ЕЛИС
На следващата вечер приключих бързо с вечерята си в кафенето и се отправих към консултацията си с мис Найтшейд. Беше адски изкушаващо да не отида изобщо. Нямах нужда от консултации. Не беше като да съм преживяла травматична загуба и да съм пребила едно момче, преди да гледам как се самоубива, а след това да съм се впуснала във вендета за отмъщение, докато прикривам самоличността си, или нещо подобно.
Добре, може би по-точната оценка беше, че не исках консултации. Не исках никой да се рови в главата ми и да се чуди на всички шибани неща, които е открил там и които са били причинени от моята скръб. Защото, да, може би бях ненормална, нестабилна, неуравновесена… психарка. Но това не ме притесняваше.
Това беше начинът, по който се справих със загубата на брат ми. Единственият начин, по който можех да се накарам да стана от леглото сутрин. Единственият начин, по който можех да продължа да правя каквото и да било. След смъртта му за мен нямаше значение нищо друго, освен да отмъстя на виновника. А мисията ми да дойда тук беше всичко, което ме интересуваше сега.
Щях да се притеснявам за това как да си създам някакъв истински живот, след като приключа с това. Ако оцелея. В някои дни дори не бях сигурна дали ме интересува дали ще го направя.
Валеше, така че с вампирската си скорост се изстрелях от кафенето обратно към залите „Алтаир“. Кабинетът на съветника се намираше в края на къс коридор, декориран в неутрални тонове, и аз седнах на удобния кожен диван пред вратата, за да чакам.
Пристигнах няколко минути по-рано и когато напрегнах ушите си, разбрах, че чувам как съветникът разговаря с друг ученик, докато приключваха сеанса си.
– Работя върху изследването на повече емоции преди следващата седмица – каза мек женски глас, за който предположих, че е мис Найтшейд. – Знам, че ти харесва да вярваш, че изпитваш само похот и болка, но мога да ти обещая, че съм усетила повече сложност в теб от това.
– Както кажеш – гласът на Райдър Драконис прозвуча незаинтересовано в отговор и аз се изправих на стола си, чудейки се дали ще мога да чуя нещо интересно, като ги подслушвам. Може би щях да се появя още по-рано следващата седмица.
Консултантът въздъхна и по килима прозвучаха стъпки, преди вратата да се отвори.
Райдър ме погледна, докато излизаше, а в погледа му за момент се регистрира изненада.
– Влезте, мис Калисто – обади се мис Найтшейд и аз се изправих на крака.
Райдър остана застанал на пътя ми, докато се приближавах към него, но аз отказах да покажа страх от него. Пристъпих право към него, усмихвайки се мило, докато се плъзгах в малкото пространство между тялото му и рамката на вратата. Очите му светнаха с нещо, за което бих могла да се закълна, че е забавление, когато тялото ми се притисна до неговото за момент и аз се промъкнах през вратата.
Насочих се направо към кремавия диван срещу съветника и седнах на него.
– Затворете вратата, господин Драконис – заповяда мис Найтшейд, докато той продължаваше да се задържа там, и аз го погледнах назад, когато ръката му се сви около вратата.
– Ще се видим в Астрологията, Елис – каза той, като накара името ми да прозвучи като нещо мръсно. Което не мразех напълно.
В отговор свих рамене и отвърнах поглед от него, сякаш беше най-малко интересният човек, когото някога съм срещала.
– Може би.
Настъпи тишина, преди вратата да се затвори и аз погледнах към мис Найтшейд, която се засмя.
– Не бях сигурна какво ще направя с вас, мис Калисто, но вие току-що успяхте да предизвикате изненада, забавление и интрига у Райдър Драконис с едно свиване на рамене и една дума, така че вече съм развълнувана, че ви срещнах. – Тя беше хубава, на средна възраст, с къса кафява коса и топли очи, нещо в нея беше много привлекателно. Тя ме накара да се почувствам спокойна, доверчива, готова да се отворя и устните ми се разтвориха, докато се готвех да направя точно това.
