Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 16

КСАВИЕ

Хаосът в Бъроуз беше избухнал заради смъртта на поредния бунтовник и сърцето ми галопираше като гръмотевични копита, докато бързах през масите в търсене на семейството си. Майка ми се появи пред очите ми, формата и беше скрита от съвършено прикриващо заклинание, което я правеше да изглежда като обикновена жена, тъмната и коса беше прибрана на опашка, но очите и бяха със същия тъмнокафяв цвят, както винаги.
Тя стоеше до Хамиш, докато той насочваше бунтовниците обратно към стаите им, а в очите му проблясваше паника, която ме разтревожи. Нямаше никакви следи за убиеца, а сега, когато бяха ударили отново, започнах да се страхувам кой ще е следващият.
Стигнах до майка ми и тя стисна ръката ми, придърпа ме към себе си, а познатият и аромат се уви около мен, когато я прегърнах. Тези дни бях по-висок от нея и тя лесно се стопи до мен, като отпусна глава на рамото ми.
– Добре ли си? – Прошепна тя с тревога, която покриваше думите и.
– Добре съм, а какво става с Дариус?
– Той е добре – закле се тя и ме стисна по-силно за момент, преди да ме пусне, като ме погледна нагоре, сякаш искаше да ме отведе някъде на безопасно място. Но аз вече не бях бебе и бях прекарала твърде много години затворен и неспособен да водя собствените си битки. Ако на това място имаше заплаха, щях, по дяволите, да се изправя срещу нея заедно с хората, които обичах.
Изпуснах тихо хленчене, когато Хамиш сложи ръка на гърба ми и се наведе по-близо.
– Не се притеснявай за Уенди, момчето ми – обеща той, като ме погледна с нещо като бащински поглед – или поне толкова близо до него, колкото можех да си представя. Баща ми със сигурност никога не ме беше гледал така.
– Просто не разбирам как е възможно тук долу да има убиец – казах аз, тропайки с крак в знак на гняв. – Имаме някои от най-могъщите феи в Солария в тези тунели на лов за тях, защо Гейбриъл не е видял нищо? Защо циклопите не са в състояние да ни дадат отговори?
Хамиш поклати глава в знак на безпокойство и аз видях напрежението, на което е подложен, докато прокарваше ръка по плешивата си глава и надолу по врата си.
– Това си е направо шаран в главоблъсканицата, скъпи Ксавие. Но бъди сигурен, че ще намерим злодея, който се спотайва тук долу, и ще се погрижим да го изправим пред гнева на звездите.
Кимнах, макар че червата ми все още бяха на възел, докато се отдръпвах назад, като ми се искаше да мога да направя нещо повече, за да помогна.
– Ксавие! – Високият глас на Дариус се носеше над трескавото бърборене на бунтовниците и аз го забелязах да се провира през тълпата, за да стигне до нас. Мама го придърпа в прегръдка, проверявайки го, докато Хамиш блокираше с едрото си тяло гледката на тълпата към нас, давайки ни момент на уединение.
– Какво става? – Попитах, като видях някаква тъмна мисъл в очите на брат ми.
– Имам нужда от помощта ти за нещо. – Той хвана ръката ми, кимна на мама и Хамиш за довиждане, докато ме водеше надалеч през масите.
– За какво става дума? – Попитах, но той не отговори, вместо това ускори крачка, докато не бях принуден да тропам до него, докато той тичаше по един по-тесен тунел, който водеше към изхода на „Бъроуз“.
Той пусна заглушаващ мехур около нас и ме погледна, когато стигнахме до часовника и се измъкнахме във фермата.
– Гейбриъл имаше видение – каза той с тих глас.
– Какво видение? – Поисках тревожно, усещайки, че нещо не е наред, докато бързахме да излезем навън в мразовития въздух, където снегът падаше гъсто и бързо върху стражите.
– Трябва ви разрешение от Вега, за да напуснете… – започна един от стражите, но Дариус го повали на земята с водна струя, оголвайки зъби към останалите, които си разменяха нервни погледи.
