съм избягала?
Изражението на Спейд беше едновременно твърдо и съжалително.
– Около десетина квартала.
Не би трябвало да е в състояние да пробяга толкова далеч за малкото изминали минути. Един олимпийски бегач би се затруднил, а тя не беше олимпийска бегачка. Марките на Раум се проявяваха дори повече, отколкото тя осъзнаваше.
– О, по дяволите – прошепна Денис.
Пик не отговори с никакви безполезни, утешителни клишета, за което тя беше благодарна. След смъртта на Ранди беше чула достатъчно от тези добронамерени фрази. Защо хората не можеха да признаят, че понякога животът просто е гаден? Нима не осъзнаваха, че понякога мълчанието е по-утешително от най-искрения израз на съчувствие или опит да се покаже по-дълбокият смисъл зад всичко това?
Напред хоризонтът на сградите се разчупи и погледът и се срещна с огромна площ от открито пространство и дървета.
– Сентръл парк – каза Спейд и я побутна напред. Денис дори не беше забелязала, че е спряла. – Всъщност хотелът ни е точно на следващата улица, така че не е далеч, ако ти стане прекалено студено. С целия сняг не можеш да видиш всичко, което все още живее в парка, но е там.
Денис се усмихна, част от тревогата изтече от нея.
– Перфектно е.
Тя позволи на Спейд да я поведе в парка, като се учуди, че не изпитва ни най-малък страх. При нормални обстоятелства щеше да е върхът на глупостта да се скита тук в тъмните, ранни часове на сутринта. Все пак нямаше нищо нормално в това да има вампир до себе си и демонични следи по кожата си. Потенциалните грабители да се пазят – помисли си тя язвително. Спейд не беше получавал вечерята си преди. Сигурно щеше да изяде първия човек, който се приближеше към тях по заплашителен начин.
– На колко години беше, когато умря? – Попита тя, като се отклони от пътеката в полза на ходенето в снега. Спейд я последва, като стъпките му звучаха много по-сигурно от нейните в тъмното.
– Тридесет.
Денис въздъхна.
– На следващия си рожден ден ще стана на двадесет и осем.
– На следващия си рожден ден ще стана на двеста петдесет и седем години – отговори Спейд, а в гласа му се долавяше нещо, което тя не можеше да назове.
Като го погледна още веднъж, Денис не можа да се сдържи и се засмя.
– Изглеждаш доста добре за толкова възрастен човек.
Той се усмихна, а усмивката му бе бяла, злокобна светкавица в нощта.
– Ласкателството ще те заведе навсякъде, скъпа.
Трябваше бързо да се обърне, защото ако не го направи, погледът и щеше да се задържи твърде дълго върху всички доказателства за твърдението и. Спейд наистина изглеждаше добре. Твърде добре, особено когато ризата му се вееше зад гърба му и показваше гърди, които приличаха на изваяни от лунна светлина. Дългата му черна коса също шумолеше от вятъра, редувайки се да скрива или разкрива лицето му, но за нея не беше трудно да види очите му. Дълбочините им светеха със зелени петънца, привличайки погледа и, макар да знаеше, че е опасно да продължава да гледа.
Денис клекна, преструвайки се, че рисува нещо в снега, игнорирайки студа, който се процеждаше през дългата и пола. Под полата си беше обула чорапогащник и високи до коленете ботуши, но това не беше достатъчно, за да я предпази от ледената земя. Все пак по-добре да трепери от контакта със снега, отколкото да разкрие трепета, който я бе обхванал, докато се взираше в Спейд. Това не си ти – напомни си тя. Това са само демоничните следи.
Хрущенето на снега съобщи, че Спейд върви към нея. Денис не го погледна. Усети как сърцето и се ускорява и се прокле за това.
– Денис.
Гласът на Спейд беше по-нисък и той изрече името и по начин, който накара сърцето и да се ускори още повече. Все пак тя запази вниманието си върху произволно нарисувания модел, дори когато усети как той коленичи до нея.
Това са само демоничните знаци, само демоничните знаци…
Ръката му се плъзна по гърба и. През нея преминаха тръпки, които нямаха нищо общо със студа. След това рамото на Спейд се докосна до нейното, последвано от крака му, който докосна бедрото и, когато се приближи още повече.
Навсякъде, където я докосваше, плътта и сякаш вибрираше. Денис продължаваше да държи главата си наведена, косата и закриваше лицето, ръката и трепереше, докато продължаваше сляпо да прекарва пръстите си през снега.
Това са само следи от демони, само следи от демони!
Пик отметна косата и назад с лек, ласкав ход. Искаше и се пръстите му да са безжизнени и студени, но не бяха. Чувстваше ги силни, гъвкави и знаещи. Сякаш осъзнаваше как точно реагира тя на докосването му.
– Денис…
Гласът му беше толкова дълбок, а дъхът, с който произнасяше името и, докосна бузата и със собствена ласка. Денис затвори очи. Всичко в нея искаше да се обърне към Спейд и да изостави последната, тънка нишка на контрол, която имаше. Нуждата, която се надигаше в нея, трябваше да е от демоничните знаци. Никога досега не беше изпитвала толкова силно влечение към някого, дори към Ранди…
Ранди. Убит, защото си беше помислила, че ще е забавно да прекара новогодишната нощ с вампири. И сега ето я тук, четиринадесет месеца по-късно, на път да се хвърли в обятията на един вампир.
