Глава 30
– Това беше впечатляващо неумело от твоя страна.
Пик изруга, но продължи да върви през гъстата гора, която граничеше с къщата, без да иска да отговори на Иън.
Хрущенето на листата продължаваше зад него.
– Ако бях залагал, щях да се обзаложа, че момичето е в сълзи в момента – продължи Иън.
Челюстта на Спейд се сви.
– Това е малко вероятно. Тя е тази, която току-що ме изхвърли, а не обратното.
– Хм. Предполагам. Ако си се примирил, че нещата между вас двамата са приключили, тогава мисля да се върна в къщата и да видя дали привлекателната малка манипулаторка има нужда от утеха…
Пик се беше облегнал на едно дърво, когато един познат смях го накара да стисне ръцете си.
– Наистина, направо си приключил с нея – подиграваше му се Иън.
Той се принуди да се отдръпне от Иън, проклинайки, че толкова лесно се е поддал на това.
– Няма значение, че все още изпитвам чувства към нея. Тя е мъртва като човек и аз няма да преживея това отново.
Знанието пламна като сребро в сърцето му. Прекрасната, смела, упорита Денис. Гниеща в гроба в рамките на няколко мимолетни десетилетия – ако имаше късмет. Ако нямаше късмет – по-скоро. Той не можеше да търпи това. Това едва не го бе унищожило с Жизелда.
– Проблемът ти е, че си прекалено честен за собственото си добро – каза Иън. – Ако аз бях на твое място, щях да сменя Денис, независимо от нейното възражение.
Спейд се разсмя студено.
– Приятелю, знам това по-добре от всеки друг.
Иън сви рамене.
– Да, ти и Криспин бихте го направили, нали?
Той спря и погледна строго вампира срещу себе си. Иън се взираше в него, непримирим, безкомпромисен. Същият поглед, който Иън му бе хвърлил преди повече от двеста и двадесет години, когато бе отговорен за превръщането на Спейд във вампир. Иън може и да не го беше отгледал, тъй като беше твърде отслабнал след промяната на Криспин, но Спейд беше превърнат, защото Иън го направи като услуга, пренебрегвайки факта, че Спейд не я беше искал.
В продължение на няколко дълги, безмилостни секунди Спейд обмисляше това. В крайна сметка той бе простил на Иън. Както и Криспин. Вярно, Денис можеше да го мрази сто години, ако я промени въпреки възраженията и, но поне щеше да е жива, за да го мрази. А не да храни червеи под земята.
Но можеше ли той наистина да направи това с нея? Да се преструва, че приема човешката и същност, а после да и я отнеме веднага щом тези клейма бъдат свалени? Ако го направи, как би могла да му се довери отново? Да, двамата с Криспин бяха простили на Иън, но естеството на отношенията им беше много различно – като предадени приятели и като предаден любовник.
Или пък какво, ако Денис не е осъзнавала, че това е предателство? Тя и преди се бе оказвала податлива на силата на погледа му. Той можеше да и внуши идеята, че ще приветства промяната. Тя дори нямаше да си спомни, че това не е дошло от нея…
Със силно проклятие Спейд поклати глава и отново започна да върви.
– Не. Ще имам нещо истинско с Денис или нищо.
– Глупак – извика след него Иън.
Той отново стисна челюстта си. Това може и да е вярно, но все пак беше негово решение.
Почукването на вратата на спалнята накара сърцето на Денис да подскочи.
– Влез – извика тя веднага.
Тази кратка надежда угасна, когато вместо Спейд влезе Боунс.
– Дори и да не можех да прочета мислите ти, ароматът на разочарование е всепоглъщащ – отбеляза Боунс.
Денис се свлече обратно в леглото. Беше се опитала безуспешно да заспи през часовете, откакто Спейд излезе. Дали си беше тръгнал завинаги? Може и да е така. Боунс и Кат можеха да се справят повече от добре с предаването на Натаниел на Раум.
– Разбира се, че Чарлз не си е тръгнал завинаги – каза Боунс и зае стола до леглото. – Доста се е поизморил, но ще се върне най-късно до разсъмване.