Разкажи и за Гарет. Тя може да ми помогне с тази болка.
Преди думата да се изплъзне от устните ми, се намръщих. Защо, по дяволите, мислех да разказвам на някого, когото току-що бях срещнала, за тайната, която се бях заклела да пазя, откакто дойдох тук?
– Ти си сирена – изригнах повече от грубо.
Стиснах зъби, докато се опитвах да изтласкам влиянието ѝ обратно от главата си. Сирените бяха коварни шибаняци, можеха да усетят емоциите ти и да те накарат да чувстваш каквото си поискат. Но аз бях израснала около Стария Сал и бях повече от свикнала да се боря със сирените. Нямаше да позволя на тази да ми влезе под кожата, макар че трябваше да призная, че беше по-могъща от Старата Сал и борбата с нея беше по-трудна.
– Аз съм – призна тя. – Това улеснява работата ми, защото мога да усещам точно какво чувстват пациентите ми.
– Точно така. – Стиснах ръце. – Не съм длъжна обаче да ти разказвам глупости за себе си, нали?
– Искаш ли да се криеш от мен? Това нещо често ли го изпитваш с непознати хора или с всички?
Повдигнах вежда към нея. Любопитна кучка.
– Защо трябва да провеждам тези сеанси? Не виждам какво общо има това с образованието ми.
– Ами както може би си забелязала, това училище е подложено на голям социален натиск с бандите и други подобни. Смятаме, че е полезно за всички ученици да посещават тези сесии. Те не са задължителни. – Лицето и е безстрастно, не издава нищо.
Въздъхнах драматично, давайки и дозата на раздразнена тийнейджърка и без да си правя труда да добавям нищо друго.
Мис Найтшейд се усмихна, сякаш това не беше първото ѝ родео, и ме обзе желание да ѝ кажа да се отдръпне.
– Добре, можем да го направим по моя начин – каза тя с вдигане на рамене. – Долавям много гняв от теб. Повече от обикновен тийнейджърски гняв. Какъв е домашният ти живот?
Мръщенето ми се превърна от почиващо си кучешко лице в ледена кралица, но тя дори не мигна.
– Скръб? – Попита тя с изненада.
– Не ми се меси в главата – изръмжах аз. – Това не е твоя работа.
– Ами всъщност е. Може би ще ти е от полза да се опиташ да преодолееш болката си с мен.
– Благодаря но с това, ше се справя сама – отвърнах аз. Щях да си отмъстя за предястие, да олекна с милостта като основно ястие и ако все още бях наоколо за десерта, щях да разбера това тогава.
– Гневът е напълно нормален симптом на скръбта. Защо не ми разкажеш за човека, когото си загубила? Сигурна съм, че не би искал да страдаш така заради…
Скочих на крака, грабнах чантата си и предупредително и посочих един пръст.
– Може да се налага да присъствам на тези сеанси, но не съм длъжна да ви разказвам подробности за личния си живот. Така че предлагам следващия път да се отдръпнеш и да не се месиш в проклетата ми глава, иначе ще ти демонстрирам дарбите си от Ордена. – Измъкнах кътниците си и оголих зъби срещу нея, преди да ускоря крачка от стаята, без да чакам отговор.
Не ме интересуваше дали съм останала само пет минути. Нямаше да вися и секунда повече, докато тя се рови в мозъка ми.
Ако не разбереше посланието преди следващия път, когато бях принудена да търпя компанията ѝ, тогава с удоволствие щях да ѝ го кажа със зъбите си. Нямаше да е първият път, в който хапя учителка.
***
Тръгнах към урока по астрология, след като прекарах вечерта в разнищване на мис Найтшейд. Идеята някой да ме заподозре ме накара да обикалям нагоре-надолу по стълбите на общежитието на „Вега“ трийсет пъти, преди да измисля план как да се справя с нея. Щях да и кажа, че баща ми е починал. Да и дам някакви глупави проблеми с таткото, с които да се бори, докато аз мисля за брат ми достатъчно, за да и дам истинска мъка, която да подхранва с дарбите си на сирена. Това не беше безотказен план, но вероятно щеше да проработи. Тя можеше да не се хване на някоя измама, но аз бях адски добър лъжец и напоследък се упражнявах повече от всякога. Това беше най-добрият план, с който разполагах, така че просто трябваше да го пробвам и да видя какво ще стане. Така или иначе имах две седмици до следващия си сеанс, така че имах време да планирам стратегията си преди това.
