Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 14

Глава 14

Пуснах Боунс, като му дадох по-голяма свобода на движение, за да се справи с гула. Вероятно се радваше, че вече не го душих, въпреки че нямаше нужда да диша.
– Този гад има отговорите, които ми трябват – заяви ясно Боунс на Влад, докато хвърляше гула с лице напред върху бетонния път, скачайки на гърба му, преди той дори да се опита да се отскубне.
Помахах леко на Влад, докато Боунс продължи да прави още вдлъбнатини по алеята, използвайки лицето на гулата.
– Ние, ъъх, бяхме нападнати от гули в нашия хотел и той е последният останал жив – казах като обяснение.
– Нападнаха ви вътре в града? – Погледна заинтригувано Влад гулата, като не изглеждаше загрижен за щетите, нанесени на алеята, въпреки че си направих мислена забележка да му напиша чек.
– Мари не се е отметнала от думата си за безопасно преминаване, нали?
– Това е първият ми въпрос – каза Боунс, като притисна лицето на гулата към назъбения ръб на бетона. – Кралицата на Ню Орлиънс ли те изпрати?
– Върви на майната си – изплю се гулът.
Защо трябваше да каже това? Сега нещата щяха да станат наистина неприятни.
– Искаш да го направиш по кървавия начин, или по бързия? – Попита го Влад, като го изгледа с хладнокръвна безпристрастност, докато Боунс продължаваше да прави дупка в алеята с лицето на гулата.
– Не мога да кажа, че ми пука как ще получа отговорите си, стига да ги получа – отвърна Боунс, като отново удари лицето на гулата за акцент.
– Хм. Дръж го, но не прекалено близо.
Боунс хвана ръката на гула в хватка, която стоманата нямаше да счупи, но скочи от гърба му. Влад се приближи до гула и разроши косата му, с почти приятелски жест. След това се върна на моя страна. За няколкото кратки стъпки, които направи, пламъците започнаха да облизват краката на гулата, почернявайки дрехите и кожата му.
Гулът изкрещя. Не можах да потисна гримаса на спомен. Вече бях изгаряна и това ме болеше по-силно дори от пробождането със сребро.
– Чувстваш ли се по-разговорлив сега? – Попита Влад, едва доловимо над крясъците на гулата.
– Продължавай да мълчиш и следващия път ще ти сготвя гул с боб. – Гулът дръпна ръката си в неистов опит да се измъкне, но както и подозирах, хватката на Боунс дори не помръдна. Това, което ме изненада, беше, че гулът хвърли останалата част от тялото си в обратна посока толкова силно, че разкъса не само ризата си.
Боунс не сподели нито едно от моите угризения за това, че изведнъж държи ръка, която вече не е прикрепена към тялото. Той просто хвана гула за другата му ръка и започна да го удря по главата със свободния крайник. И преди бях чувала Боунс да заплашва някого, че ще го пребие със собствения му крайник, но винаги бях предполагала, че това е фигура на речта. Очевидно не беше така.
– Мари ли те изпрати? – Изръмжа Боунс, като се държеше настрана от пламъците, които се изкачваха все по-нагоре по краката на гулата. Ето я и франзелата с боба, помислих си с умиление.
– Маджестик не знае нищо за това – ааррррхххх!
– Той вече е сговорчив, намали с пламъците – казах на Влад.
Човекът, чиято история е вдъхновила най-известния роман за вампири в света, ме погледна изнервено.
– Това наричаш сътрудничество? Аз наричам това едва ли не привличане на вниманието му.
– Влад… – Изгледах го.
– Властна – промълви той.
Огънят по долната част на тялото на гулата се изпари със същата скорост, с която изчезна от ръцете на Влад. Изтръпнах, спомняйки си какво беше усещането да имаш тази сила, след като си пил кръвта на Влад. Ако бях честна, щях да призная, че беше съблазнително и ужасяващо. Да накараш изведнъж целия си гняв да потече от теб в огнени потоци, беше също толкова смазващо за сетивата ми, колкото и новопридобитата ми способност да летя. Проблемът беше, че също като всички сили, които заимствах чрез кръвта, не можех да я контролирам. Може и да бях взривила някой враг на огнени парчета, но по случайност бях подпалила и Боунс.
– Накараш ли ме да те изгоря отново, ще забравя, че ми пука за мнението ѝ – каза Влад на гулата толкова небрежно, че можеше да коментира и времето.
– Мари не те е изпратила след Кат? – Попита Боунс, като удари за последен път гула с отрязаната му ръка, преди да захвърли изсъхващия крайник настрани.
Синьото око на гула срещна моето. Може и да не изглеждаше по-възрастен от мен на човешки години, но за да е достатъчно силен, за да не избълва името, ранга и серийния си номер веднага щом Боунс започна да работи върху него, трябваше да е стар.
