Глава 3
Денис отклони поглед от пътя. Ако не се намираше в толкова тежки обстоятелства, беше сигурна, че животът и щеше да мине пред очите и. Пик караше като прилеп от ада, като се вмъкваше и измъкваше от движението с главозамайваща ефективност и без да се съобразява с ограничението на скоростта. Когато тя отбеляза, че ако продължава така, скоро ще го спре полицай, Спейд само се усмихна и каза, че така или иначе е гладен.
Имаше чувството, че не се е шегувал.
За да не се вглежда в размазаната картина от преминаващи коли и пейзажи, вместо това тя изучаваше Спейд. Косата му беше чисто черна, вдигаше се на нещо като естествен шип от темето му и висеше на лъскави вълни до раменете му. Вежди със същия мастилен цвят обрамчваха изгорелите кехлибарени очи. И двете бяха в ярък контраст с кожата му, която имаше красивата кристална бледност, която го характеризираше като вампир. Дори и седнал, той очевидно беше много висок, но ръстът му не изглеждаше неудобно върху него, както при някои хора. Не, Спейд се извисяваше над хората около себе си с праволинейна увереност, а дългите му крайници се движеха с грация и прецизност. Смъртоносна прецизност.
В съзнанието и проблесна спомен.
„Ти просто застани до приятелите ми, докато аз и приятелят ти се качим на тази задна седалка – каза усмихнатият непознат и сграбчи Денис. В следващия миг той беше на земята, а на мястото, където беше главата му, нямаше нищо друго освен червена кръв. Пик стоеше над него, а очите му блестяха в зелено, докато риташе тялото на мъжа достатъчно силно, за да издълбае близката кола. След това най-лошият спомен от всички. Спейд, покрит с кръв, я дърпаше далеч от това, което някога беше Ранди. „Той си е отишъл, Денис. Толкова съжалявам…“
Тя отвърна поглед. По-добре да се взира в предизвикващата гадене бързина на пейзажа, отколкото в него. В края на краищата, свистенето на колите зад прозореца не възбуждаше спомените и така, както той. Когато беше далеч от вампирите, можеше да се преструва, че Ранди наистина е загинал при автомобилна катастрофа, както вярваше семейството му. Но всеки път, когато беше около вампири, рано или късно спомените за кръв и смърт, които се опитваше да потисне, излизаха на повърхността.
И сега не и оставаше нищо друго, освен да се потопи в последното място, където искаше да бъде – дълбоко в света на вампирите.
– Ще трябва да наема някого, който да ме разведе из, нали знаете, местата, където вашият вид се подвизава – каза тя, като мислено пресмяташе колко пари може да получи в кратък срок. – Ще ти бъда благодарна, ако ме насочиш към вампирски частен детектив или какъвто и да е друг ваш еквивалент.
Спейд я погледна с поглед, който бързо и беше омръзнал; такъв, който казваше, че я смята за луда.
– Частен детектив вампир? – Повтори той. – Нали се шегуваш?
– Знам, че имаш вампирски наемни убийци, така че защо да нямаш и вампирски частни детективи? – Отвърна тя. – Не мога просто да пусна обява с описанието на Натаниел, озаглавена – Виждали ли сте този душегуб?
Ръцете на Спейд се стегнаха върху волана.
– Не, не можеш – каза той със спокоен тон. – Но вампирите нямат вампирски частни детективи. Ако искаме да намерим някого, молим нашия Майстор да се свърже с други Майстори, за да разберем кой притежава този изчезнал човек. След това каквото и да е дело се урежда между двамата Майстори. Имаме немъртви наемни убийци за случаите, когато вампирите искат да прескочат тази формалност и не се интересуват от последствията. Нечувано е човек да се свърже с други Майстори вампири в търсене на нечия собственост, какъвто би трябвало да е Натаниел. А никой майстор вампир с поне малко самоуважение не би предложил собствеността си, за да можеш да го вземеш в жертва.
Денис мразеше как небрежно Спейд наричаше хората собственост. Той сякаш дори не осъзнаваше, че това е обидно.
– Тогава ще наема наемен убиец и просто ще му кажа да не убива Натаниел. Какво ще му пука, ако му платят да достави жив човек, а не мъртъв?
Спейд измърмори нещо под носа си, което беше твърде бързо, за да го долови тя.