Стигнах до обсерваторията в пет без десет вечерта, за да мога да изчакам пристигането на Леон Найт и да го натикам в ъгъла за няколко въпроса. Той винаги беше изключително сънен по време на късните нощни занятия в обсерваторията „Капела“ и се надявах, че това може да означава, че няма да долови, че го разпитвам за стария му съквартирант, и да помисли, че е подозрително.
Влязох вътре сред първите пристигнали студенти и си избрах място в задната част на аудиторията, докато чаках Леон да се появи.
Вместо лъвския преобръщач, когото търсех, следващият човек, който влезе през вратата, беше не кой да е, а най-нелюбимият ми дракон в Солария – Данте.
Стиснах устни и сведох поглед, за да не ми се налага да го гледам, докато влизаше в залата, сякаш владееше това проклето място.
Изчаках да ме подмине, но за съжаление нямах такъв късмет и вместо това той се спусна на седалката до мен, явно приключил с това да ме оставя да го игнорирам, както беше, откакто ме беше изхвърлил от шибания прозорец.
Спрях се, чудейки се дали Гейбриъл е бил прав за избухливия му нрав, или не, и предполагах, че скоро ще разбера.
– Не съм те виждал много днес, Кариня – каза той небрежно, прелиствайки учебника си, докато се облягаше на стола си, а коляното му се допираше до моето, тъй като изпитваше нужда да разтвори краката си възможно най-широко, доколкото е възможно. – А и снощи не си спала върху мен. Къде избяга?
– Какво значение има това за теб? – Попитах пренебрежително: – Стига да не ти се налага да чуваш как се смея, мислех, че ще си доволен.
– Можеш да се смееш колкото си искаш – каза той и махна с ръка, сякаш не беше голяма работа, въпреки че ме беше изхвърлил през прозореца заради това. Шибан психопат. – Само не прави грешката да го правиш отново на мен.
Прехапах езика си, за да не отговоря, точно когато столът вдясно от мен се размърда, тъй като някой друг падна на него.
– Защо ти се смееше? – Попита Райдър, провирайки ръка през облегалката на стола ми, която се чувстваше адски много като насъскване. – Показа и малкия си член ли?
– Всъщност чакам някой друг…- Започнах, но Данте ме прекъсна, сякаш дори не бях там.
– Тя ме молеше да ѝ покажа огромния си член, след като ти продължаваше да ѝ изпращаш порно с малкия си ум като извратеняк, въпреки че ѝ се гади от това. Тя искаше да види как изглежда един истински мъж, вместо да се цупи над твоите снимки.
– Единственото нещо, върху което тя ще се гърчи, е моят…
И аз излизам.
Изстрелях се от мястото си с вампирската си скорост, преди някой от тях да продължи да трупа точки един срещу друг за моя сметка.
Докато изобщо забележат, че съм си тръгнала, вече се бях облегнала на стола от противоположната страна на залата, а краката ми бяха качени на този пред мен, сякаш през цялото време съм била там.
Данте ми се намръщи през пространството, но аз се престорих, че не забелязвам. Нито един от двамата не изглеждаше склонен пръв да освободи местата, които бяха избрали, и аз почти се разсмях на нелепата игра на сила, в която се намираха сега. Изглеждаше, че ще останат на една седалка разстояние през целия урок само поради свинско упорство. Само се надявах да не ме обвиняват за това след това. Все едно не бях помолила никой от тях да седне с мен. Това си беше тяхна работа.
