Каролин Пекъм – Безмилостни момчета от зодиака – Тъмна фея – книга 1 – част 8

ГАРЕТ

Осемнайсет месеца преди метеоритния дъжд Солариди…

Всичко в Академия „Аврора“ се променя в деня, в който започва учебният срок и пристигнаха нова група първокурсници. Училището беше разкъсано на две фракции по-ясно от всякога.
Райдър Драконис беше печално известният син на основателя на Лунното братство, а неговият смъртен съперник Данте Оскура беше Дракон, роден от върколаци – също пряк потомък на семейството основатели на клана Оскура. Казано по-просто, те бяха във война. И бяха твърдо решени да повлекат със себе си цялото училище на бойното поле.
Посещаваха училището само от няколко седмици, а атмосферата в Аврора вече беше по-опасна от всякога. Никой не искаше да ядоса бандите, но те постоянно притискаха всички да изберат страна. Почти не минаваше ден, без в коридорите да избухнат битки, а учителите се справяха с тях, като си затваряха очите или се подчиняваха на капризите им.
Кулата на общежитието вече беше твърдо разделена, като горната половина принадлежеше на клана Оскура, а долната – на Лунното братство. Със стаята си на първия етаж бях твърдо на лунната територия. Да отида да се изпишкам в общата баня в края на коридора се беше превърнало в истинска заплаха за деня ми.
Другите трима феи в моята стая вече се бяха записали в Братството, но аз не отстъпвах. Не исках да бъда част от никоя банда. И никой нямаше да ми каже обратното.
Малко преди полунощ се отправих към банята, без риза, с четка и паста за зъби, стиснати в ръка. Не оставих нещата си да се въргалят някъде. И със сигурност нямаше да оставям нещо толкова ценно като четката си за зъби, за да се облажи някой – бях научил този урок по трудния начин в първи курс.
Проврях се през вратата и почти спрях на място, когато забелязах Райдър да стои пред огледалото, а челюстта му да е обляна в пяна за бръснене, докато драскаше с шибания нож по лицето си като дивак.
– Има заклинание за това, нали знаеш – казах, преди да успея да се спра.
Мускулите на голото му туловище се напрегнаха и аз се опитах да не си изпусна нервите. Бях прекарал лятото си, работейки в бара на Стария Сал, и знаех как да омагьосвам и най-злите гадове.
– Поисках ли шибан факт за деня? – Изплю се той, а студените му зелени очи ме пронизваха, сякаш обмисляше да забие този нож някъде в тялото ми.
Прекъсване на мисията.
Поздравих го подигравателно по начина, по който със сестра ми винаги се поздравявахме един друг, насочих се към мивката на няколко метра по-надолу от него и напръсках четката с паста за зъби, като я пъхнах в устата си. Райдър завърши бръсненето си, изплакна ножа в мивката и избърса лицето си с кърпа. Прибра острието в джоба си, след което просто застана и ме погледна в огледалото. Не исках да се страхувам, но бях чувал слуховете за Райдър Драконис. Отстъпването обаче не беше в природата ми. Аз бях фея.
Напрежението в гърдите ми се покачваше, тъй като онзи задник просто продължаваше да ме гледа, докато не си промих устата.
– Избрал ли си вече? – Поиска той, сякаш това беше съвсем нормален въпрос. Знаех обаче какво има предвид. Това беше въпросът, който всеки необвързан ученик получаваше ежедневно.
Подарих му най-добрата си усмивка, която вероятно можеше да накара дявола да омекне пред мен. Но очевидно сърцето на това момче беше по-твърдо от неговото.
– Не се занимавам с банди, първокурсник – казах аз, като му напомних, че имам солидна година магическо обучение над него. – Така че ще ти бъда благодарен, ако ти и твоите малки приятели престанете да ме питате това.
Тръгнах да мина покрай него, а той се хвърли напред и удари рамото си в моето толкова силно, че се спънах.
Сърцето ми се разтрепери, когато очите му проблеснаха и се превърнаха в змийски прорези. Знаех Ордена му, но все още не бях станал свидетел на това. Нещо ми подсказваше, че не искам и да го видя.
