Глава 8
Връщах се от третото си ходене до тоалетната, мислех си, че носът ми не може да бъде по-малко лъскав, и се радвах, че обществените тоалетни вече не са необходимо зло за мен, когато един вик дръпна главата ми.
– Пусни ме!
Дори над музиката и другите шумове думите бяха отчетливи. Смених посоката и се насочих към източника на този вик, като разбрах, че идва от кабинките в далечния ъгъл, където за първи път срещнах Боунс. Група вампири се бяха събрали в кръг с гръб към мен. В средата им имаше някой и по всичко личеше, че който и да е той, не е щастлив.
– Махни си ръцете от мен! – Чу се друг вик, твърде пронизителен, за да разбера дали разпознавам кой говори.
– Знаеш правилата. Изнесете го от помещението – изръмжа диджеят. Забелязах, че не звучи твърде загрижен за това какво ще се случи след това.
Стигнах до вампирите точно когато те избутаха крещящия мъж от полезрението ми.
По трескавото вътрешно блъскане в гърдите му личеше, че е човек.
– Какво става, момчета? – Гласът ми беше непринуден и държах ръцете си далеч от среброто, прикрепено към горната част на гърба ми. В края на краищата бях обещала на Версес, че този път няма да нарушаваме правилата му.
Един от вампирите ме погледна враждебно.
– Не е твоя работа, червенокоске.
Боунс се появи в района, очевидно чул суматохата и моето участие в нея. Той се усмихна на групата вампири, но не това ги накара да спрат, за да му обърнат цялото си внимание. Това беше силата, която Боунс отприщи, когато свали щитовете си и цялата тежест на аурата му изригна като гейзер, завихряйки въздуха около себе си с невидими течения.
– Струва ми се, че съпругата ми ти зададе въпрос – отбеляза той с измамно лек тон.
Беше много нефеминистично от моя страна, но израженията на предпазливост, които се настаниха по лицата им, ме накараха да прехапя бузи, за да не се разсмея. Току-що разбрахте, че да имате няколко свои приятели наоколо не означава, че имате предимство, а, момчета?
– Човекът е шпионин – каза на Боунс този, който ми се беше заканил, по много по-учтив начин. – Виждал съм го да идва тук и преди, да задава въпроси за нашия вид…, а сега го хванахме да прави снимки. Знаеш, че не можем да си позволим това. – Все още не можех да го видя зад стената от вампири, но се обзалагах, че това е репортерът, когото търсехме. И щом го изведат от помещението, щеше да е в голяма беля.
Вампирите и гулите биха направили всичко, за да се уверят, че всички хора, с изключение на малцина избрани, щастливо не знаят, че споделят планетата със същества, които би трябвало да са мит.
– Дай ми го – казах аз, като мислех бързо. – Ще изтрия съзнанието му и ще унищожа всичките му джаджи. Нищо лошо, нищо гадно.
– Но аз съм гладен – възрази един от тях.
О, да, контролът на щетите, който бяха замислили, беше далеч по-траен.
– Много хора тук биха се радвали да ви помогнат с това, но няма да получите него – казах аз, думите ми бяха меки, но стоманени.
Очевидният лидер на групата ме пренебрегна, като извади цигара и я пъхна между зъбите си.
– Няма нужда да се караме. Искаш го? Аз ще се пазаря – каза той на Боунс.
Бях отминала първоначалното си забавление от това как тези вампири бяха толкова съсредоточени върху Боунс, че аз сякаш бях невидим за тях. Освен това Боунс беше казал, че ще е по-добре, ако ни разпознаят.
Е, нека това ми послужи за представяне.
– Имам една идея. Какво ще кажеш да се борим на канадска? Победителят получава човека. – Това насочи вниманието им към мен. В групата избухна смях и погледът на водача действително стана розов от сълзи на веселие.
– Сигурно се шегуваш – успя да каже той.
Подарих му мила усмивка.