Точно когато си помислих, че съм избягала от най-ужасяващата част от урока, Гейбриъл се запъти към стаята. Той хвърли поглед през пространството и аз моментално втвърдих погледа си, отказвайки да погледна надолу, като всъщност изобщо не го гледах. Бях му толкова шибано ядосана. За кого, по дяволите, си мислеше, че използва магията си върху мен и ме събаря по този начин? Това беше авантюра за една нощ! Той беше този, който говореше като шибан преследвач и се правеше, че сме Елисейски партньори. Сякаш бих искала да бъда обвързана с такъв задник като него за цял живот. Беше добър в леглото, но личността му беше крайно недостатъчна и не можех да се сетя за много хора, с които бих искала да бъда обвързана по-малко, отколкото със скопен задник като него.
Топлина се разнесе по гръбначния ми стълб и се зачудих какво, по дяволите, ме беше обсебило да спя с него на първо място. Освен опустошителния му божествен вид, разбира се. Но след това той ми подхвърли тази глупост за Елисейския партньор. Какво, по дяволите, искаше да ми каже с това? Дали снощи бях почувствала тази връзка с него? Да, по дяволите, чувствах, тялото ми все още ме болеше по най-вкусния начин заради това. Означаваше ли това, че съм готова да се успокоя завинаги, да кажа „довиждане“ на всеки друг мъж, когото бих могла да срещна, само защото съм прекарала една нощ – макар и шибана, умопомрачителна нощ – с мъж, когото едва познавах? Не, сериозно. Какъв беше любимият му цвят? Или храна? Имаше ли второ име? Или някакви странни навици? Или родители? Този човек беше непознат за мен, а не моя сродна душа. По дяволите, що се отнася до мен, той все още беше заподозрян за убийство, макар че наистина, наистина се надявах да греша в това отношение, след като бях спала с него. Може би цялата тази глупост с партньорите беше просто за да ме изплаши. Да се увери, че няма да ми хрумне да бъда негова приятелка или нещо подобно. Каквото и да беше, така или иначе нямах проблем да стоя далеч от него. Явно смяташе, че снощи е станала грешка, така че просто щях да го отдам на това и да продължа живота си.
Усетих погледа на Гейбриъл върху мен, но може би той разчете общата аура на „дръж се настрана“, която витаеше около мен, и това го задоволи, защото се премести да седне от другата страна на кръглата стая и ме остави сама.
Поне не ми се налагаше да се притеснявам за каквито и да било последици от нощта ни заедно, освен за неудобството в стаята ни и за избягването на контакт с него, доколкото е възможно. Когато имаш майка, която се занимава с такава работа като моята, се научаваш да правиш месечно контрацептивно заклинание още преди да си пробудил магията си.
Започнах да въртя молив между пръстите си, за да изразходвам част от нервната енергия в крайниците си. Синди Лу нахълта в стаята и се насочи право към стола до Данте, но той сякаш изобщо не забеляза появата ѝ.
Дълбок смях отново привлече вниманието ми към вратата и аз увиснах от облекчение, когато забелязах Леон да влиза, заобиколен от група момичета, които бяха в процес на извършване на различни неща за него.
– Лео! – Извиках, улавяйки погледа му, когато той погледна нагоре с намръщена физиономия. – Трябва да ти поразровя мозъка за Питбол – казах, като посочих празния стол до мен в предложение.
– Това не е моето име – отвърна той, колебаейки се, тъй като гордостта му се крепеше около него.
– Имам закуски – добавих като подсладител.
Лицето на Леон се пропука в широка усмивка и той сви рамене, докато се промъкваше към мен.
– Изглежда, че си ме спечелила, малко чудовище.
Той падна на седалката до моята и една от лъвиците му подаде атласа, а друга постави книгите му до него. Трета отвинти бутилка с вода и наистина вдигна проклетото нещо до устните си, за да може да отпие.
– По дяволите, Лео, ще станеш дебел старец – коментирах, докато гледах как се разгръща странната гледка.
– Това е харизмата ми на Лъв – оплака се той с половин уста. – Това кара жените да полудяват по мен, не мога да помогна. Наричат го животински магнетизъм. Не мога да го изключа, просто работи.