Вдигнах брадичка, отказвайки да се преклоня пред предизвикателството в очите му.
Райдър се прекръсти, свивайки дясната си ръка в юмрук, и забелязах думата „болка“, татуирана по кокалчетата му. Наистина ли беше такъв?
– Отивам да си легна. – Преместих се, за да го заобиколя, а той препречи пътя ми, притискайки цялата си гръд към моята. Юмрукът му се стовари върху мен толкова бързо, че почти нямах време да хвърля въздушен щит. Но успях да го направя секунда преди юмрукът му да се сблъска с него. Той удряше кокалчетата си в него отново и отново, докато не се разцепи на пихтия. Гледах в шок как той изсмуква кръвта от пръстите, след което я изплюва на пода в краката ми.
– Искаш ли да видиш какво може да направи този първокурсник тогава, задник? – Изръмжа той и аз инстинктивно отстъпих назад.
По дяволите, този човек е луд.
– Предпочитам да не го правя. – Привлякох повече въздух около себе си, готов да го ударя в задника, ако се опита да ме нападне отново. Трябваше да покажа силен фронт, но усещах как той започва да се пропуква.
Той се усмихна по начин, който беше всичко друго, но не и приятелски, след което излезе през вратата, оставяйки я да се люлее, докато си отива.
Прокарах ръка по задната част на врата си, а сърцето ми заби в бърза мелодия. Погледнах се в огледалото, загледах се в себе си и се впуснах в мисловен разговор.
Забрави за страховитата змия. Трябва да се съсредоточиш върху истинския проблем тук. Остава само една седмица до падежа на първата ти вноска, а ти нямаш нищо за даване.
Двете банди, които влязоха в училището, бяха хвърлили сериозен камък в работата ми. Необвързаните ученици бяха тероризирани, заплашвани и тормозени ежедневно. Трябваше да пазя и собствения си гръб, така че бях притиснат от времето, опитвайки се да измисля начини да събера необходимите ми пари. Но не можех да пропилея нито един ден.
Преглътнах силно и излязох от банята, когато влязоха още няколко души от Братството и ме погледнаха, докато минавах покрай тях.
Забързах по коридора и се намръщих, когато забелязах съквартирантите си да стоят в коридора.
– Няма да се върна там – каза Роуанда, сгъвайки ръце с тревожно изражение на лицето.
– Да, майната му, човече. Той може да си го вземе. – Карл тръгна покрай мен, като ми хвърли поглед, който казваше, че трябва да се върна сега, преди да се затича.
Харви погледна към мен, изглеждайки облекчен, когато се приближих. Той беше най-близкият ми приятел на това място, колега от Пегас и играч на Питбол. Той прокара ръка през непокорните си медни кичури, докато се приближаваше.
– Братле, няма да повярваш кой е в шибаната ни стая.
Сърцето ми потъна като камък.
– Райдър Драконис? – Предположих.
Харви кимна, а очите му се разшириха.
– Знаеше ли, че той ще направи това?
– Какво ще направи? – Намръщих се.
Роуанда бутна вратата с пръст на крака си, като ми направи жест да вляза.
Намръщих се на уплашените им изражения, притискайки раменете си назад, докато се насочвах към вратата. Почти се преместих от тревога, когато открих причината за шибаното безпокойство. Райдър беше в огромната си форма на василиск, трийсетметрова змия, дебела колкото кола, навита около цялата ни стая. Люспите му бяха черни като нощ и се разпростираха върху четирите легла. Главата му лежеше върху възглавницата ми и той я вдигна, а езикът му се изплези, докато оголваше ред след ред мокри от отровата си кътници.
– От слънцето. – Трябваше ми всичко, за да не избягам, за да не се самоубия, но отказах да се поддам на това желание. Отказах да се сгуша. – Какво искаш? – Изръмжах, а кожата ми затрептя, когато формата ми на Орден заплаши да излезе наяве. Той можеше да е злобен козел, но змиите не можеха да летят, а и не можеха да ритат. Основната ми заплаха бяха тези мощни челюсти, които изглеждаха почти достатъчно големи, за да ме погълнат целия. Форма на орден или не.
