Глава 19
Спейд ги приземи в пустинята на няколко мили от блестящите светлини на Стрип. Денис го отблъсна веднага щом краката и докоснаха земята. Той я остави да се отдръпне, без да се опита да я спре.
– Разбираш ли, че нямах избор? – Каза той, следвайки я.
Тя подхвърли едно хъркане през рамо.
– Точно така. Защото във вашия свят смъртта е единственият избор. Друга възможност не съществува.
Той изпъна челюст, когато тя се препъна в една вдлъбнатина в пясъка, която не можеше да види, но не се опита да я успокои. Тя само щеше да отблъсне ръцете му.
– Блек Джак нямаше намерение да ме остави да изляза жив от тази стая. Забеляза ли стрелбата зад нас или другите вампири, които нахлуха в стаята? Той ги беше призовал, а не за да ме посрещне като новия си партньор.
Тя направи пауза, но след това продължи да върви. Спейд не отбеляза, че тя нямаше представа къде отива. Той смяташе, че тя сама е осъзнала това.
– Ти ме изпрати, за да не разбера, че ще го убиеш.
– Да.
Тя най-накрая спря да върви. Спейд остана на няколко крачки назад, като остави на Денис пространство.
– За какво беше толкова развълнуван да говори с теб насаме?
Гневът премина през него при този спомен, изостряйки тона му.
– Предимно се бавеше, докато приятелите му се появят с оръжия, но говореше за всички пари, които щяхме да изкараме с пакетни сделки за теб.
Денис може и да не успя да различи чертите му в черната тъмнина около тях, но той видя нейните и изражението и се втвърди.
– Какви пакетни сделки?
– Продажба на чукане и хапане едновременно – отвърна откровено Спейд. – Ето защо той беше толкова доволен, че си красива жена. Възможността за нефилтриран вкус на „Червения дракон“, съчетан със секс, щеше да струва най-много долари – и щеше да бъде много пристрастяваща, заложи на това.
В съзнанието му проблесна опустошеното, изцедено от кръвта тяло на Жизелда. Идеята Денис да преживее нещо подобно, и то в продължение на десетилетия или повече, почти накара контрола на Спейд да се счупи. Дори да не му се налагаше да убива Блек Джак от защита, той така или иначе щеше да го зареже само заради това, че е замислил такава съдба за Денис.
Тя потърка ръцете си, напомняйки на Спейд колко хладно е през ранните сутрешни часове в пустинята. Той свали якето си и го плъзна около раменете и, но тя се дръпна.
– Цялото е в кръв.
– По-добре негова, отколкото твоя – контрира той, но си взе обратно якето. Упорита жена. А, добре. Не би трябвало да им се налага да бъдат тук още дълго. Достатъчно дълго, за да се уверят, че не са ги следили. Нито един от вампирите, които Блек Джак призова, не се чувстваше като майстор, така че не би трябвало да могат да летят, но той не искаше да рискува.
– Сега разбирам защо трябваше да убиеш Блек Джак – каза Денис след няколко минути мълчание. – Но не мога да излъжа и да кажа, че съм съгласна с това как убийството изглежда е най-често срещаното решение, когато има проблем с вампири и гули.
– И хора – отвърна веднага Спейд. – Достатъчно е да гледаш телевизора, за да видиш убийства по новините всяка вечер. Насилието не е нещо, върху което немъртвите имат монопол. Можеш да избягваш вампирите и гулите до края на живота си, но пак ще живееш в свят, изпълнен с насилие.
– В моя свят има по-малко насилие в сравнение с твоя – настоя тя.
Спейд въздъхна.
– Не, скъпа. Има само различни причини за него.
– Ранди умря, защото аз го доведох в твоя свят. Той щеше да е жив днес, ако не го бях изложила на въздействието му!
Ароматът и беше разпръснат от болка, гласът и беше задушен от скръб, вина и ярост. Емоции, които Спейд познаваше твърде добре.
– Доколкото си спомням, Ранди и Криспин бяха приятели в продължение на шест месеца, преди ти дори да го срещнеш. Ранди вече беше в този свят, преди да го познаваш.
Тя се обърна, но не и преди Спейд да види блясъка на сълзите в очите и.