– Знаеш ли, никога не съм осъзнавала колко натрапчиви са уменията ти да четеш мисли – сухо каза Денис. – Не можеш ли да превключиш на друг канал или нещо подобно?
– Не осъзнаваш ли колко много Чарлз се грижи за теб?
Денис се подигра.
– Не можеш да се грижиш за това, което не уважаваш, а Пик не уважава хората.
– Това не е вярно. Чарлз наистина уважава хората. Той просто избягва да се грижи за който и да е човек отново, защото хората винаги умират – каза тихо Боунс.
– Вампирите също умират през цялото време – контрира Денис. – Няма такова нещо като безсмъртие, независимо от вида.
– Вампирите не могат да умрат от времето, от болести или от злополуки. Никой не може да се предпази от всяка форма на смърт, но смъртта е много по-близо до хората, отколкото до вампирите или гулите. Случилото се с Уеб очевидно е раздуло страха на Чарлз от твоята смъртност до степен, която го накара да избухне, когато ти отхвърли идеята някога да се превърнеш във вампир.
– Но аз не искам да бъда вампир – каза Денис, разочарована. – Защо това е толкова неразумно да бъде разбрано от Спейд?
– Защото това означава, че един ден ще те погребе – отвърна Боунс. – Един ден скоро, според начина на мислене на вампира. Това не е същото като нормална връзка, при която има вероятност продължителността на живота ви да е подобна. С човек ранната смърт е гарантирана. Ако ситуацията се обърне, щеше ли да си доволна да оставиш Чарлс да умре, ако можеше да го предотвратиш? Не си ли спомняш какво каза, когато намери тялото на Ранди? Крещеше ми да го променя. Беше твърде късно, но ако не беше така, щеше да поискаш от мен да направя всичко необходимо, за да гарантираш, че ти и Ранди все още можете да бъдете заедно.
Споменът се вряза безмилостно в съзнанието и. Вампири навсякъде, кръв и мръсотия ги опръскваха. Тя се подхлъзна, приземявайки се в нещо тъмно и лепкаво. Петното покриваше пода и се разширяваше, докато водеше към кухнята. Зелената светлина от погледа на преминаващ вампир освети големите, деформирани буци пред нея. Какви бяха те?
Зашеметеният и поглед диагностицира формите и тя се сгърчи. Навсякъде около нея имаше парчета от човек. Сиянието от погледа на друг вампир се отрази от нещо лъскаво върху малката буца до крака и. Това беше ръка, на която имаше позната златно-сребърна брачна халка…
– Прав си – призна Денис, гласът и беше дрезгав от споменатата скръб. – Бих направила всичко, за да останем заедно.
Боунс вдигна вежди.
– Така че сега трябва да се запиташ дали изпитваш същите чувства към Чарлз?
Спейд влезе през входните врати на имението по същия начин, по който беше влязъл вчера – не говореше с никого и се насочи право към едно място. Този път не беше на горния етаж към спалнята. Беше долу, покрай мазето, където живееха половин дузината хора, които бяха постоянни обитатели тук, до охранявания вход на избата. Вампирът, който стоеше нащрек, отвори вратата, без да каже и дума, и пусна Спейд в тесния подсилен с бетон коридор, който имаше само две врати в противоположните си краища. Стените бяха толкова дебели около тези две помещения, че Спейд не можеше да чуе нито един удар на сърцето, за да разбере в кое от тях е Натаниел.
Той беше в първата, която Спейд провери, заспал на тясното легло. В стаята нямаше никакви удобства, тъй като беше килия за задържане на съвсем нови вампири. Един вампир се нуждаеше от няколко дни до седмица, за да овладее непреодолимия си глад, който го караше да убие всеки човек наоколо. Ето защо тези помещения бяха идеални за задържане на променящия формата си. Каквато и форма да приемеше Натаниел, той нямаше да може да пробие стените, които бяха построени така, че да издържат дори на буйстващ нов вампир.