– Маджестик не знаеше намеренията ни – каза той, като нарече Мари с показното име, което тя предпочиташе.
Боунс хвърли поглед към небето.
– Скоро ще се разсъмне. Ако дотогава не съм в леглото с жена си, защото все още се занимавам с безполезния ти задник, ще бъда в много лошо настроение. Така че по-добре си помисли дали да ме лъжеш. В противен случай ще я изпратя вътре и ще ти направя неща, които ще си твърде ужасен, за да искаш да преживееш.
Всъщност пребледнях от студенината в тона на Боунс, да не говорим за частта „да я изпратя вътре“, но устата на Влад се сви в нещо, което изглеждаше като недоволна благодарност.
– Маджестик не знаеше – повтори гулът, този път по-категорично. – Планирахме да напуснем града след това, за да избегнем гнева ѝ за това, че сме ударили гост без нейно разрешение.
– О, тя направо ще побеснее, ако казваш истината – съгласи се Боунс. После хватката му се затегна зловещо. – Но все още не съм убеден. Ако не изпълняваш нейните заповеди, кой те е изпратил?
– Сами се изпратихме – изръмжа гулът.
– Коте. – Гласът на Боунс беше толкова равен, че чак ужасяващ. – Влез вътре.
– Чакай малко – започнах аз, дори когато гулът изкрещя:
– Вярно е! Не можем да позволим на Аполон да подстрекава нашия вид към война!
Веждите ми се вдигнаха при това. Предположих, че щом Мари не го е изпратила, той трябва да е един от подчинените на Аполон, но не звучеше като да е негов фен.
– Кои сте вие? – Попита Боунс, проследявайки с пръсти почти деликатно регенериращата кожа на гула, където Влад го беше изгорил. Дори това леко докосване предизвика рязко въздишане от страна на месоядеца, преди да проговори.
– Такива като мен, които познават Аполон, търсещ война за собствена изгода, а не за някаква полза за нашия вид. – Гулът хвърли тежък поглед към мен.
– Аполон е бил лишен от своя преврат преди векове, когато другата полукръвна е била убита, затова сега той забранява на поддръжниците си да я нараняват. Ако искаме да го спрем, преди лудостта му да зарази твърде много от моя народ, тя трябва да умре. – Боунс удари черепа на гула в алеята достатъчно силно, за да може парче от него да отлети и да тупне като зловещо мини фризби недалеч от краката ми. Погледнах настрани, потривайки слепоочието си от внезапна умора, която нямаше нищо общо с наближаващата зора. Не би трябвало да ме изненадва, че не само вампирската нация може да потърси смъртта ми, за да избегне войната, но не бях очаквала нещата да се развият толкова скоро. Също така предполагах, че Аполон иска да ме убие. Глупавата бях аз, трябваше да осъзная, че смъртта ми не се вписва в грандиозния му план за господство над вида. Нищо чудно, че гулите му избягваха мен и Боунс, когато бяхме на лов в Охайо. Бяхме най-свободните вампири в щата, ако Аполон беше забранил на хората си да ми вредят.
– Защо Аполон е толкова убеден, че гулите ще спечелят във война срещу вампирите? – Попитах, продължавайки да разтривам слепоочието си. – Без да те обиждам, но от това, което съм виждала, вампирите имат някои явни предимства пред месоядните.
Гулът все още изглеждаше леко замаян от скорошния удар в главата, но успя да ми отговори.
– Гулите са по-трудни за убиване от вампирите с вашата крехкост към среброто. Но най-важното е, че откакто баща ѝ е мъртъв, Маджестик вече не е лоялна към света на вампирите. Ако народът на вампирите започне война, сега тя ще застане на страната на своя народ вместо на вампирите. – Влад се засмя.
– Мозъкът ти сигурно не се е възстановил напълно, щом мислиш, че само един гул може да спечели войната.
– Не знам дали помощта на Маджестик може да ни накара да спечелим – отвърна гула, като звучеше също толкова уморено, колкото се чувствах и аз в този момент. – Аполон вярва, че може. Но моите братя вярват, че и двете страни ще понесат невъобразими загуби, ако воюваме, а след това как някой може да се смята за победител?
Част от мен съчувстваше на гулата. Той разбираше това, което много хора не разбираха – че ако трябва почти да унищожиш всички от двете страни, за да спечелиш една война, то тя не е победа. Той не беше сляпо воден от жажда за власт като Аполон; всъщност по свой изкривен начин този гул и другите от хотела се опитваха да спасят човешки животи. Може и да не ме интересуваше стратегията им, но мотивите им бяха далеч по-добри от тези на другите наемни убийци, които ме преследваха.