– Аз съм виновна, че той умря. Позволих му да се качи сам на горния етаж, разбираш ли? Оставих го да отиде сам, защото бях страхливка. Ако бях отишла с него, можех да му пазя гърба. Можех да го предупредя, да му дам шанс да избяга…
Спейд я хвана за раменете, като ги държеше в здрава хватка.
– Седемнайсет вампира и гули загинаха по време на това нападение, някои от тях – Мастърс. Тези същества бяха твърде силни, твърде бързи. Ако се беше изкачила с Ранди, нямаше да го спасиш. Само щеше да умреш заедно с него.
Денис не се опита да го отблъсне. Тя просто стоеше там, с наведена глава, дишайки на накъсани вдишвания.
– Тогава точно това трябваше да направя. Ранди умря, опитвайки се да ме спаси. Аз трябваше да направя същото за него.
– Ти си останала долу, защото си била умна. Той умря, защото беше глупав – отвърна Спейд, без да обръща внимание на изтръпването и при безпощадния му анализ. Сега той я обърна с лице към себе си. – Той не трябваше да напуска страната ти. Там му беше мястото. Не насред кървава атака на зомбита, от която никой човек не би си тръгнал. Ранди взе грешно решение и умря заради него. Така става. Не е справедливо, но животът в нито един от двата свята не е справедлив, нали?
– Как можеш да разбереш? Никога не си губил човек, когото си обичал, защото просто си стоял там – каза тя със съкрушен тон.
Той се засмя, дълго и горчиво. Не, той беше загубил Жизелда, защото не беше бил достатъчно бърз. Ако беше тръгнал няколко часа по-рано онази сутрин, щеше да успее да я спаси. И ако го беше послушала, никога нямаше да се озове на този опасен път. Толкова близо до бойните действия, районът е бил пълен с дезертьори от армията на Наполеон. Беше изпратил съобщение на Жизелда да изчака, за да може да я придружи до хижата. Тя искаше да го изненада. Само едно лошо, добронамерено решение, което доведе до нейното изнасилване и убийство.
Не, животът не беше справедлив в нито един свят, човешки или друг.
– Нямаш представа колко много те разбирам.
Тя го погледна рязко, сякаш се канеше да изиска от него подробности. Спейд изчака. Никога не говореше за Жизелда, но щеше да го направи пред Денис, ако тя поиска.
Но тя не го попита повече. Тя сведе глава, мълчаливо подпряна на студа. Оттегляше се в срама си, точно както той бе правил през всичките години на последния дълъг, самотен век и половина.
Утехата нямаше да и помогне. Нито пък съжалението му. Само едно нещо му беше помогнало да се отдръпне от вината и скръбта.
– Ако можеше да преживееш отново онази нощ, щеше ли все още да останеш в мазето?
Главата на Денис се вдигна.
– Не. Нито за милион години.
– Тогава вече не си същият човек – каза Спейд, а гласът му беше празен откъм емоции. – Вече си го доказала, като си взела повече от същността на демона, вместо да пожертваш един от роднините си. Жената пред мен не е същата от онази новогодишна нощ. Тя може и да се е провалила, но ти няма да се провалиш, нали?
Денис го погледна, а в очите и растеше нещо твърдо и решително.
– Обзалагам се, че няма да го направя.
Възхищението му от нея нарасна. Беше му отнело повече от десетилетие, за да придобие същата сила на волята след загубата си. Денис го постигна за малко повече от година. През него премина нова решителност. Трябваше да я направи своя. Битката за спечелването и можеше да е дълга, но беше твърде важна, за да се предаде само защото нямаше да е лесно.
– Сега връщаме ли се в хотела? – Попита Денис, а сълзите и бяха изчезнали.
– Няма да се връщаме в хотела. Всъщност скоро ще напуснем Невада.
Тя се намръщи.
– Но фалшивата лична карта, която ми даде, и всички останали наши вещи са в хотела.
– Разпоредих нещата ни да бъдат опаковани, след като си тръгнем, и в джоба си имам документите и на двама ни.
Денис го погледна цинично.
– Ти беше организирал цялото това нещо до последния детайл, нали?
Не до всеки детайл, иначе нямаше да ме откриеш как убивам Блек Джак.
– Опитвам се да предвиждам – беше всичко, което Спейд каза.
Тя си пое дълбоко дъх.
– И сега тръгваме след Уеб?
– Сега преследваме Уеб.