Не. Не би си позволила това.
– Сигурно си гладен. – Вината и скръбта бяха хвърлили така необходимата кофа ледена вода върху емоциите и. – Прекъснах вечерята ти, като избягах, така че ми позволи да те компенсирам за това.
Денис отметна косата си назад, като успя да срещне очите на Спейд без същата тръпчива нужда като преди. Трябваше да престане да мисли за него по друг начин освен като за вампир – и нямаше да позволи да я залъгват с още едно фалшиво чувство за сигурност относно това какво включва светът на вампирите. Да я ухапе Спейд беше най-сигурният начин да и напомни какво е той – вампир, който живее в свят, изпълнен с кръв и смърт.
Очите на Спейд бяха изцяло зелени и осветяваха лицето му с мъгливо изумрудено сияние. Денис не искаше да знае дали са били такива и преди предложението и, защото знаеше какво друго би могло да предизвика такава реакция.
– Искаш да те ухапя? – Попита той, ниско и грубо. – Само преди няколко дни се тъпчеше с чесън, опитвайки се да предотвратиш точно това.
– Ясно даде да се разбере, че няма да ми позволиш да ти върна нито една стотинка от парите, които си загубил, помагайки ми, така че да ти дам кръв е най-малкото, което мога да направя, нали?
Денис продължи да гледа предизвикателно, докато накланяше шията си. Щеше да я боли, ако я ухапеше. Тя знаеше това от опит. Така Денис се беше запознала с Кат, когато Кат я спаси от вампир, който се опитваше да я изпие до смърт. Малко болка сега щеше да и напомни защо трябва да стои далеч от Пик – и от всички немъртви – след като намери Натаниел.
Гласът на Пик беше много мек.
– Стани и се отдалечи от мен, Денис, или ще се възползвам от предложението ти.
Погледът му прикова нейния, зеленият блясък я прониза. Тя знаеше, че той не използва силата си върху нея, защото съзнанието и се чувстваше ясно, но въпреки това беше привлечена.
Трябваше да сложи край на това объркващо привличане, което изпитваше към него. Сега, преди то да се е засилило още повече. Ако имаше късмет, на място щеше да получи пристъп на посттравматично стресово разстройство.
– Продължавай, вампире – отвърна тя също толкова меко.
Устата на Спейд беше на гърлото и, преди последната дума да я напусне.
Кожата и беше толкова гореща, дори в студения въздух. Той възнамеряваше да я ухапе бързо, за да и даде това, което търсеше – отвращение. Знаеше, че това е целта и, когато отчаянието и гневът замениха опияняващия аромат на желание, идващ от нея.
Това желание едва не бе погубило Спейд. Беше получил първия намек за него в клуба, когато и бе прошепнал в ухото, но то изчезна толкова бързо, че не беше сигурен. Преди няколко минути беше сигурен. Ароматът на Денис и начинът, по който реагираше на докосването му, го потвърдиха, разпалиха волята му и го привлякоха към нея, въпреки че здравият му разум го предупреждаваше да спре.
После гневното и предложение да му позволи да се храни от нея, мотивирано от очевидното желание да го види само като звяр. Почти и го беше върнал в лицето, но после осъзна, че е права. Това беше идеалното решение. Да я остави да бъде отблъсната от него. И за двамата щеше да е много добре.
Но сега, когато усещаше пулса и да вибрира под устата му, не можеше да бъде груб с нея. Не можеше да прави нищо друго, освен да плъзга устните си по кожата и, докато сковаността в крайниците и не се замени с друг вид напрежение. Не можеше да спре да вдишва аромата и на мед и жасмин, подправен от остатъчния и гняв, но задълбочаващ се, докато ръката му се увиваше в косата и. Притисна я по-близо, отвори уста, за да прокара език по гърлото и.
Ах, скъпа, вкусът ти е точно такъв, какъвто си мислех, че ще бъде. Тъмна, пищна и сладка.
Продължи да проследява устата си по шията ѝ, търсейки най-чувствителните и места. Не е там, въпреки че това доведе до вкусна тръпка, която премина през нея. Не там, но това я накара да разтвори ръце от стиснатите юмруци, които държеше отстрани. Езикът му отново се плъзна, изследвайки ново място – и Денис издъхна, извивайки се срещу него. Да. Там.
Спейд затвори очи, поглъщайки аромата и с още един дълбок дъх. След това плъзна кътниците си във врата и, наслаждавайки се на треперенето и от удоволствие, когато съдържащата се в тях отрова се сля с плътта и, заличавайки жилото от разкъсването на кожата ѝ и създавайки фалшиво, приятно усещане за топлина.
Веднага щом погълна кръвта и обаче, той разбра, че нещо не е наред. Но беше твърде късно. Сякаш беше вампир, който за първи път възкръсва като немъртъв, Спейд не можеше да се спре да погълне отново. И отново, и отново.

Назад към част 10                                                          Напред към част 12

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!