ДАНТЕ
Стаята ми беше празна, затова се възползвах от възможността да се обадя на майка ми. Телефонът звънеше и звънеше, докато лежах на койката си и въртях медальона между пръстите си. Когато тя отговори, преди да заговори, се чуха няколко изревавания. Беше задъхана и ме обзе ревност, когато разбрах с какво се е захванала тази вечер. Можех да тичам с групата си в училище, но нямаше нищо по-хубаво от това да тичам с най-близката си фамилия.
– Бягаме, Долче Драго, всичко наред ли е? – Тя ме наричаше „сладкото си драконче“ и аз тихо обичах това. Но ако някога го кажеше пред приятелите ми, щях да я ударя с ток.
Всичките ми роднини бяха върколаци. Аз бях рядко срещан дракон, роден в семейство на глутница вълци. Наистина трябва да видиш семейния албум със снимки. Нямаше нищо по-хубаво от двайсетметров Дракон в сърцето на десет братя и сестри вълци, за да изтъкнеш колко си различен. И поради прекалено контактното ми, фантастично дружелюбно семейство, бях свикнал с физическата обич и откритото докосване повече от повечето феи от моя орден. Драконите бяха известни с това, че са дистанцирани. Но възпитанието ме накара да жадувам за топли прегръдки и влажни облизвания. Просто не позволявах на тази моя страна да се проявява твърде често, докато бях в училище.
– Всичко е наред, мамо. Как се справя чичо Матео? – Чичо ми беше загубил сина си Лоренцо заради шибания Килблейз преди няколко седмици. Беше полудял и си беше забил ледено острие, докато беше изгубил ума си. Изглеждаше, че може би първо се е блъснал в стена. Семейството ми го покри толкова бързо, че едва ли някога щеше да разбереш, че Лоренцо изобщо е съществувал.
Двамата с него не бяхме близки. Той беше с година по-голям, малко гаден, ако трябва да съм наистина честен, и беше донесъл срам на клана, като се беше закачил за Килблейз. Най-яркият ми спомен от Лоренцо беше, че ми натика главата в тоалетната, когато бях на осем години, за да се опита да накара Ордена ми да се пробуди. Вълците обикновено се пробуждат млади, но аз бях странният. Предполагам, че все още съм.
Когато бях на тринайсет, бях изгубил самообладание, докато гледах мач по питбол, и се превърнах в огромен задник на дракон насред трибуните; това беше шок за всички участници. Но половината от клана Оскура беше присъствал на този мач и бяха празнували в продължение на шибани дни. Дракон в техните редици? Лунното братство не можеше да претендира за това нещо. Драконите и без това бяха рядкост. А когато разбраха, че дишам електричество, майка ми плака цяла седмица със сълзи на гордост.
– Той започваше битки с Лунното братство из целия град. Това е предимно гняв, но предизвиква няколко войни за територии повече, отколкото ни трябват в момента. А чичо ти Феликс не помага. Той води нападенията. – Стиснах зъби. Феликс беше психически нестабилният брат на баща ми. Последният шибан човек, който исках да заема позицията ми в момента. Той беше твърде нестабилен, за да взема решения за цялата банда. Веднъж ме беше хванал да крада от портфейла му и ме беше овесил на един мост в центъра на Алестрия за цял ден.
– Мога ли да дойда да помогна? – Предложих, като понякога мразех, че трябва да съм заклещен тук, докато истинската война на бандата се развива извън тези стени.
– Не, Долче Драго, ти се съсредоточи върху образованието си. Един ден ще бъдеш крал на нашето семейство, но трябва да си умен. Научи всичко, което можеш. „La conoscenza è potere.“
Знанието е сила, това беше вярно. Ние не подценявахме образованието сред Оскурите. Ако искаше да спечелиш война, трябваше да си умен, а не просто бандит.
Някъде наблизо се чу скърцане и аз дръпнах чаршафа си, за да проверя дали Гейбриъл не се е промъкнал като тиха пръдня. Празно. Умът ми винаги си играеше с мен, когато говорех с mia famiglia. Не исках някой от Братството да се спотайва и да слуша какво им казвам. Бях поставил балон за заглушаване, но някой старши можеше да се промъкне покрай него, ако знаеше правилното заклинание.
– Трябва да тръгвам, мамо. Потичай добре. Може би ще можем да летим заедно под луната следващия път, когато се прибера у дома?
– Бих искала, бамбино. Ti amo. – Линията замря и аз въздъхнах. Като дракон не трябваше да позволявам на никого да ме язди. Това беше закон сред моя вид, но аз го бях нарушавал стотици пъти със семейството си. Никога не бях срещал Командира на драконите, Лайънъл Акрукс, и си представях, че той не би се видял мъртъв в град като Алестрия. Така че майната му, ако щях да се подчинявам на правилата му.