Пробягахме покрай тях, докато те започнаха да се прегрупират, и Дариус извади от джоба си торбичка със звезден прах, докато се насочвахме право към границата. В момента, в който преминахме през нея, той хвърли щипка от нея над главите ни и аз нямах повече време да попитам къде отиваме, тъй като двамата бяхме повлечени от звездите, които ни изпратиха на колела през блестяща галактика от светлина, преди да се пренесем на мека земя между два гъсти храста.
Огледах се изненадано, когато забелязах външната ограда на Академия „Зодиак“, а отвъд решетките ме гледаше поглед към земната територия.
– Какво, по дяволите, правим тук? – Изсъсках разтревожено.
– Слушай – изръмжа Дариус, приближавайки се до мен, докато над него се стелеше облак на спешност. – Гейбриъл е предвидил стадото ти да бъде убито днес; те са обявени за предатели. Едва ли имаме време да ги изведем. И не се съмнявам, че баща ни ще е направил нова граница около Зодиак, за да го предупреди, че се връщаме тук. В момента, в който преминем тази ограда, той ще разбере къде сме. – От мисълта за София, дори за шибания Тайлър, ми се изплъзна хленч на страх и Дариус сложи ръка на устата ми, за да я заглуши. – Стадото ти ще умре, ако не побързаме. Нямаме време за губене. Можеш ли да го направиш, братко?
Кимнах, страхът ми отстъпи място на решителността, когато си помислих за пегасите, които ме бяха приели в стадото си, които ме бяха приели, въпреки че много от тях се страхуваха от баща ми. И когато мисълта ми се спря на София с нейната нежна душа и всички думи, които се бяха изговорили между нас през месеците, в които бях заседнал в имението Акрукс, знаех, че днес бих направил всичко, за да я спася. Тя беше моето спасение и аз щях да бъда нейното.
– Да вървим – изръмжах аз, гласът ми за момент придоби грубоватото острие на дракон и Дариус кимна, потупа ме по рамото и поведе към оградата.
Той пристъпи през една от решетките, която не беше нищо друго освен илюзия, и аз го последвах, усещайки как магията на мощно заклинание за откриване преминава през мен. Разпознах докосването на силата на баща ми и ме побиха тръпки. Той щеше да знае. И щеше да дойде тук точно сега, за да ни поиска. Осъзнах, че предпочитам да умра, отколкото да се върна в неговия плен.
Двамата се втурнахме в спринт, препускайки през терена, докато Дариус изричаше мощни заклинания за прикриване около нас, за да ни даде най-голям шанс да избегнем баща ни колкото се може по-дълго, по дяволите.
– Къде ще са? – Извика ми Дариус, докато тичахме по стръмен бряг и през група дървета. Нямаше студенти толкова далеч от центъра на кампуса, но нямаше да мине много време, преди да се натъкнем на някой.
Мислено пресметнах в главата си кой ден е, опитвайки се да си припомня училищния график, и в гърлото ми заседна задъхан звук.
– Те ще бъдат заедно в „Усъвършенстване на ордена“ – казах аз, отклоних се наляво, когато пътят се разклони и Дариус влезе в крачка с мен, докато го водех към хълмовете в източната част на Земната територия.
– Без съмнение баща ни е избрал точно този момент тогава – отсече Дариус. – Ако всички са заедно, то тогава е по-лесно да бъдат унищожени заедно.
Едно хъркане на ярост ме напусна, докато ускорявах темпото си, двамата се движехме толкова бързо, колкото можехме на два крака, по посока на моето стадо.
Оглушителен, ужасяващо познат рев проряза въздуха като гръмотевица и аз улових уплашения поглед на Дариус. Баща ни беше тук.
– Ти ги изведе оттук. Аз ще го отвлека. – Дариус ми подхвърли торбичката със звезден прах и аз прибрах торбичката, докато той започна да сваля дрехите си.