– Не и върху мен – не се съгласих, макар че трябваше да призная, че ме привличаше. Това обаче беше съпроводено с нулево желание да започна да сгъвам гащите му на спретнати купчинки или да го храня с ръка. Може би жените с по-слаба воля бяха прокълнати с тези желания около него, но не и аз.
– Знам. Но ми е доста приятно, че трябва да те преследвам – това е промяна. Така че ще те спечеля – каза той с намигване.
– Добре е да се знае. Искаш ли да ми разкажеш за графика на тренировките на отбора? – Попитах го, докато вадех бонбони от чантата си.
– Разбира се. Минди, можеш ли да изпратиш по имейл на Елис копие от графика за тренировки? – Попита Леон и трите момичета казаха „да“, което ме накара да се намръщя. – Добре. А сега се махай, караш малкото чудовище да се чувства неудобно.
Всички побързаха да направят това, което той каза, а аз повдигнах вежда от изненада, преди да реша да го оставя настрана. Изглеждаха напълно щастливи с гордия си живот и коя бях аз, че да съдя другите ординарци за начина, по който се справят с глупостите си?
Погледнах нагоре и се преборих с желанието да се стресна, когато открих, че Райдър и Данте ни гледат. Ако погледът можеше да убива, бях сигурна, че досега щях да съм на средата на разпятието. Или може би Леон щеше. Или и двамата. Като в странна ситуация с двойно висене на кръста…
Професор Рейбън влезе в класа, а сивата ѝ коса беше усукана на плитка, която се спускаше по тила ѝ. Тя размаха ръце във въздуха и светлините около нас угаснаха. Всички паднахме на местата си, за да можем да гледаме нощното небе, когато започна урокът и аз се спасих от мъчението на погледите на лидерите на банди.
– Днес ще разгледаме съдбата. По-точно, да си зададем въпроса можем ли да я избегнем? Дали определени моменти от живота ни са предварително планирани от звездите, или може би смятате, че всяка секунда от съществуването ви вече е начертана?
Стиснах устни, като отчупих блокче шоколад и го пъхнах в устата си. Идеята за съдбата ме беше вбесила доста след смъртта на Гарет. В някои отношения беше изкушаващо да се придържам към идеята, че времето му току-що е дошло. Бяха му отпуснати само толкова години живот и те бяха изтекли. Но тогава това би означавало, че чудовището, отговорно за убийството му, не е направило нищо лошо. Това беше съдба. Той винаги е бил обречен да умре. А каква жестока съдба би отредила на някой добър, мил и изпълнен с живот човек да няма никакъв шанс? Всичките им мечти и планове винаги са били безсмислени, независимо какво са правили…
Не. Идеята за съдбата не ми допадаше. Поне не идеята, че всичко е безсмислено и нищо от това, което сме избрали за себе си, няма значение и не променя нищо.
– Може ли някой да ми даде пример за съдбовен момент? – Обади се професор Рейбън.
– Елисейски партньори – върна се към нея силният глас на Гейбриъл и почти всички глави в стаята се извърнаха, за да го погледнат шокирано. Той изкарваше отличен всеки клас, но Гейбриъл Нокс никога не участваше в него. Това беше нечувано. Досега. Когато очевидно искаше да се увери, че съдбата ми включва пълно умъртвяване. Знаех, че отново гледа към мен. Но отказах да върна погледа му. Не можех.
– Идеален пример. Елисейският ти партньор е твоята истинска любов, сродна душа, щастлив до края на дните си и т.н., и т.н. – каза професор Рейбън. – Срещата с нея не е съдбовно събитие, тъй като някои феи никога не я намират. Въпреки това, ако влезете в контакт с потенциалната си сродна душа, ще попаднете в Божествен момент с нея. Факт. Съдба. Неизбежно. Ще бъдете привлечени от леглото си, когато звездите се подредят точно за двама ви, и в този съдбовен момент, разбира се, ще ви бъде дадена възможност да ги изберете за свои. Ако го направите, и двамата ще се сдобиете със сребърния пръстен на истинската любов около ирисите си, за да отбележите съюза си, променяйки очите си завинаги. Или, разбира се, винаги можете да изберете да не се свързвате с тях, като вместо това ирисите ви ще бъдат маркирани с черен пръстен и ще се превърнете в разделени звезди – обречени никога да не бъдете заедно и да тъгувате за тази загуба завинаги. Това не е голям избор, но все пак е избор. Съдбата ще ви постави в Божествения момент, но свободната воля ви позволява да вземете собствено решение накъде ще поеме съдбата ви оттук нататък.