– Какво? – Попита тя с острота.
Той се взираше в нея достатъчно дълго, че тя едва не му се развика да не отклонява поглед от пътя.
– Никой вампир няма да открадне собствеността на друг вампир заради човек, независимо колко пари предлагаш. Това крие риск от война, докато да убиеш някакъв човек без доказателства кой го е направил е много по-просто. Може би ще успееш да накараш вампир да откъсне главата на Натаниел срещу заплащане, но няма да успееш за да го отвлече.
На Денис и се прииска да удари по таблото от неудовлетвореност. Трябваше да има някой, който да и помогне. Кой друг от познатите и беше мъртъв?
– Ще попитам Родни – каза тя с прилив на вдъхновение. – Той не е вампир, той е гул. Родни ме познава, така че може би ще е готов да намери Натаниел, без никой да разбере кой го е направил или да се забърка във вампирската политика.
В челюстта на Спейд трепна мускул.
– Родни е мъртъв.
Денис не каза нищо за дълъг момент. Умът и беше твърде зает да отхвърли идеята, че сладкият, забавен гул, когото познаваше, е мъртъв. Обезглавяването е единственият начин да се убие един гул – беше подхвърлила тя на Раум по-рано. От това знание сега и се гадеше. Защо, защо, защо някой би убил Родни?
– Той беше добър човек. Не е редно – каза тя, след като мълчанието се проточи.
Спейд измърмори.
– Наистина.
Денис не искаше нищо повече от това да затвори очи и да не мисли за смъртта цяла седмица. Или ден, или дори час. Но ако не откриеше Натаниел, смъртта на семейството и се очертаваше на хоризонта.
Щеше да се наложи да привлече Кат. Боунс беше майстор вампир и бивш наемен убиец, така че имаше опит в намирането на хора, съчетан с влияние във вампирската общност. Това беше единственият логичен избор – с изключение на това, че Боунс щеше да се чувства задължен на честта да я спаси, ако нещата станат твърде корави и опасни. Вече накарах съпруга ми да бъде убит, помисли си тъпо Денис. Как ще живея със себе си, ако убия и мъжа на най-добрата си приятелка?
– До няколко часа трябва да сме в Спрингфийлд – каза Спейд. – След като пристигнем, ще спрем в един хотел и…
Денис седна права.
– Ти.
Веждите му се вдигнаха.
– Моля за извинение?
– Ти – повтори тя. – Ти си майстор вампир. В миналото си проследявал хора, Кат ми каза, и не ти пука за мен, така че ако нещата станат твърде опасни, ще се оттеглиш, без да се самоубиеш. Ти си идеалният човек, който може да ми помогне да намеря Натаниел.
Спейд не си направи труда да и хвърли един от онези погледи, с които я поглеждаш като луда; отклони се от пътя и спря на тротоара, преди тя да има време да се притесни за насрещното движение.
– Не мога да изоставя всичките си отговорности само за да преследвам човек, който се е отказал от демоните и изобщо не е трябвало да се занимава с тъмните изкуства – каза той през зъби.
– Съжалявам, Денис.
Отчаянието я накара да избърза.
– Съжаляваш? Съмнявам се в това. Да, знам, че те моля за огромна услуга, но не очаквам да я направиш заради мен. Надявах се да го направиш за приятеля си, защото знаеш, че ще имам само едно място, където да отида, ако не ми помогнеш. Но хей, може би ще можеш да кажеш на Кат:
– Съжалявам – ако Боунс бъде убит, правейки това, за което ти не си имал време. В края на краищата е много по-лесно да кажеш, че те е грижа, отколкото да го докажеш.
Той беше до нея за миг, лицето му беше толкова близо, че тя не можеше да се съсредоточи върху една отчетлива черта. Но нямаше нужда да вижда изражението му. Ръмженето в гласа му и подсказа колко е ядосан.
– Никой не знае, че си ми се обадила. Никой не знае къде си. Можех да погреба тялото ти преди залез слънце, тогава нямаше да ми се налага да се притеснявам, че Криспин ще рискува заради теб. Така че може би не искаш да се осмеляваш отново да ми кажеш, че не ме е грижа за приятеля ми.