Райдър изсъска към мен и от вътрешността на тялото му се чу дълбоко дрънчене. Очите му представляваха два зелени процепа, които бяха лишени от топлина. Заплаха. Но за какво, по дяволите? Ако искаше да се бие, щеше да го е започнал досега. Моля те, недей, по дяволите, да започваш битка.
По тялото му премина пулсация, след което той се преобрази обратно във формата си на фея и легна с гол задник на долното легло вляво от мен. Моето легло.
– Махни си задника от чаршафите ми – изисках аз, придвижвайки се напред точно когато Райдър закачи дневника ми и червата ми се свиха. Той беше намерил моите неща. Държах този дневник под матрака си и зад заклинание за скриване, а той го беше намерил за по-малко от времето, което ми отне да се върна от банята.
– Коя е Ела? – Попита Райдър с изкривена усмивка на устните си.
Не съм писал много в този дневник. В него имаше предимно скици и няколко бележки, но между страниците беше притисната картичка, която Елис ми беше дала, преди да дойда в академията.
Стиснах челюст, отказвайки да отговоря, и Райдър прочете какво ми е написала.
– Бъди мъжът, който винаги си искал да бъдеш, Гаре Беър. Обичам те винаги, Ела.
– Върни ми го – изръмжах, а яростта пулсираше във вените ми.
– Звучи секси – измърмори Райдър, игнорирайки ме, докато въртеше картичката между пръстите си твърде близо до члена си за моя вкус. – Харесва и отгоре или отдолу? Аз не им позволявам да са отгоре, отговарям на името си.
Изгубих търпение, месестите му пръсти, увити около картичката, ме караха да се чувствам така, сякаш ръцете му са върху сестра ми. Това беше моята граница. И той наистина я беше пресякъл.
– Дай ми я. – Откраднах въздуха от дробовете му и Райдър се задави, а челюстта му се счупи, докато държах живота му в хватката си.
Той ме погледна със смелост в очите, а секундите минаваха. Тик тик тик.
Пулсът ми започна да се учестява и се намръщих, докато той продължаваше да се взира, посинявайки проклето.
– По дяволите – изсъсках аз, като пуснах гипса, преди да убия идиота.
Той си пое дъх, който се превърна в опияняващ смях, сякаш сериозно се наслаждаваше на тази гадост, а аз направих предпазлива крачка назад.
– Ето как ще се развият нещата. – Райдър се спусна от койката ми, като взе чифт сгънати панталони от рафта до леглото и ги навлече, сякаш му принадлежаха. – Ще си вземеш картичката и каквото още можеш, преди да преброя до десет. След това ще се махнеш от новата ми стая, преди да съм се преобразил отново и да те ухапя, от което няма да се възстановиш цяла седмица.
Сърцето ми се разтрепери. Не исках да се откажа от стаята си. Но също така нямах и седмица, която да пожертвам в отделението. Имах отговорност към семейството си и добре, може би се страхувах на пет процента от това, което този човек можеше да ми направи, ако го натиснех.
– Едно… две…
Прокраднах се напред с ярост в гърдите, като изтръгнах картичката от протегнатата му ръка, преди да загреба дневника си. Той продължи да отброява, а аз стиснах зъби, натъпках нещата си в една чанта, преметнах я през рамо и се отправих към вратата.
Той стигна до нула, когато стигнах дотам, след което ми извика:
– Харесва ми отношението ти, момче от списанието. Ще се развиеш добре в Братството.
Вдигнах среден пръст в отговор, излязох през вратата и я затръшнах след себе си.
Майната му на Братството. Никога нямаше да се поддам на тези глупости. Но имах чувството, че избягването на бандата му вече нямаше да е възможно. Райдър ме беше принудил да се измъкна по задник, а той дори не беше обучена фея. Знаеше как да манипулира хората около себе си, така че следващия път, когато дойде за мен, трябваше да съм готов.

Назад към част 7                                                  Напред към част 9

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!