Отпуснах дъх, когато тя премина от темата за Елисейските половинки към изброяване на други примери за сблъсък между съдбата и свободната воля, и се отпуснах малко, отхапвайки още една хапка от шоколадовото си блокче. Поне ако бях с Гейбриъл, щях да мога да реша дали го искам, когато дойдеше моментът. Но все още не бях убедена, че той не е просто кукувица.
Леон издаде нетърпелив звук до мен и аз го погледнах, откривайки брадичката му почти на рамото ми и устата му, отворена взискателно, докато гледаше шоколада ми.
– Обещала си закуски – напомни ми той.
– Казах, че има закуски. Никога не съм казвала, че са за теб.
Леон изръмжа закачливо, като замислено гледаше шоколада ми.
– Освен това – добавих аз. – Няма как да те храня от ръка, дори и да успееш да ме убедиш да споделя.
– О, хайде – прошепна той. – Ще ти изсмуча пръстите.
– Това не е привлекателно.
– Добре. – Той се нахвърли върху шоколада, но аз бях по-бърза с подаръците си, махнах ръката си от него и отхапах още едно парче. Усмихнах му се подигравателно с него между зъбите си и неговата усмивка също се разшири.
– С удоволствие ще го взема от устата ти, малко чудовище – каза той и се наведе още по-близо.
С едно рязко движение той се завъртя на стола и ме притисна на място, а ръката му посегна към шоколада, докато аз се навеждах назад, държейки го колкото се може по-далеч от него.
Той отново изръмжа, звукът беше игрив като грях, а дъхът му танцуваше по врата ми и аз се наведех още повече назад, като бързо погълнах парчето в устата си, за да го спася от него.
Очите на Леон се разшириха от изненада, сякаш не можеше да повярва, че съм го направила, след което погледът му се плъзна към останалата част от бара в ръката ми, докато се опитвах да я задържа.
Той се нахвърли върху мен, докато се опитвах да я държа извън обсега му, и аз се засмях от изненада, когато бях принудена да се опитам да го отблъсна. Ръката му се сключи върху юмрука, криещ шоколадовото ми блокче, и той се усмихна развълнувано, гледайки право в очите ми, докато все още ме притискаше наполовина в стола.
Кожата му беше гореща срещу моята и пулсът ми затрепери в отговор на докосването му.
Въздъхнах драматично и го пуснах в ръцете му, като се осмелих да погледна към останалата част от стаята, докато той бавно се отдръпваше с наградата си, преди да падне обратно на мястото си. За щастие никой не ни обръщаше внимание на затънтеното ни място, но улових Данте да ни поглежда за кратко. Но напоследък погледът му сякаш беше характерен, така че се опитах да не го приемам лично.
Професор Рейбън все още обсъждаше теориите за съдбата с останалата част от класа и изтъкваше, че някои решения са определени от звездите още преди да се родим. Например звездните ни знаци определят магията на елементите ни. Трябваше да призная, че в това отношение беше права. Тъй като Везните бяха въздушен знак, винаги бях знаела, че ще имам контрол над въздушната магия, след като силата ми се пробуди. Предполагах, че това може да се нарече съдба.
Леон започна да стене на седалката до мен, докато поглъщаше шоколада ми, а аз не можех да не се засмея, тъй като той продължаваше да става все по-гръмогласен с всяка хапка.
– Господин Найт, не искате ли да кажете на класа какво е това, което ви доставя такова удоволствие? – Попита внезапно професорът, като се извърна, за да го погледне.