– Чакай! – Извиках панически за брат ми, но той се обърна от мен, скочи от пътеката и се преобрази в огромната си форма на златен дракон, като отговори на рева на баща ми със свой собствен рев. – Дариус – внимавай! – Помолих го, докато той се издигаше в небето с два мощни удара на крилата, а сянката му ме поглъщаше за миг, преди да се издигне над кампуса с поток адски огън, изливащ се от устните му.
Дишането ми стана по-трескаво, когато завих по друга пътека и пред мен се откри гледката на източните хълмове. Там забелязах моето стадо, което сваляше дрехите си, докато се подготвяше за смяната, макар че някои от тях сочеха към небето, явно забелязали Дариус, а може би и баща ми. Ехото от два рева изпълни въздуха и докато започнах да тичам нагоре по най-близкия хълм, хвърлих поглед назад през рамо, за да потърся небето за тях.
Баща ми преследваше Дариус през облаците, а върховете на крилата им прорязваха бялото, докато брат ми се вдигаше силно и изчезваше в небесата.
Огромният нефритен звяр, който беше баща ми, го следваше с огън, който се лееше от дробовете му, и сърцето ми биеше лудо, когато и той изчезна в облаците, а силуетите им бяха осветени в пламък от оранжева огнена светлина.
– София! – Изкрещях, обръщайки се да я потърся, докато тичах към моето стадо, като махах с ръка, за да привлека вниманието им.
Не можах да я забележа сред тях, но Тайлър се обърна, ризата му беше в ръката му, а кафявата му коса – разрошена от свалянето и.
– Ксавие? – Промълви той, а сините му очи се разшириха от изненада, когато останалата част от стадото ми ме забеляза да тичам към тях.
– Г-н Акрукс? – Професор Клипърд се задъха, като се затича малко надолу по хълма, за да ме посрещне. – Какво, по дяволите, правите…- Гласът му бе прекъснат, когато огнен поток проряза облаците над нас и чудовищната глава на баща ми се провря през тях, а челюстите му се разшириха, докато изгаряше професора ми жив, като стенанията му угаснаха почти мигновено, докато почернялото му тяло се сгромоляса на пепелива купчина.
Избухнаха писъци и ужасът накара сърцето ми почти да се пръсне, докато принуждавах краката си да продължат да се движат към стадото ми.
Баща ми се спусна от облаците, вперил поглед в мен, а челюстите му отново се разшириха, в погледа му се четеше яростна омраза, от която стомахът ми се сви. С вик на гняв разперих ръце, вихър от огън и вода се изви от мен в невъзможно мощен взрив, който се заби в лицето му и го изхвърли от курса с рев на ярост.
Той беше толкова ниско, че паднах на земята, за да избегна замаха на опашката му, когато прелетя над мен, но се принудих да се изправя на крака незабавно, тичайки към пегасите на хълма.
Дариус се спусна от облаците, изпращайки към баща ни огнена струя, която освети целия свят в наситено червено сияние. Той изтласка баща ни далеч от нас, давайки ни още една възможност да бягаме, докато аз стигнах до стадото.
– Следвайте ме! Лайънъл е дошъл да убие всички ви! – Изкрещях, докато Тайлър ме гледаше с широко отворени очи, преди да се преобрази в голямата си сребриста форма с ръмжене, което накара всички да го слушат.
Всички се преместиха бързо, докато аз трескаво се оглеждах между тях. Все още не можех да забележа София, но тя трябваше да е тук, къде другаде би била?
Грабнах дрехите на Тайлър в юмрука си, стиснах шепа от гривата му и преметнах крак през гърба му, преди да успее да ме спре. Той се надигна от гняв, но аз сключих колене отстрани, отказвайки да го пусна.
– Ще хвърля звезден прах върху стадото в момента, в който преминем границата – изръмжах аз и той захленчи яростно, но не се опита да ме изхвърли отново.
Тайлър се качи напред и се издигна в небето, докато всички около мен размахваха криле, гонейки опашката му, докато той летеше колкото може по-бързо към външната граница.