Новите ми псевдоними наистина събират мили за редовни полети – помисли си Денис, докато излизаха от трапа на поредния самолет. През последните две седмици беше летяла повече, отколкото през последните пет години. Уеб – каза Спейд – според слуховете живее в Монако, така че отново се върнаха в чужбина. Тя не знаеше какво възнамерява да направи Спейд, след като намери Уеб – да звънне на вратата на вампира и да го попита дали може да вземе източника на свръхестествената му търговия с наркотици? Или просто да убива всеки, на когото попадне, докато последният оцелял не стане нейният неуловим роднина Натаниел?
В интерес на истината не искаше да пита, защото вече се чувстваше като лицемер. Ето, че беше осъдила Спейд за убийството на Блек Джак, но той го беше направил само заради нея. Всеки друг, когото убие по време на този лов за Натаниел, също щеше да бъде от нейно име. Докато всичко приключи, ръцете и щяха да бъдат също толкова окървавени, колкото и неговите, независимо от това, че продължаваше да заявява омразата си към насилието. Това знание накара емоциите на Денис да варират от вина, през разочарование, до страх. Тя беше точно толкова убиец, колкото и Спейд, и ако имаха късмет, щеше да стане само по-лошо. Ами ако изобщо не успеят да намерят Уеб?
Или какво щеше да стане, ако следващия път, когато Спейд се биеше на живот и смърт, не беше този, който си тръгваше от нея?
Тази мисъл гнояса в Денис през изминалите два дни на полети и престои в хотели. Реакцията на Блек Джак към кръвта и бе подчертала колко опасно ще бъде издирването на Натаниел, дори и да успеят да го намерят. Първоначално Спейд не искаше да поеме отговорността да търси Натаниел, защото той можеше да е собственост на друг вампир. Сега знаеха, че е много по-лошо от това. Натаниел не беше просто собственост; той беше единственият източник на изключително доходоносна търговия с наркотици, така че който и да го притежаваше, нямаше да се поколебае да убие, за да го задържи. Как можеше да поиска от Спейд да продължи да се опитва да намери Натаниел? След като го направи, шансовете на Спейд бяха толкова мрачни, колкото и тези на Ранди, когато той се качи по стълбите на онази къща в новогодишната нощ.
В много отношения тя се върна там, където беше онази нощ: сгушена далеч от опасността, докато някой друг се изправяше срещу чудовищата. Тя беше приключила с това. Спейд беше прав; тя не беше същият човек, който беше преди. Ако на карта беше поставен само животът и, щеше да се откаже да търси Натаниел и просто да продължи да бяга от Раум, да живее – и да умира – с демоничните марки. Но Раум нямаше да спре да търси Натаниел и щеше да убие всеки член на семейството и, опитвайки се да го намери. Ако остане на този път, може да накара Спейд да бъде убит. Ако не го направи, тя обрича цялото си семейство на смърт – и всичко това, защото един от предците и е искал свръхестествена сила и я е потърсил от демон.
Който и да си ти, Натаниел – помисли си Денис за стотен път, – мразя те по дяволите.
Спейд събра багажа им и те се отправиха към изхода на летището. Щом излязоха навън, Денис с изненада видя Алтън и още един човек, вероятно вампир, облегнати на паркирана кола.
– Спейд – каза Алтън и се усмихна, докато се приближаваше.
Спейд го прегърна за кратко и подаде чантите им на другия мъж. Определено е вампир, реши Денис, виждайки как той поема всички тях с една ръка, сякаш не са толкова тежки, колкото знаеше, че са.
– Приятно ми е да те видя отново, Денис – каза Алтън, обръщайки се към нея.
– И на мен – отвърна тя и го каза сериозно, след като му беше простила за цялата случка с вързаните и овързани ръце предишната седмица, когато Раум се появи.
Пик отвори вратата на колата и Денис се качи с благодарност на задната седалка. Стига там, закъдето се бяха запътили, да имаше легло – по дяволите, под – тя щеше да бъде в рая. В самолета никога не можеше да се спи истински. Кратките им престои в хотелите през последните два дни между полетите бяха по-скоро, за да вземат душ и да накарат Спейд да се обади насаме, отколкото за да се наспят. Беше толкова уморена; с удоволствие би заспала в багажника, ако можеше да се побере около багажа.