– Освен мъртвите ти приятели в хотела, колко други съставляват тази твоя група за отмъщение? – Попита Боунс, а изражението му беше все така твърдо. Един поглед към Влад разкри същата студенина. Изглежда, че бях единствената, която съжалява за бъдещия ми убиец.
Гулът се усмихна. С все още зарастващата рана в главата му това не беше красива гледка.
– Бяхме разпределени в малки групи, никога не познавахме никого извън непосредственото ни подразделение, така че ако някой от нас бъде заловен, да не може да предаде братята си. – Чудесно. Някой умен човек беше оформил този кадър от убийци, които искаха главата ми. Може би трябва да добавя пазаруването на надгробни камъни към списъка си със задачи. Нали Кенеди беше казал, че ако един убиец е готов да даде живота си за убийство, няма реален начин да се защитиш от него? Ако е така, за съжаление и неговата теория е била доказана.
– Откъде знаехте къде сме? – Продължи Боунс.
Погледът на гулата отново се плъзна към мен.
– Чухме, че ще се срещате с Маджестик. Наблюдавахме летището, доковете, жп гарата и мостовете. Има само ограничен брой пътища към Ню Орлиънс. Проследихме ви до хотела, когато пристигнахте с мотора. Без шлема си бяхте разпознаваем, дори и тя да не беше.
– Казвах ти, че каските са по-безопасни – не можех да не промълвя.
Боунс ме погледна, преди да издърпа гулата на крака.
– Добре, тогава. Ако нямаш нищо друго полезно да ми кажеш…
– Пусни го – казах на Боунс, който вече беше закачил ръка за врата на гулата с очевидно смъртоносно намерение. – Няма причина да го убиваме. – Ръката му престана да се стяга, но и двете вежди се вдигнаха.
– Ти ме командваш?
– Не. – Приближих се, като хвърлих премерен поглед към гулата. – Ние също не искаме война. Затова ще спрем Аполон, преди нещата да са стигнали дотам, но ще го направим, без да жертваме главата ми. Може би ще успееш да намериш онези други групи и да им кажеш, че сме на една и съща страна.
След това върнах вниманието си към Боунс.
– Убийството му няма да помогне за нищо. Макар че ще се радвам, ако никога повече не го видя, по свой начин той просто се опитваше да защити хората си.
Боунс пусна гулата с промълвеното
– Движи се и си мъртъв – преди да затвори последните няколко метра, които ни деляха. Ръцете му се настаниха нежно върху раменете ми.
– Слушай, любима, можеш да съчувстваш на мотивите на този плужек колкото си искаш, но фактът си остава факт.
Усетих мирис на дим точно преди да чуя „прас“, сякаш беше избухнала бомба. Пръски от нещо гъсто покриха гърба ми, докато зад мен се чу гръм. Завъртях се, за да погледна това, което беше останало от гулата. Тялото му се беше свлякло напред на алеята, а на мястото, където беше главата му, беше останала само тлееща каша.
Много по-бавно се обърнах, за да видя как Влад разглежда ноктите си, сякаш ръцете му все още не бяха покрити от пламъците, които бяха взривили главата на гулата преди малко.
– Какво, по дяволите, беше това? – Задъхах се.
– Преждевременно избухване – отговори той. – Случва се понякога. Много е смущаващо, не обичам да говоря за това.
От дясната ми страна се чу забавно подсмърчане. Завъртях се в тази посока, за да видя как Боунс поглежда Влад с най-одобрителния поглед, който някога му е отправял. После изражението му изтрезня, когато срещна погледа ми.
– Това за вас двамата някаква шега ли е? – Попитах рязко, като махнах с ръка към все още димящото тяло на гулата. – Имахме шанс може би да разпространим малко добра воля сред хората, които мразят Аполон толкова, колкото и ние. Нали знаете, че врагът на моя враг е мой приятел и т.н.? Но не, вие смятате, че барбекюто е по-добрият начин да го направим!
– Ако го бяхме пуснали на свобода, нямаше да разказва истории, възхваляващи щедростта ти – отвърна Влад, а медено-зеленият му поглед беше безмилостен. – Щеше да се върне при приятелите си фанатици с щастливата новина, че си сантиментална глупачка, и да ги подтикне да удвоят усилията си да те убият. Престани да прилагаш човешки правила към властовите игри на немъртвите, Кат. Резултатите няма да ти харесат.
Боунс не каза нищо, но един поглед към лицето му потвърди, че е съгласен с всяка дума.
Юмруците ми се свиха, докато в мен се надигаше гневно отчаяние. По дяволите, защо винаги трябваше да се стига до това да се избере най-кървавият път или да се рискува смърт и поражение? Не можеше ли поне веднъж проблемите да се решават чрез преговори, вместо да се гледа кой ще убие повече противници?