Гневният рев ми подсказа, че баща ми ни е видял, но аз не погледнах назад дори когато огнено кълбо прелетя над главата ми, падна на земята и проби дупка в тревните масиви на Тера Хаус.
Сърцето ми се разтуптя, докато оглеждах стадото, отчаяно търсейки София там, но все още не можех да я забележа.
Студентите вече крещяха в кампуса, бягаха, за да се скрият, и ни гледаха шокирано, докато прелитахме над тях.
Прехвърлихме границата толкова бързо, че едва не се свлякох от гърба на Тайлър от силата на магията, която ме връхлетя.
– Лети над стадото! – Изръмжах на Тайлър и той направи каквото му заповядах, завъртя се и се издигна над пегасите, докато аз хвърлях звезден прах над тях, желаейки да ги отведе в Нора, а те изчезваха в блестящия въздух с ръмжене, което ни молеше да ги последваме.
Но когато и последните от тях се пренесоха на безопасно място, знаех със сигурност, че София не е била сред тях.
– Къде е тя?! – Изкрещях, дръпнах гривата на Тайлър, за да принудя главата му да се обърне, и открих, че в очите му блести паника.
Той се завъртя обратно към границата и аз се държах здраво, докато той прелиташе обратно през нея, а аз се взирах в яростната битка, която се водеше между брат ми и баща ми в небето. Дариус го изпреварваше отново и отново, но по страната му имаше дълбоки следи от нокти, а кракът му беше овъглен със следи от изгаряне. Лайънъл не се справяше много по-добре, муцуната му кървеше, а опашката му беше нарязана на лентички, но никой от двамата не изглеждаше да забавя темпото.
Една сянка в периферията ми накара главата ми да се завърти и задъхването се затвори в гърлото ми, когато забелязах Принцесата на сенките да се издига на кула от въртяща се сянка, ловувайки плячка.
– Приземи се – изсъсках на Тайлър и той падна от небето като камък, копитата му удариха земята в Плачещата гора, а аз се молех тя да не ни е видяла.
Изплъзнах се от гърба му, загледах се през дърветата и притиснах пръст към устните си, когато сенките се разлюляха по небето и тя се носеше по него като крилата на смъртта. Тайлър се притисна по-близо до мен, докато прегръщахме тъмнината под дърветата, а аз затаих дъх, докато тя се носеше над главите ми.
– Премести се – прошепнах на Тайлър и той го направи, навличайки дрехите си, когато му ги подадох, и прокарвайки ръка през косата си.
– Какво, по дяволите, става? – Изсъска той, докато хвърляше балон за заглушаване около нас.
– Баща ми е решил, че стадото ни е предателско. Дошъл е тук, за да ви убие всички – казах аз, а гърлото ми беше отчайващо сухо. – Трябва да измъкнем София оттук.
Тайлър кимна сериозно и посочи надалеч през дърветата.
– Тя е задържана в зала „Юпитер“ заедно с Хайспел.
– Майната му – проклех аз. – Тази кучка ще я предаде направо на него.
Тайлър извади атласа си, изпращайки на София съобщение, и аз се наведох над рамото му, за да видя какво пише.

Тайлър:

Лайънъл е тук. Идвам да те взема.

София:

Хайспел ме затвори в кабинета на Орион. Опитвам се да отворя вратата.

Тайлър:

Дръж се здраво, бебе.

Той пъхна атласа обратно в джоба си и тръгна през дърветата. Аз вървях в крак с него, ръцете ни се търкаха, тъй като обединената ни кауза разпали огън във вените ми.
Ревът и трясъкът на битката на драконите горе отекваха все по-далеч в небето и аз се молех брат ми да е достатъчно силен, за да го задържи още малко.
Тайлър изричаше заклинания за прикриване около нас и аз му помагах, доколкото можех с ограничените си магически познания, но между уроците на Дариус и Орион ставах все по-добър в тях, поне достатъчно, за да задържа сенките, които ни прегръщаха, докато се движехме, и трябваше само да се надявам, че това ще е достатъчно.

Назад към част 15                                                          Напред към част 17

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!