Веднъж бях пренесъл всичките си десет братя и сестри на върха на планината Фейбъл. Мама каза, че трябва да спра да го правя, когато тръгна на училище. Хората щяха да говорят. А говоренето водеше до слухове. А слуховете водеха до лъжи. Лъжите водеха до прерязване на гърла. Но аз никога не бях срещал друг дракон в Солария, така че по дяволите, ако уважавах мнението им. Повечето от тях бяха родени от чистокръвни семейства, които отказваха да се чифтосват с когото и да било извън своя орден. Струваше ми се доста скучно, но предполагах, че това е единственият начин да се осигурят бъдещи поколения Дракони, като се има предвид колко редки бяхме. Вероятно дори не знаеха, че съществувам, така че защо до ушите им да достигат някакви слухове за мен? Така или иначе не ми пукаше, но мама беше категорична, така че бях спрял да допускам когото и да било на гърба си.
Искаше ми се да пикая, скочих и скъсих разстоянието до вратата. Отворих я и съдбата беше отредила да влезе Елис. Усмихнах се широко и подпрях рамо на вратата.
– Вижте кой е? Amore mio. – Стиснах сърцето си, сякаш тя наистина го беше засегнала.
– Движи се, Данте. – Тя вдигна ръка, за да се опита да ме накара да помръдна. Да, сякаш това щеше да се получи.
– Някой казвал ли ти е колко си властна, Кариня? – Повдигнах вежди.
– Много хора по много поводи. А сега се движи. – Тя навлезе в личното ми пространство, в стойката ѝ имаше заплаха, но аз не се страхувах. Може би се възбудих, но никога не се страхувах. – Няма да ти хареса какво ще намериш там, току-що се отърках във възглавницата ти.
– Шегуваш се – изръмжа тя, а кътниците ѝ се показаха.
Усмихнах се.
– Дали?
– Кълна се в слънцето, Данте, ако си го направил, ще…
– Ще ми правиш ежедневни свирки, за да държиш либидото ми под контрол? Договорено. – Усмивката ми се разшири и тя блъсна ръцете си в гърдите ми, изхвърляйки в тях въздушна струя, която ме накара да се препъна назад. Продължих да се усмихвам, докато тя тичаше през стаята, качваше се на койката си и разглеждаше възглавницата си от безопасно разстояние.
Подсмъркнах, а тя изпусна ръмжене.
– Козел. – Тя се хвърли на койката, като легна върху не толкова изпъкналата си възглавница.
– Не ми трябват неодушевени удобни предмети, за да се възбудя, Елис. Освен това възглавницата ти мирише на теб. Защо да искам това по члена си? – Време е да си поиграем на труднодостъпни.
Тя не захапа сочния червей, който и бях надянал, и аз стиснах устни. Преместих се да изляза отново, като открих, че Гейбриъл стои там кой знае колко дълго. Беше без риза, с крила, притиснати към вратата, така че изходът ми беше напълно блокиран. Гледаше в далечината, очевидно замислен за нещо.
– Гейбриъл – изръмжах аз. – Махни се от пътя ми.
Нямаше отговор. А сега вече сериозно започвах да се нуждая от уриниране.
Щракнах с пръсти под носа му, а той дори не мигна.
– Стронзо! – Изригнах силно в лицето му и той избърса слюнка от бузата си, все още изпаднал в транс.
Елис започна да се кикоти и за секунда можех да се закълна, че двамата мълчаливо се ебават с мен.
Майната му на това. Няма да търпя това.
Във вените ми затрещя електричество. Гръбнакът ми пулсираше от желанието да се преместя, но не тук. Не можех. Но можех да предизвикам буря, която щеше да прехвърли птичето момче през стената. Не ме интересуваше дали ще отвърне на удара, той явно ме примамваше. А Данте Оскура не се отказваше от бой.
– Ти си го поискал, Гейбриъл. – Събрах въздуха в дланите си, като го заредих с искрящо електричество, докато драконовата част от мен се съживяваше. – Аз съм Данте Оскура – изръмжах, като отдръпнах раменете си назад. „A morte e ritorno!“
Гейбриъл мина покрай мен, като крилото му се стовари точно върху лицето ми. В момента, в който се обърнах, за да го погледна с вена, която щеше да се пръсне в слепоочието ми, той вече беше кацнал на койката си като шибан орел.
– Майната ти, Гейбриъл. Да ти го начукам много силно.
– Не, благодаря – каза той спокойно, а устните ми се изкривиха от ярост.
Хихикането на Елис се издигна във въздуха и аз се намръщих, докато марширувах през вратата, като едва не блъснах Лайни, докато тя също се насочваше навътре.
– Нима всички вие се появявате навреме, за да ме вбесите? – Изригнах и, докато минавах покрай нея, като я накарах да се отдръпне за половин секунда от стената, преди да побърза да влезе в стаята.
Отидох в банята и се изсипах в най-злобния момент от живота си. Знаех обаче какво наистина разпалваше яростта ми и това не бяха момичета с люлякови коси или дори крилати задници. Беше Феликс Оскура, който стоеше на проклетото ми място вкъщи и вземаше гадни решения за бандата.
