Глава 36
Докато стигнем до фонтана, Спейд беше убил гула, с когото се беше сражавал, от този, когото бях видяла с Влад, не беше останало нищо освен овъглени останки, а две тела без глави бяха на земята близо до мястото, където стояха Горгона и Ед. Не видях Боунс, но знаех, че той е добре. Усещах връзката ни, силна както винаги, емоциите му ме заливаха интензивно и целенасочено.
Сега, когато имах достатъчно вампири наблизо, пуснах Аполон и го бутнах силно, което го накара да се подпре на ръба на фонтана, за да не падне.
– Да поговорим за това какво ще ти направя аз – казах, като взех меча, който някой беше оставил захвърлен на земята. Движение на върха на хълма привлече вниманието ми за момент, което ме накара да спра, но после продължих. – Мисля, че ще приема идеята ти да отпразнуваш победата с екзекуция, само че с малък обрат в това кой да загуби главата си. – Аполон оголи зъби срещу мен.
– Дори да ме убиеш, моите хора ще се бият с твоите до смърт – изръмжа той. – Победата ти ще бъде само пепел и… Той спря при смеха ми, лицето му почти изпъстрено с петна в яростта си. Не казах нищо, а вместо това посочих зад него към хълма.
Той се обърна, а устата му леко увисна при това, което видя. Някой, не бях сигурна кой, беше събрал останалите гули и ги беше извел на група в тази част на гробището. По груба преценка те бяха малко повече от двайсет и ръцете им бяха сгънати на върха на главите в универсалния жест за капитулация.
– Изглежда, че твоите хора познават губещата битка, когато я видят – казах аз, наслаждавайки се на зашеметения израз на лицето на водача на гулите. Това бързо се промени, когато той се втренчи в тях, а яростта му беше осезаема в изражението на лицето му и в суровия аромат, който се носеше от него.
– Как смеете да ме предавате по този начин! – Изръмжа той срещу тях.
Потупах го по рамото с върха на взетия назаем меч.
– Не искам да те прекъсвам – измъкнах се аз, – но ние с теб все още трябва да приключим някои дела. – Аполон погледна към меча, после към мен, преди да се върне към предалите се гули. Не откъсвах поглед от него и не отпусках хватката си върху оръжието. Нямаше да замахна, докато не беше готов, но и нямаше да му направя подарък, че свалям гарда си. Вече знаех, че Аполон не се бие честно, иначе сега нямаше да сме тук.
Ето защо бях донякъде изненадана, когато той разпери ръце, с отворени длани.
– Давай, Жътварке, порази ме с пламъци! Или ме замрази с ума си. Покажи на народа ми силата, която той така безразсъдно отказва да признае.
Дори последните му мигове ще бъдат изпълнени с омразна реторика, помислих си с отвращение.
– Дай му меч – казах на Боунс, който беше излязъл иззад групата гули, а Веритас беше на негова страна. Беше опръскан с кръв, дрехите му бяха разкъсани, но се движеше със смъртоносна прецизност, която подсказваше, че би могъл да се бие цяла нощ. Изобщо не бива да ме изненадва, че е намислил да доведе гулите тук, за да станат свидетели на падението на своя водач.
– Не ми е нужна необичайна сила, за да те поваля – казах на Аполон – щом Боунс заби меча в земята близо до краката на гулата. – Имам сребърни куршуми в лявата си страна и те болят като дявол и уау, но вдигни този меч и пак ще ти набия задника, обещавам ти го. – Аполон погледна към острието и после обратно към мен.
– Не.
– Не? – Повторих невярващо. – Предлагам ти честна битка, страхливец! Предпочиташ просто да ти отсека главата и да приключвам?
Аполон се обърна към Веритас, като падна на едно коляно.
– Предавам се на Съвета на пазителите на вампирите.
– Ти, ехидно копеле, вземи меча, преди да съм ти откъснала главата с голи ръце – извика му Боунс.
Изражението на Аполон бе изкривено от безумен триумф.
– Не можеш да ме убиеш, ако се предам на Пазителя. Никой от вас не може!
Гледах го с изумление. Това беше човекът, който беше отговорен за довеждането на вампирите и гулите до ръба на войната през четиринайсетте години? И който беше положил адски надеждни усилия да го направи отново през двадесет и първи век?
Бях виждала много злодейски подстрекатели в последните им мигове, но макар никой от тях да не се радваше на собствената си смърт, малцина се бяха снишавали така, както Аполон сега. Той дори се приближи до Веритас в нещо като хоп-хоп, докато не стисна жълтите панталони на Пазителя с червени петна. Не можех да повярвам, че човек, посветил толкова голяма част от живота си на преследването на масов геноцид, може да бъде толкова безгръбначен пред лицето на собственото си поражение. Това ми напомни за историческите разкази за последните часове на Хитлер. Изглеждаше, че и двамата са били страхливци по душа.
– Това ли е човекът, когото сте следвали? – Попита Влад останалите гули, изразявайки собственото си вътрешно презрение. – На ваше място бих се самоубил от срам.
Веритас погледна Аполон, а смешно младежките ѝ черти се втвърдиха в израз на чисто презрение.
– Мислиш да намериш милост от мен?
Тя грабна единствения дълъг кичур коса на Аполон, отдръпна го от плешивото му място и го използва като лост, за да дръпне главата му назад. Едва не изгубих съзнание точно там, защото, по дяволите, това беше студено.
– Многократно се опитваш да унищожиш народа ми и мислиш, че ще ти дам убежище? – Почти изръмжа тя.
– Трябва – каза Аполон, като гласът му се пречупи при последната дума.
Веритас се изправи до пълните си пет стъпки и шест инча, но с изпепеляващата си сила и имперско присъствие можеше да е висока и девет стъпки.