Прехапах устна, като не гледах настрани, докато всички в аудиторията се обръщаха към нас.
– Елис току-що ми докара оргазъм в устата – обясни той невинно, като държеше опаковката на шоколадовото блокче, което току-що беше довършил.
Аз се изсмях пренебрежително, въпреки че усещах как по бузите ми се появява руменина.
– Иска ти се.
В класа се чуха няколко подсмърчания и професор Рейбън драматично извъртя очи.
– Моля, опитайте се да оставите ухажването за след часовете. Някои хора се опитват да учат тук.
Леон кимна сериозно, имитирайки заключване на устните си, преди да ми подаде въображаемия ключ, който по някаква причина взех с тихо подсмърчане от смях. Престорих се, че го пъхам в джоба на сакото си, докато Леон ми се усмихваше, сякаш споделяхме тайна.
Професорът драматично извъртя очи и се върна към лекцията си.
Известно време мълчахме и аз започнах да се чудя дали ще ми се размине, ако просто попитам какво искам да разбера от Леон. С вампирския си слух щях да мога да доловя всяка промяна в сърдечния му ритъм, докато така или иначе го разпитвах за Гарет, така че ако започна да предизвиквам подозренията му, би трябвало да мога да го поправя. Освен това вече бях изключила Леон като заподозрян. Просто не можех да съчетая лесното му поведение с това на убиец. Освен ако не беше най-добрият актьор, който някога съм срещала. Но за всеки случай щях да се поуспокоя.
– Чудя се какво ли би станало с теб, ако те оставят някъде на безлюден остров – прошепнах замислено. – Без никой, който да ти носи храна и да я предъвква вместо теб, какво щеше да правиш? Да не говорим, че нямаше да има и кой да ти избърше задника, когато се изсереш…
Леон дръпна усмивка, преди да посочи устата си, след което протегна ръка към мен. Намръщих се объркано, а той извърна очи към мен, преди да се наведе в личното ми пространство и да плъзне ръката си в джоба на сакото ми. Разширих очи към него, но той само се отдръпна и имитираше, че отключва устните си с въображаемия ключ, който бях скрила там, и от мен се изтръгна смях.
– Първо – каза той с тих глас. – Аз сам си избърсвам задника. Предимно. Минди го направи веднъж, но беше твърде странно…
– Омагьосана фууууу – казах аз, бърчейки нос. – Коя е Минди?
– Всичките са – отвърна той. – Има прекалено много имена, за да ги запомня, плюс това идват и си отиват, по-лесно е да не се налага да ги следя.
– Чакай… всички тези момичета те следват и правят всичко, което искаш, а ти дори не си правиш труда да научиш имената им? – Попитах шокирано.
– Не звучи толкова ужасно, както казах: те идват и си отиват. Не мога да помогна, че ги привличам, половината от тях дори не са лъвици, но се хващат на харизмата ми на мачо Лъв и просто искат да правят всички тези глупости за мен. Щеше да е по-зле, ако им бях казал „не“, щяха да се натъжат и да плачат.
– Освен това съм сигурна, че да имаш цял куп момичета, които да чукаш, когато пожелаеш, ти е от полза – подразних го аз.
Леон се усмихна, но не отговори на това.
– Така че предполагам, че който и да е имал онова празно легло в стаята ти, е бил Минди, която се е вразумила и е напуснала – казах бавно.
Леон хвърли ленив поглед към мен, но не отговори за миг.
– Всъщност не, стария ми съквартирант… почина.
Напрегнах уши, за да слушам внимателно сърдечния ритъм на Леон, но той изобщо не се промени на тази тема.
– Съжалявам – въздъхнах и го погледнах, докато той свеждаше очи.
Той въздъхна, като се изправи малко на стола си.
– Да… това беше, ами беше свръхдоза, предполагам, така че…
Леон се намръщи, защото сякаш го обзе неестествена тишина и имах чувството, че не иска да говори за това. Но не само това, той изглеждаше… тъжен.
Протегнах бавно ръка и я плъзнах в неговата върху облегалката за ръце между нас.