Спейд представи русокосия вампир като Бутлек, което накара Денис да се запита дали не е бил сменен по време на забраната. Повечето вампири сякаш си избираха най-странните прякори. Тя все още не беше срещала Джон или Сю.
– Всичко е готово за тази вечер – каза Алтън, когато се отдалечиха.
– Отлично – отвърна Спейд, но Денис почти изстена на глас, усещайки, че плановете и за повече от няколко часа непрекъснат сън току-що са били разрушени.
Тя потисна разочарованието си. Спейд вероятно също искаше да спи. А не да прекарва цялото си време, пари и сигурност в тичане наоколо заради нея.
– Какво ще се случва тази вечер? – попита тя, доволна, че гласът и беше спокоен, а не хленчещ.
Или актьорските и умения бяха гадни, или той усещаше колко е изтощена, защото Спейд я погледна съчувствено.
– Съжалявам, но тази вечер беше единствената, за която бяхме сигурни, че може да присъства. Все пак можеш да подремнеш преди това.
– Кой? Той? – Попита тя многозначително, като не искаше да каже името на Уеб, в случай че търсенето им за него е нещо, за което Бутлек и Алтън не знаят.
– Наистина, Уеб ще бъде там – отвърна Спейд и стисна ръката ѝ, без да виждат Алтън и Бутлек, които бяха на предната седалка. – Ще искаме официалното му одобрение, ако възнамеряваме да се преместим в Монако за постоянно, скъпа. Това е толкова малък остров. Не бих искал да съм в противоречие с някой важен местен жител.
Това беше ъгълът, който той играеше? Любезен подход, запознаване със съседите? О, разбира се, отначало можеше да се стигне до кълчища и кошници за посрещане на плодови сладкиши, но след това щяха да последват опасността за Спейд и убийствата, ако Уеб наистина вземеше Натаниел със себе си.
А Денис не можеше да живее с това.
Сега обаче не беше моментът да го обсъжда. Не и с още два чифта немъртви уши в колата. Тя се настани обратно на седалката и затвори очи срещу ярката слънчева светлина, която нахлуваше през затъмнените прозорци. Умората и я караше да прилича на вампир; ако можеше, щеше да изключи слънцето като досадна лампа.
Спейд се плъзна по седалката, притискайки я към гърдите си. Денис се напрегна за миг, но после си припомни как би се държала, ако наистина имаше връзка с него, както вярваха Алтън и Бутлек. Затова се отпусна и се настани срещу него с една ръка около слабия му корем, а другата зад гърба му, като главата и се облегна на гърдите му. Ръцете му я обгърнаха, ръцете му леко погалиха гърба ѝ и тя усети как брадичката му лежи на върха на главата и.
През нея премина дълбоко задоволство. Това не беше само удоволствие, произтичащо от това, че беше уморена и сега се намираше в далеч по-удобна позиция; това беше чувството за правота, което изпитваше в ръцете на Спейд. Сякаш беше там, където трябваше да бъде, близо до единствения човек, с когото искаше да бъде. Дори не изглеждаше възможно, че допреди малко тя се бе страхувала от Спейд.
Или може би не се е страхувала. Може би единственото, което и пречеше да се съсредоточи върху реалната, много силна връзка, която изпитваше към Спейд, бяха пристъпите на паника около вампирите. Понякога той я разбираше по-добре, отколкото тя самата се разбираше. Когато Спейд я погледнеше, тя чувстваше, че не е съкрушената, жалка, безпомощна вдовица, която другите виждат. Спейд виждаше жена с белязано минало, която имаше силата да продължи напред въпреки загубата си. И все повече и повече, Денис гледаше Спейд и не виждаше вампир в един жесток свят – тя виждаше мъж, който има смелостта да поеме всичко, което животът му поднася, и да излезе на върха.
Тя видя човек, с когото искаше да има бъдеще.
Интензивността на емоциите и беше шокираща, но Денис беше твърде уморена, за да се занимава с всички пречки, които правеха чувствата и безсмислени. Сега не трябваше да се тревожи за това. Точно сега можеше да седи тук и да попива това прекрасно чувство на принадлежност, на грижа, на правота. След всичкия ужас, скръб и болка през изминалата година и повече, тя имаше нужда от това.
По-късно щеше да направи това, което трябваше да се направи.