– Малкълм Унтаре, ти, който си се преименувал на Аполон, за това, че подстрекаваш други представители на твоя вид към убийства и въстания, с настоящото се осъждаш на смърт. – Той нададе писък, който Веритас пренебрегна. Тя се наведе, докато устата ѝ не докосна ухото му, и само близостта ми позволи да чуя какво прошепна.
– Ти, нещастен червей. Жана д’Арк беше моя приятелка.
След това го ритна, избягвайки хванатите му ръце, за да се отдалечи с думите:
– Умри на колене или приеми боя, който ти предложи. Не ме интересува кое от двете – подхвърли през рамо.
Устата ми зяпна при тази подробност за прочутата ми полукръвна предшественичка, но я затворих. Бележка към себе си: „Не се натрапвай на Веритас. Тя пази обида с векове.“
След това погледнах надолу към гулата, усещайки как предишната ми омраза отминава. При всички животи, които беше довел до край, и при сляпото му, вековно търсене на власт, в крайна сметка Аполон се оказа твърде жалък, за да го мразя. Той дори не си струваше да бъде убит, но ако го оставях да живее, настоящите и бъдещите ми врагове нямаше да възприемат това като милост. Те щяха да го видят като слабост, от която могат да се възползват.
С яснота, каквато ми липсваше преди, разбрах защо Боунс е направил това, което е направил с баща ми, и защо Влад е позволил безпощадността му да бъде видяна по-лесно, отколкото по-хубавите му качества. Това не беше от садистично удоволствие или за да се бие. Беше, за да го предотврати.
– Вдигни този меч – казах на Аполон, като произнасях всяка дума. – Или ще те убия там, където си коленичил.
Нямаше да извличам никакво удоволствие от това, но щях да го направя, защото трябваше да бъде направено. Веритас вече го беше осъдила на смърт от името на управляващия орган на вампирите. Ако си тръгнех, това нямаше да спаси живота му. Тя или някой друг просто щеше да го убие.
– Не – каза Аполон, почти хленчейки. След това се втурна напред и се опита да избяга.
Настигнах го, преди да е изминал и десетина метра, като го оставих да ме удари с цялата сила на кокалестото си тяло. Той разполагаше само с ръцете си, а аз все още имах наистина дълго острие.
– Аполон накара всички вас да си навлечете омразата заради лъжата, че съм станала наполовина вампир, наполовина гул – извиках аз към гулите, които ни наблюдаваха с мрачно въодушевление.
– Защото ако някой е необичаен, значи трябва да се страхувате от него, нали?- Аполон се опита да ме повали на земята, но при всичките години, които имаше повече от мен, очевидно не ги беше прекарал в обучение по бой – а аз имах адски добър учител. Въпреки болката, която все още се носеше по страната ми, аз се завъртях в последния момент, скачайки върху гърба му, когато инерцията му все още го караше да се втурне напред. После насочих меча си към врата му.
– Всички искате да знаете защо имам способности, които другите нови вампири нямат? – Казах, като забих острието в него. – Защото не се храня с хора, а пия вампирска кръв. – И после го дръпнах към тялото си, като изрязах ръката си, за да хвана извитото острие за максимално равновесие, изпитвайки по-голямо удовлетворение от това публично признание, отколкото да видя как главата на Аполон се отделя от врата му. През целия си живот трябваше да крия какво съм. Първо като дете, когато дори не знаех защо другите деца не са като мен, после, когато ловувах вампири в края на тийнейджърските си години и средата на двайсетте, и накрая, странностите ми през изминалата година като пълен вампир. Е, вече бях престанала да се крия, да мразя или да се извинявам за частите от себе си, които не бях избрала и не можех да променя. Ако някои хора имаха проблем с различията ми, това беше твърде лошо за тях.
– Точно така, аз ям вампири – казах отново, този път по-силно. Отблъснах тялото му и се изправих, изтръсквайки кръвта от меча си, като се изправих пред останалата група от гули.
– Най-уродливият кръвопиец на света, ето тук – продължих аз. – И знаете ли какво? Ако това кара някои от вас да се чувстват неудобно, лошо. Ако някои от вас се чувстват толкова неудобно, че искат да започнат да се гаврят с мен за това, пристъпете и вижте дали няма да ви изям докрай! – Исках да кажа последната част като заплаха, но някъде в страстната си декларация за независимост от това да не крия какво съм, бях пропуснал да обмисля формулировката си. Видях как Боунс вдига вежди, Йън се ухили приглушено, а после Влад се засмя силно и от сърце.
– С подобна покана, Жътварке, може би ще искаш да предложиш да се образува ред вдясно от теб.
– Това не е… Искам да ги изям в лошия смисъл на думата – изплюх се аз.
– Мисля, че си се изразила, любов – отвърна Боунс, лицето му беше внимателно безизразно, дори и да долових слабото потрепване на устата му. След това изражението му се втвърди, когато погледна Веритас, която се беше обърнала, за да гледа как обезглавявам Аполон.
– И аз се присъединявам към нея – каза той, а от гласа му изчезнаха всички следи от хумор.
Пазителят на закона ме погледна. Не съжалявах нито за миг от публичната си декларация – като изключим може би формулировката – но знаех, че нейният отговор има по-голяма тежест от вампирската ми аудитория или от десетките предали се гули. Тя говореше и от името на най-висшия управляващ орган на вампирите.
Накрая Веритас сви рамене.
– Това наистина те прави най-чудовищния кръвопиец на света, но няма закон, който да забранява на вампир да се храни от други вампири. – И после се обърна.
Изпуснах смях, който умря в гърлото ми, когато движението в задната част на портата привлече вниманието ми.
Мари Лаво влизаше бавно в гробището.
Назад към част 35 Напред към част 37