– Съжалявам, че се натрапвам – прошепнах аз. – Виждам, че те е грижа за него.
Леон се намръщи към предната част на класа, сякаш не ме слушаше, но хватката му се стегна около пръстите ми.
Останахме безмълвни, докато професор Рейбън започна да обяснява за Небесните маркери и как те могат да бъдат използвани, за да се опитаме да разгадаем съдбите си, ако искаме да се опитаме да го направим. Звучеше много сложно и имаше много фактори, които можеха да променят нещата във всеки един момент, така че не бях убедена, че има смисъл от това. Освен това не исках да живея живота си с убеждението, че всичко е начертано за мен. Исках да бъда свободна, дива, да правя грешни избори и да се уча от тях или не. Да стана собствена личност със собствени недостатъци и да нося отговорността за това, което съм, а не да обвинявам съдбата за всички свои недостатъци.
– Гарет беше един от най-добрите ми приятели тук за известно време – въздъхна Леон. – Преди да се забърка с Черната карта.
При това име по гръбнака ми преминаха тръпки и аз се обърнах, за да погледна Леон с ъгълчето на очите си.
– Какво е това, друга банда? – Попитах меко, въпреки че сърцето ми се разтуптя от тази нова троха информация.
Леон поклати глава.
– Те са просто група ученици. Те са като някакъв клуб, но хората могат да се присъединят само с покана. Те са потайни гадинки, така че никой не знае с какво се занимават, но не е нужно да си гений, за да разбереш, че повече от половината от тях са пристрастени към „Килблейз“.
– И твоят приятел се е присъединил към този клуб? – Попитах.
– Да… а после просто стана дистанциран, затворен. Може би трябваше да се опитам да го измъкна от това. Но той беше възрастен човек, имаше собствено мнение, разбираш ли? И аз също живеех свой собствен живот, така че предполагам, че просто го отдадох на това, че сме се отдалечили един от друг, и не обърнах внимание на това, в което се беше забъркал.
– Значи мислиш, че е бил наркоман? – Попитах въпреки факта, че всеки сантиметър от тялото ми се противопоставяше на тази идея.
Леон сви рамене.
– Не. – Искам да кажа, че всяка вечер спеше в леглото срещу мен, а „Килблейз“ кара хората да се държат като шибани луди. Беше малко по-тих, но не… никога не бих предположил, че взема това вещество. Когато ми казаха, че е предозирал, отначало не повярвах, но предполагам… Искам да кажа, че може би му е било за първи път и просто е имал лош късмет.
При думите му в мен се разля облекчение. Бях права. Знаех го. И независимо от това в какво се беше забъркал Гарет с тези хора от Черната карта, все още бях сигурна, че никога не би приел тази гадост доброволно.
Леон замълча и аз се зачудих колко ли мога да продължавам да го притискам в тази посока.
Преместих пръстите си в неговите, рисувайки кръгове по гърба на ръката му с палеца си, а той се премести на мястото си, навеждайки се към мен.
– Мислиш ли, че хората, с които се е срещал, може да са го принудили да го вземе? – Попитах.
Веждите на Леон се смръщиха и той прокара свободната си ръка през дългата си коса.
– Не знам. Защо да го правят? Струва ми се, че натискът от страна на връстниците е прекалено голям, но какво знам аз? Не съм в тяхната страховита секта.
– Секта? – Попитах, а тази дума разтърси сърцето ми.
Усмивка се появи в ъгъла на устата на Леон.
– Може и да е така. Достатъчно пазят в тайна малкия си клуб – подигравателно каза той, макар да можех да разбера, че всъщност не знае това със сигурност.
Замълчахме, а в главата ми се въртеше това, което ми беше казал. Щеше да ми се наложи да разбера повече за „Черната карта“ и за това какво са замислили. Ако Гарет имаше някакви приятели на това място, тогава звучеше, че те щяха да са там, но също така звучеше, че и враговете му можеха да произлизат оттам. Щеше да ми се наложи да поразровя още малко. И може би да се опитам да си спечеля покана в техния клуб.