Но Натаниел не се беше променил от нормалната си форма. За всеки случай обаче Спейд затвори вратата след себе си. Тя се запечата с автоматични ключалки. Щеше да се нуждае от интеркома, за да информира охраната кога да го пусне навън.
– Събуди се – каза той, като разтърси мъжа.
Натаниел се хвърли в шеметно движение, което накара Спейд да го притисне към стената с извадени кътници, а през него преминаваше ярост от опита за подло нападение. Но щом очите на Натаниел се фокусираха изцяло върху Спейд, силата напусна крайниците му.
– О, това си ти – каза Натаниел и се свлече. – Изплаши ме.
Спейд избута Натаниел обратно на леглото.
– Да вярвам ли, че това е било случайност? – Попита той с тежък сарказъм.
Онези лешникови очи, които твърде много приличаха на очите на Денис, се взираха в него.
– Ти не знаеш какво се случва обикновено, когато някой се нахвърли върху мен, докато спя. Научил съм се да се събуждам с бой.
Спейд можеше да си представи какво. Пакетни сделки. Той все още не можеше да се насили да съжали човека. Не и след онова, което Натаниел бе струвал на Денис – а сега и на него, – но това накара Спейд да се наслади повече на спомена за избиването на стражите на Уеб. Никой не заслужава да живее след това.
– Не можеш да бъдеш в по-голяма безопасност от мен, когато става дума за това – отвърна Спейд. – Аз съм тук, за да науча всичко, което знаеш за убиването на демони.
Натанаил се усмихна при това, което направи лицето му още по-момчешко. Трябва да е бил доста млад, когато е сключил тази сделка с Раум. На двадесет? Двайсет и една?
– Ето това е тема, за която обичам да говоря – каза Натаниел с очевидно удоволствие. – Просто забий този нож в очите на някого. Незабавна смърт.
– Какъв нож? Сребърен нож?
Цветът на лицето на Натаниел се изчерпа.
– Когато ме хванахте, не взехте ли и ножа?
– Какво. Нож – отсича Пик, а настроението му вече е нагнетено до краен предел.
Натаниел се изстреля със стон, движенията му бяха далеч по-бързи, отколкото би трябвало да са на човек.
– Как може да не знаеш за ножа? Знаеше за мен! Знаеше какъв съм аз, какво е момичето и как се е случило това. Как можа да не знаеш за шибания нож?
Пик го зашлеви почти небрежно, запращайки Натаниел обратно на леглото.
– Не си губи времето да ми се караш, когато трябва да отговориш на въпроса ми.
Устните на Натаниел кървяха от мястото, където Спейд го беше ударил. Той веднага я забърса, избърса кръвта в одеялото и погледна Спейд с напрежение, което лъхаше от всяка негова пора. После Натаниел се разсмя кратко, без да се забавлява.
– Ти си първият вампир от седемдесет години насам, който не търси кръвта ми. Дори стражите, на които беше забранено да ме опитват, постоянно отмъкваха глътки. Дори не знам как да реагирам на това, че я игнорираш.
– Реагирай, като ми кажеш за ножа – отвърна Пик с леден тон.
– Само оръжия, направени от собствените им кости, могат да убият телесен демон. Поради тази причина е почти невъзможно да се намерят кости на демони. Ако един демон убие друг демон, той унищожава костите. Но един демон ще запази едно оръжие като защита срещу други демони. Откраднах костения нож от демона, който ме беляза, когато го изпратих обратно в подземния свят. За всеки случай, ако някога се върне.
Пик обмисли това. Познанията му за демоните се състоеше предимно от информация за безтелесните, които обсебваха хора, така че казаното от Натаниел можеше да е вярно. Но от друга страна, можеше и да е пълна глупост.
Имаше един начин да се увери.
Спейд сграбчи Натаниел и го притисна към стената. Човекът се бореше със значителна сила, като се има предвид сърцебиенето му, но не можеше да разчупи хватката на Спейд. Това, което направи, бе да присвие очи при първото движение на Спейд.
Умен човек.
– Няма да те нараня. Искам само да съм сигурен, че това, което ми казваш, е истина. Отвори очите си.