Очите на Пик не бяха с обичайния си цвят на коняк. Те светеха в зелено, пламтяха интензивно и не беше нужно Денис да е немъртва, за да усети силата, която изтичаше от него. Но все пак инстинктът и подсказваше, че Спейд няма да и навреди, независимо колко ядосан може да и е. Ако Раум беше заплашил само нея, щеше да рискува сама, но животът на семейството и зависеше от това да убеди Спейд да и помогне.
– Тогава, след като ме погребеш, можеш и да намериш всеки член на семейството ми и да убиеш и тях – отвърна тя. – Защото точно това ще направи Раум, ако не му дам Натаниел. Колко убийства си готов да извършиш, вместо да ми помогнеш?
Той се облегна назад, на лицето му се изписа нещо като недоверие.
– Ти ме изнудваш?
Денис се разсмя с горчив смях.
– Изнудването предполага, че имам нещо, което ти искаш, но аз нямам нищо… освен надеждата, че няма да причиня убийството на някой друг, за когото ми пука. Ясно си дал да се разбере, че хората не означават много за теб, но не можеш ли да разбереш това?
Спейд отвърна поглед, гледайки през прозореца към профучаващите покрай тях коли. Накрая дръпна скоростния лост от паркинга.
– За твое щастие, мога.
След като пристигнаха в хотела, Денис отиде направо в банята, като напомни на Спейд, че е пропуснал да спре, за да може тя да използва удобствата по пътя. Тя не беше казала нито дума, бедното момиче. Без съмнение беше и гладна. Той чу, че душът се включва, и реши да поръча за нея, вместо да чака да попита за предпочитанията и. С оглед на деня, който беше изкарала, щеше да се изненада, ако остане будна, докато пристигне храната.
Спейд не беше тръгнал направо към дома му, защото искаше да изясни някои неща, преди да се срещнат. Беше взел една стая в хотела, защото искаше да е наблизо, в случай че демонът ги последва, колкото и малко вероятно да беше това. И все пак не беше добре да не се пази, когато ставаше дума за демони. Раум можеше да се опита да му устрои засада и да го държи за заложник като стимул за повече сътрудничество в света на немъртвите. Спейд не би оставил нищо на един демон. Добре, че бяха толкова редки, иначе човечеството щеше да има много повече грижи, отколкото да се занимава със случайни вампири или гули.
Той събу обувките си и се протегна, докато се настаняваше в претъпкания стол. Беше се забъркал в хубав котел. Как да намери Натаниел, без никой да разбере, че го търси? Ако беше разкрил, че го търси, тогава Пик щеше да е очевидният заподозрян, когато Натаниел се окажеше изчезнал, а той не искаше да се замесва в нова война с немъртви. Да не говорим, че щеше да се наложи да крие факта, че Денис е с него. Ако това станеше достояние на Криспин, той веднага щеше да заподозре неприятности.
Но никой друг не познаваше Денис. Малцина бяха виждали как изглежда Денис, а от тях мнозина вече бяха мъртви. Кой можеше да каже, че Денис не е просто поредната сладка закуска, с която пътуваше? Стига да избягваше Криспин, Кат и останалите им близки приятели, имаше шанс да намери Натаниел, без никой да разбере, че Денис е замесена.
Спейд не искаше да изчислява шансовете за това. Без значение, че мъдростта му казваше, че трябва да избягва Денис, по повече от една причина той наистина нямаше избор дали да и помогне.
Вратата на банята се отвори и тя излезе, облечена в халат с пришито име на хотела. Спейд кимна към гардероба, посочвайки къде е сложил чантата и. Тя извади някои предмети от нея и след това застана там, дъвчейки устните си, сякаш обмисляше дали да говори.
Спейд смръщи вежди.
– За разлика от някои вампири, аз не мога да чета мисли, така че каквото и да е, ще трябва да го кажеш на глас.
– Искам да знаеш, че възнамерявам да ти платя за времето, което си ми отделил – каза тя, а думите излязоха набързо. – И да ти възстановя всички разходи, като например тази хотелска стая.
Първо го беше манипулирала, а сега го обиждаше.
– Не.
Тя примигна.
– Не?
– Разбирам объркването ти – каза гладко Спейд, – тъй като изглежда не чуваш тази дума често, но ми позволи да ти обясня. Тя означава, че не съм твой служител. Означава, че ще трябва да направиш това, което ти казвам, за да намеря алчния ти роднина, и означава, че личните ти предпочитания по въпроса не са моя грижа. Вече е съвсем ясно определението му?