– Съвсем не.
Погледът му се спря на Боунс.
– Няма да я оставиш да направи това, нали? – Боунс изхъмка. – Да и позволя? Приятелю, ако си мислиш, че можеш да контролираш една жена, трябва да си самотен – и хиляда лири казват, че ще ти бие шута.
– Можем да използваме това – продължих аз, като отидох до една висока маса, която беше долепена до половината стена, отделяща зоната с кабините от дансинга. – Хайде. Лунната светлина гори. – Започна да се образува малка тълпа. Не ги погледнах, запазвайки вниманието си за лидера, като свих вежди в знак на покана. Можех да предложа да изнесем това от помещението. Да вдигна залозите до кавга, а не до просто изпитание на силата, но макар че не исках да бъда прехвърляна като кърпа за ръце, не исках и да си създавам нови врагове.
Вампирът подаде цигарата си на един от приятелите си, преди да се приближи. Той запретна десния си ръкав, като уверено погледна много средното ми телосложение. Ако измерваше аурата ми, за да прецени нивото на силата ми, нямаше да намери нищо плашещо и там. Боунс ми каза, че се чувствам като нов вампир, което беше толкова маскировка, колкото и сърдечният ми ритъм, когато бях полувампир.
За сравнение, вампирът беше висок почти колкото Боунс, но с черна коса и набито телосложение, което говореше за дебели мускули под слой здраво натрупани мазнини. Външният му вид обаче не беше това, на което обръщах най-голямо внимание. Това беше аурата му, датираща го на около петдесет години, и той носеше голямата си форма с лесна грация.
Не е непобедим противник, но не е и такъв, с когото да пренебрегвам усилията си. Поставих лакътя си на масата, без да се налага да се подготвям повече, защото горнището ми нямаше ръкави.
Навсякъде около нас се правеха залози. Забавляваше ме да чувам ниските си шансове.
Ръката на вампира се сви около моята, докато поставяше ръката си на масата, като трябваше да се наведе малко заради по-големия си ръст. Хватката му беше твърда, но не и наказателна, което повиши мнението ми за него с една степен. Един глупак би смлял пръстите ми в юмрука си, опитвайки се да изтъкне нещо.
С ъгъла на окото си видях как Версес си проправя път с рамене към предната част на останалите зрители. Сигурно му се искаше все пак да не ни беше пускал вътре.
– Броя до три? – Предложих на вампира.
Сините му очи, оцветени в изумруд, срещнаха моите.
– Защо не?
Призиви „Покажи и от какво си направен, Нитро!“ и „Удари я по хубавия и задник!“ прозвучаха, когато започнах да броя, без да откъсвам поглед от противника си. Щом думата три излезе от устните ми, този доскоро стабилен захват се затегна и Нитро заби ръката си надолу, стремейки се към бърза победа с изблик на нечовешка сила.
Само че ръцете ни останаха в същото вертикално положение. Бицепсите на Нитро изпъкнаха почти толкова, колкото и погледът му, когато усилията му не помръднаха ръката ми и с един сантиметър. Усмихнах му се, докато задържах позицията си, мислено преброявайки до десет, преди да започна да ръчкам ръката му в бавна, стабилна дъга надолу. В края на краищата не исках да го смущавам, като блъскам ръката му на масата, преди още да е осъзнал какво се е случило. Не беше виновен Нитро, че нямаше представа, че съм се родила с необичайна сила или че все още имам част от силата на Боунс в себе си от пиенето на кръвта му.
Горкият запъхтян вампир нямаше никакъв шанс.
От тълпата се надигна мърморене, което заглуши дори музиката, докато ръката на Нитро се приближаваше към масата. На лицето му се образуваха линии и от него се изтръгна грубо хъркане, докато полагаше повече усилия да ме задържи. Оставих го да вдигне ръката си няколко сантиметра нагоре – все пак мъжкото его е толкова крехко нещо – преди да я изпратя на масата с достатъчно силен удар, за да напука мазилката.