– Не винаги ще бъде така – каза тихо Боунс, усещайки източника на разочарованието ми.
– Ти все още си много нова в този свят, но щом гадове като Аполон видят, че не могат да те пречупят, ще преминат към по-лесна плячка.
Влад сви рамене в знак на съгласие.
– Вече рядко ме предизвикват, макар че имам доста врагове. Когато отговориш достатъчно сурово първите няколко пъти, това прави другите противници по-малко склонни да изпробват силата ти по-късно.
Изпуснах въздуха в стегната въздишка, без да задавам въпроса, за който логиката твърдеше, че никой от тях така или иначе не може да отговори. Колко врагове трябва да убия, преди останалите да решат, че не си заслужава да се заемат с мен? И по-плашещите въпроси – какъв човек ще бъда, докато стигна до този момент? Дали изобщо ще мога да се разпозная вече? Наистина ли оцеляването си заслужаваше да се откажа от толкова много части от душата си?
Боунс се приближи, взе лицето ми между силните си, бледи ръце и ме погледна така, сякаш бях единственият човек на километри наоколо.
– Смяташ ли ме за зъл човек? Нещастник, когото би било по-добре да не си срещала?
– Разбира се, че не – отвърнах веднага, наранена от факта, че изобщо се е замислил за такова нещо. – Обичам те, Боунс. Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, а аз не съм и наполовина толкова почтена като теб.
Зад гърба ми прозвуча лека насмешка. Игнорирах го, като се концентрирах върху тъмнокафявите очи, впити в моите.
– Но ти знаеш, че съм убиец. Така че ако вярваш, че въпреки това съм добър човек, значи знаеш, че все още можеш да бъдеш добър човек, въпреки че понякога обстоятелствата ще изискват да действаш по-сурово, отколкото би предпочела.
– Ех, ще бъда вътре – каза Влад с още една мека насмешка. – По някаква причина изпитвам желание да гледам „Хитмен“, последван от „Господин и госпожа Смит“. – Пренебрегнах и това, продължавайки да се взирам в очите на Боунс и да усещам равномерния пулс на силата, идващ от ръцете му. Да, Боунс беше убиец, но не това виждах, когато го гледах. Виждах човека, който ме беше научил как да приемам себе си, когато никой друг не искаше да го прави.
Който ме обичаше без нито един от страховете или условията, които бях поставила в началото на връзката ни, и който няколко пъти рискуваше смъртта си за моя живот, за живота на майка ми, за живота на приятелите ми и за живота на безброй други хора, които дори не беше виждал, когато се зае с един немъртъв робски кръг на вампири. Всичко това също беше само през последното десетилетие. Вероятно никога нямаше да науча всички неща, които Боунс беше направил за другите във времето, преди да ме срещне, или във вековете, преди дори да се родя.
Убиец, да, но това беше най-малката част от него в моите очи. Аз също бях убиец, но той ми даде надежда, че мога да се науча да го превръщам в най-малката част от себе си, дори ако това е необходимо в света, в който бях избрала да живея.
– Докато си с мен, мога да се справя – казах аз и се протегнах, за да докосна лицето му. – С теб мога да се справя с всичко.
– Винаги ще бъда с теб, Котенце. Винаги – изръмжа Боунс, преди устните му да се затворят върху моите.
Въпреки че беше в къщата, все още чувах саркастичното мърморене на Влад
– Къде има кърпичка, когато имам нужда от нея?
След дълъг миг отвърнах лицето си от Боунс, прекратих целувката ни и извиках;
– Ако не си прекалено зает да гледаш „Хитмен“, чух, че „Дракула 2000“ е добър филм.
– Порочен – дойде отговорът на Влад, а в тона му ясно се долавяше забавление. – Само се увери, че си запазила това безмилостно отношение, докато Аполон не бъде победен, Катрин. – Не можах да се сдържа да не се усмихна на акцента му върху името, с което бях родена, но вече рядко чувах.
Боунс извътя очи и сложи ръка на кръста ми, докато влизахме в къщата.
– Ако не е прекалено трудно, Цепеш, можем да се възползваме от някои нови дрехи, кръв и място за спане. Не ми се иска да се връщам в Ню Орлиънс, докато не дойде време да се срещна с Мари, в случай че наоколо се мотаят още от другарите на този гул.
Влад излезе от една стая в дъното на коридора.
– Пристигнах едва вчера, така че тази къща не разполага с много, но пък разполага с всички тези неща. Максимус. – Тъмнокосият вампир, когото помнех от престоя си в дома на Влад в Румъния, излезе, поклони се веднъж на Влад, преди да направи жест към мен и Боунс.
– Моля, елате с мен.

Назад към част 13                                                                  Напред към част 15

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!