Тя го погледна с поглед, който можеше да реже стомана. Той отбеляза с леко забавление, че лешниковите и очи изглеждат по-зелени от гнева и, почти като как очите на вампира стават в началния етап, преди да променят цвета си напълно.
– В такъв случай умирам от глад, така че се надявам в този хотел да има румсервиз и хубава пържола – отвърна тя с едва сдържана ирония.
Той изпусна лек на смях.
– Вече поръчах нещо за теб.
Като по поръчка на вратата се чу почукване. Спейд стана, като направи пауза, за да се увери, че усеща от другата и страна само човек, след което я отвори. Един униформен млад мъж му се усмихна механично, докато буташе количката.
– Къде бихте искали това, сър?
– Точно до нея – каза Спейд и затвори вратата.
Остави момчето да разопакова съдовете и да изрече съдържанието им на Денис, която изглеждаше изненадана от разнообразието на нещата пред нея. После, когато се обърна към Спейд с учтиво очакващо изражение, Спейд го удари с погледа си.
– Какво правиш? – Задъха се Денис.
Той я игнорира, съсредоточен върху пулсиращата вена, която го зовеше. Бързото плъзгане на кътниците му във врата на момчето предизвика приток на богата, подхранваща кръв. Пик изчака, преди да преглътне, като остави устата си да се напълни от изпомпването на пулса под устните му, вместо да засмуче, образувайки уплътнение, което да предотврати изтичането на някоя от тези червени капки.
Денис го гледаше с ясно изразена несигурност в чертите си. Спейд я погледна, надявайки се, че няма да направи нещо глупаво, като например да изкрещи. Тя не го направи, но ръката и се приближи до устата и, сякаш се бореше да не повърне.
След четвъртата му глътка зверският глад в него се успокои. Той се отдръпна, улови с език свободните изтекли капки, преди да затвори дупките, като сряза палеца си на един зъб и го задържа над тях. За секунди кръвта му заздрави пробожданията и ги накара да изчезнат от погледа.
– Доставихте храната и си тръгнахте. Нищо друго не се е случило – каза Спейд, като натисна двайсетачка в дланта на момчето.
Той кимна, а изкуствената усмивка се върна на лицето му, когато споменът за случилото се се изпари под въздействието на силата в погледа на Спейд.
– Приятна вечер, сър – каза той.
– Благодаря много. Ще се обадя, когато тя приключи с храната.
Спейд затвори вратата. Денис все още го гледаше.
– Ти го ухапа. Дори не… просто го ухапа.
Той сви рамене.
– Не само ти беше гладна.
– Но…- Изглежда, че все още не може да каже нищо.
– Живя с Кат и Криспин повече от месец; никога ли не си го виждала да се храни?
– Никога не го е правил пред мен! – Възкликна Денис, сякаш той беше предложил нещо нелепо.
Спейд извъртя очи.
– Ще трябва да свикнеш с това, защото нямам намерение да гладувам.
Денис погледна към охлаждащата се храна на подноса.
– Мисля, че съм загубила апетит – промълви тя.
Той преглътна това, което щеше да бъде раздразнен отговор. Нямаше нужда да и се кара, когато беше имала наистина ужасен ден.
– Настани се удобно в леглото. Аз ще спя на стола – каза той и свали ризата си.
Вече разкопчаваше панталоните си, когато изражението на Денис го спря. Точно така, хората и тяхната глупава скромност. Беше минало много време, откакто беше бил сред средностатистически смъртни. Всички, с които се свързваше, бяха запознати с начина на живот и навиците на вампира. Щеше да му се наложи да запомни кое е подходящо и кое не.
– Аз те въвлякох в това – каза тя упорито. – Аз вземам стола.
Той едва не извъртя очи отново. Сякаш щеше да позволи на жена да се натъпче на стола, докато той е прострян в леглото.
– Не.
– Ще ми е по-добре, ако…
– Няма да е така – прекъсна я той. – И отново ще ти напомня, че след като ти помагам, най-малкото, което би могла да направиш, е да не ми се караш за всяко дребно нещо.
Върху чертите на лицето и се съревноваваха разочарование и предизвикателство, но тя стисна устата си. Добре, скъпа. Може би това все пак няма да е такова бреме.
– Спи добре, Денис.