Ще трябва да си платим за това, преди да си тръгнем – помислих си аз сред избухването на изненадани възклицания от наблюдателите около нас.
Нитро се взираше невярващо в ръката си. После погледът му се върна към мен, дори когато развързах хватката си и изтръсках временното изтръпване от ръката си. През последните няколко секунди той наистина се беше постарал.
– Как, по дяволите, си станала толкова силна? – Попита той. – Не може да си мъртва повече от година!
– Добро предположение – отбелязах аз. – Всъщност тази есен ще стане една година, но ще ти кажа една тайна – имах вампирска сила много преди това.
Веждите му се сключиха в бръчка. След това се появи разбиране и Нитро се засмя.
– Червенокоса, красива и яка. Ти трябва да си Жътварката. Усмихнах се.
– Наричай ме Кат.
След това той погледна към Боунс, правейки очевидната връзка с това кой трябва да е той. Боунс не забеляза, беше твърде зает да прибере печалбата си. Коментари като
„Ах, това е великолепно“ и „Повече късмет следващия път, момчета“. Когато се запътих към него, в ръцете си държеше дебела пачка банкноти. Повечето вампири бавно възприемаха това, което смятаха за „нова“ тенденция като кредитните карти, и все още носеха пари в брой.
– Оставям на теб да намериш начин да спечелиш от това – отбелязах весело.
Устата му се изкриви.
– Късметът е благосклонен към смелите.
Нитро поклати глава, като ни погледна назад.
– Предполагам, че е време и аз да си платя. – След това отиде до мястото, където стояха приятелите му, и измъкна репортера иззад стената от вампири. Леко го избута, но въпреки това той се приземи в непохватна купчина близо до краката ми.
– Всичко е твое, Жътварке – изрече той.
Отметнах ръка от челото си в шеговит поздрав.
– Приятно ми е да работя с теб, Нитро.
Това ми донесе смях.
– Следващият път ще знам по-добре да не се хващам на невинната ти женска роля.
– Не се чувствай зле, приятелю – отвърна Боунс. – Тя ме заблуди със същото още при първата ни среща, чак докато не я видях да убива вампир, седем пъти по-възрастен от нея. – След това Боунс отиде до най-близкия бар и плесна върху него пачката си с пари. – Питиетата са на моя сметка, докато не свърши това – обяви той под бурни аплодисменти. След това долових намигването му към Версес и кривото поклащане на главата на гула. Вероятно не се доближаваше до компенсиране на щетите, които бяхме нанесли при последното ни идване тук, но беше начало.
С още едно ухилване Нитро и групата му се отдалечиха, за да поръчат напитките си.
Около нас зрителите изчезнаха и хората се върнаха към танците, пиенето или каквото и да е било друго, което бяха правили, преди всичко това да започне. Погледнах надолу към мъжа, който бавно се надигаше от пода, а пясъчно-кафявата му коса беше разрошена от предишните му борби.
Да, това беше човекът, за когото бяхме дошли тук.
– Здравей, Тими – казах аз с тих глас.
Главата му се вдигна, разкривайки лице с петчасова брада върху челюстта и слаби бръчки около очите и устата.
Изглеждаше различно от свитото момче, което ми беше съсед преди седем години, когато бях студентка през деня и ловец на вампири през нощта. Освен че лицето му беше обрасло с брада, бръчки от смях и косата му беше по-дълга, фигурата му беше станала по-едра и по-мускулеста. Остаряването му отива – помислих си аз.
– Как се . . . ? – Започна той. После гласът му заглъхна, а очите му се разшириха.
– Кейти? – Попита той. Изгледа ме отгоре-додолу, като шокираното му изражение се смени с усмивка, която окичи лицето му. – Кейти! Знаех, че не си мъртва!
Назад към част 7 Напред към част 9