– Не – изпъшка Натаниел. – Можеш да ме накараш да направя всичко.
– За жалост, нямаш нищо, което да искам, освен знанията ти – отвърна рязко Спейд. – Ако това не беше вярно, защо щях да си правя труда да те хипнотизирам? Всичко останало, което искам, съм достатъчно силен, за да го взема, без да използвам погледа си.
Пулсът на Натаниел заби като удари на копита от тъпчене и миришеше на страх, но бавно клепачите му се отвориха. Пик позволи на силата си да пламне, стремейки се да надделее над волята зад тези лешникови очи.
Момчето беше по-силно и тук, отколкото Спейд можеше да си представи. От друга страна, Натаниел се нуждаеше от желязна психическа устойчивост, за да издържи мъченията на Уеб през последните няколко десетилетия, без да полудее. Спейд изтласка тази мисъл настрана, защото тя водеше до неохотно възхищение, което не можеше да си позволи да изпитва.
– Отвори съзнанието си – каза Спейд и от него потече още повече сила.
Той усети как волята на Натаниел се пречупва, сякаш пречупването и издаваше звуков сигнал. След това прокара плъзналите паяжини на съзнанието, докато не се увери, че на всичко, което попита Натаниел, ще му бъде отговорено с истината.
– Как се убива демон?
Натаниел повтори същия отговор като преди с монотонния тон, който Спейд беше свикнал да чува от някой запленен. Момчето не беше излъгало. Сигурно наистина не знаеше, че разкриването на подобна информация го доближава до собственото му унищожение.
– Защо мислиш, че съм те заловил? – Попита следващия въпрос Пик, за да се увери.
– За да спася приятелката ти – промълви Натаниел. – За да мога да и помогна да контролира силата на знаците.
Не, Натаниел нямаше представа каква е съдбата му. Спейд отблъсна мига на разкаяние. Двамата с Денис може и да нямаха общо бъдеще, но това не означаваше, че тя не може да има бъдеще, свободно от същността на демона. Спейд щеше да се увери, че Денис ще се върне към човешката си същност точно както искаше, със семейството си в безопасност. По негова вина Натаниел беше цената на това.
– Кой има ножа? – Попита Спейд, макар че вече се досещаше за отговора.
– Уеб. Държи го винаги близо до себе си. Страхува се демонът да не го убие, за да ме върне.
Без съмнение Раум наистина щеше да се опита да убие Уеб, за да си върне Натанаил, ако знаеше, че Уеб го има. Но сега Пик го имаше, а Уеб щеше да знае, че Натаниел ще му каже за ножа.
По дяволите, Уеб щеше да очаква, че Спейд ще се опита да вземе ножа. Щеше да знае, че той е нужен на Спейд, но не по същите причини, поради които Уеб го е държал.
Устата на Спейд се изкриви. Изглежда Уеб все пак щеше да получи още един шанс да го убие.
– Никога няма да се опиташ да ми избягаш – каза Спейд и се вгледа дълбоко в очите на Натаниел. – Кажи го.
– Никога няма да се опитам да избягам от теб – повтори тъпо Натаниел.
Вероятно Уеб беше наложил същата директива на Натаниел. Момчето се беше борило с него, докато Спейд го измъкваше от Уеб, но нямаше значение. В случая Спейд не използваше заповедта, за да се опита да задържи Натанаил при себе си за неопределено време, а само за кратко. Само докато го предаде на Раум, където, ако всичко минеше добре, щеше да предаде и Денис. Предавайки я обратно на нейната крехка, смъртоносна човечност, която в крайна сметка щеше да ги раздели завинаги.
Съзнанието за това се надигна като жлъчка в него, но той го принуди да се върне обратно. Това е, което тя иска повече от всичко друго. Дори мен.
– Добре, тогава. Събуди се – каза Спейд и освободи Натаниел.
Другият мъж примигна и поклати глава, сякаш за да я прочисти.
– Разбра ли каквото трябваше да знаеш?
Челюстта на Спейд се сви.
– Да.
И независимо от това той се придържаше към курса.