Чувствах се застрашен и със смеха на Елис, който все още звучеше в ушите ми, знаех, че е време да наложа някакво господство. Да напомня на света кой е истинският лидер на клана Оскура. Откакто Елис беше пристигнала, в тази стая беше сринала репутацията ми. Така че щях да ѝ покажа защо да се занимава с мен е лоша идея, по дяволите.
Закопчах ципа на панталона си, върнах се в стаята и разтворих вратата. Тя се удари в стената и затрепери на пантите си, преди да я затворя отново. Тръгнах към Елис, а по кожата ми преминаваше електричество, което караше светлините над нас да трептят. Свалих медальона си и пуснах пръстените си на пода със звънливо цъкане.
Елис се движеше толкова бързо, че едва я улових. Но бях готов за вампирската ѝ скорост и се опитах да предположа в коя посока ще поеме, когато отскочи от леглото. Хванах я с триумфално хъркане, като я обгърнах с ръце, за да няма никакъв шанс да избяга. Гърбът ѝ беше обърнат към предната ми част и не можех да пренебрегна усещането за дупето ѝ срещу разкрача ми. Но това беше последното нещо, върху което щях да се съсредоточа.
– Махни се от мен, по дяволите! – Поиска тя, ритайки, драскайки, опитвайки се да хапе. Но аз не ѝ позволих да се доближи до мен с тези зъби, като затегнах хватката си, за да не може да го направи. Завлякох я до прозореца и тя изтръпна, когато го отворих с лакът. Забелязах Гейбриъл, който ни наблюдаваше с намръщена физиономия, и Лайни, която размахваше ръце нагоре-надолу и крещеше нещо, което не исках да чуя.
Бяхме на последния етаж. Достатъчно време, за да я хвана, преди да си счупи врата. Вероятно.
Избутах я навън и тя изкрещя с зловещ глас, докато падаше. Аз вече скачах след нея, сбогувах се с дрехите си, докато се освобождавах от тях, а размерът ми се удвояваше, утрояваше, разширяваше и разширяваше. Крилете ми се откъснаха от гърба ми и тъмносините ми люспи заблестяха като масло под намаляващата луна. Спуснах се към земята, прибрах крилата си и нададох рев, от който стените на училището се разтресоха. Всички щяха да чуят този звук и всички щяха да знаят на кого принадлежи той.
Елис се свлече към земята долу, а аз я изтръгнах от въздуха с ноктите на задните си крака в последната секунда преди смъртта. По-добре да не убивам вампирката.
Писъците ѝ се изгубиха във вятъра, когато свих крилата си и два мощни удара ни понесоха нагоре. Издигах се спираловидно все по-високо и по-високо, а хватката ми върху нея се затягаше, докато Академията „Аврора“ се свиваше до разлята готическа сянка долу.
Наклоних глава към небето и освободих магията на Ордена – усукан водовъртеж от електричество разкъса дупка в облаците. Дори луната сякаш се уплаши от силата ми. Бях звяр. Крал. Воин. И никой нямаше да ми се присмива.
Една сянка привлече вниманието ми долу и забелязах Гейбриъл да се втурва да ни посрещне, с очи като желязо, а устата му в най-тънката линия, която някога бях виждал.
Направих ъгъл на главата си към него, изпращайки предупредителен удар от мълния покрай главата му.
На какво, по дяволите, си мислеше, че си играе?
Черните му криле се простираха на почти осем метра ширина, биеха силно и го движеха към мен със свирепа скорост. Сребърната броня блестеше по кожата му, докато я призоваваше да го предпазва, а аз знаех какво означава това. Война.
Оставих го да се приближи към мен, като размахах острата си опашка с два зъба встрани, за да се опитам да го сваля от въздуха. Той яхна вятъра с грациозност, като се измъкна под удара и изчезна под корема ми.
Изръмжах, когато нещо проряза крака ми и от Гейбриъл прозвучаха три думи:
– Вярвай ми, Елис.
Той отново ме поряза с нещо и аз изръмжах, когато хватката ми се разхлаби и Елис се изви на свобода. Тя падна. Усетих я как тръгва и паниката за миг ме обзе, докато се хвърлях надолу, за да я хвана. Очите ми почти се разкървавиха, когато я видях да се люлее в ръцете на Гейбриъл, сякаш той беше някакъв ангел, който беше паднал направо от небето, за да я спаси.
Бурята се надигаше в мен и около мен в облаците, докато се втурвах към него, а яростта пулсираше под люспите ми. Вгледах се в Елис в ръцете му и едно ръмжене се разнесе в мен като гръм. Не можех да се боря с него, докато я държеше, и усмивката на лицето му говореше, че го знае. Може и да исках да я поставя на мястото ѝ, но никога не бих я наранил истински. Сега той се беше намесил, а нямаше право.
Отвърнах се от тях, яростта ми беше твърде голяма, за да я понеса, когато се издигнах в облаците и отлетях възможно най-далеч от тях. Доведох бурята върху академията, изпаднах в настроение, докато се давех в разтърсващите гръмотевици и безкрайния мрак на собствената си буря.