ДАРСИ
Въртях Имперската звезда между пръстите си, докато се излежавах в един от бълбукащите басейни в банята, въздишайки доволно и мечтаейки за това, че по-късно днес ще летя с Тори и Гейбриъл. Понякога хвърляхме огнени пръстени във въздуха и се надбягвахме през тях, като тримата хвърляхме заклинания един към друг, за да се опитаме да се изхвърлим. Това беше игра на мръсни тактики и в края и всички се заливахме от смях, а никой от нас нямаше представа кой е спечелил най-много кръгове, докато се приберем вътре – макар че Гейбриъл винаги настояваше, че е видял, че това е той.
Бях свикнала с малките му шеги с неговото Зрение и беше дяволски трудно да го надхитриш, но ние с Тори успявахме все по-често, като се научихме да се държим непредсказуемо около него. Веднъж дори успяхме да хвърлим илюзия върху ризата му, след като беше излязъл да лети, и когато прибра крилата си и я облече, на гърба и светнаха думите „Краби Габи“. Беше я облякъл до средата на вечерята, преди да разбере и да ни прокълне, обещавайки бързо да ни отмъсти. Беше почти невъзможно да си спомня времето, преди той да се появи в живота ми, и исках да наваксам всички изгубени години.
Тори се излежаваше до мен, а Анджелика, София и Джералдин седяха в бълбукащата вана срещу мен.
– Как е Тайлър, София? – Попитах с напрежение в гърдите заради майка му.
– Той е добре, искам да кажа… не е съвсем. Но се прави на смел – каза тя с тъжно хлипане в гърлото. – Ксавие беше невероятен. Той носи на Тайлър всичко, от което се нуждае, и се грижи да не му се налага да иска нищо. Но също така ме накара да осъзная, че… – въздъхна тя.
– Какво е това, моя мила София? – Настоятелно се обърна към София Джералдин, когато в очите и се появиха сълзи, а в тях блеснаха искрици.
– Не искам Тайлър и Ксавие да се върнат към борбата. Когато сме тримата заедно, намираме този вид спокойствие, което ми напомня за дома – прошепна тя. – И знам, че Тайлър също го усеща, въпреки че не иска да го признае. Ние сме стадо и ми се струва правилно просто да се наслаждавам на това.
– Все още ли си гореща за Ксавие или това е само нещо от „Пегас Дом“? – Попита Тори.
Розови блестящи сълзи се разляха по бузите и във водата.
– Влюбена съм и в двамата – призна тя на един дъх, сякаш бе задържала тези думи в себе си кой знае колко дълго. – И ме убива всеки път, когато са се карали преди това. Само възможността да прекарвам време с тях, без да се карат един с друг, е толкова добра. Не искам това да свършва. – Тя притисна с ръка устата си заради думите си. – Не искам да кажа, че не искам болката на Тайлър да свърши. Не исках да кажа това.
– Разбира се, че не си искала – казах аз, преместих се през басейна, за да я прегърна, а Джералдин и Анджелика се струпаха около нас и ни притиснаха силно, а Тори се присъедини след малко и погали София по главата, преди да се отдръпнем отново.
София си пое дъх и избърса сълзите си.
– Искам само мир в стадото си. И знам, че нещата все още са неуравновесени, усещам го. Но докато Ксавие играе Суб, за да успокои Тайлър, нещата поне са приятелски. И покрай звездите, понякога, когато двамата са притиснати от двете ми страни през нощта, не мога да не си помисля какво би било да ги обявя за мои жребци. И двамата.
– Давай, София – каза Тори с усмивка, а София се разсмя.
– Това е доста често срещано явление в стадата на пегасите, нали? – Попита Анджелика.
София кимна с леко подсмърчане.
– Да, но не и при Домовете. Един Дом би могъл да се свърже с двама или повече подчинени достатъчно лесно, но Тайлър и Ксавие са толкова силни, че никога няма да намерят баланс заедно. При тях трябва да е или едното, или другото.
– Ако мога да се намеся с моите две партии – каза Джералдин, като се облегна назад на стената на ваната, докато всички гледахме към нея. – Един или четирима Рон Джонсън между чаршафите са добри за мариноване на багета, но когато става дума за сърдечни въпроси, взвод от Дълги Шърмани никога няма да бъде задоволителен. Така че Тайлър и Ксавие разтърсват ли подводните ви лодки, както и обливат ли петелките ви с пресни сурвачки? Карат ли лейди Петуния да танцува динг-данго и да закопчава копчетата на дамаджаната ви?
– Не съм сигурна какво искаш да кажеш, Джералдин – извини се София.
– Не знам как да се изразя по-ясно, моята малка розова пегаске – каза разочаровано Джералдин.
– Дали и двамата са полезни за сърцето ти? – Преведох, почти сигурна, че това е, към което се стремеше Джералдин.
– Мисля, че биха могли да бъдат – каза София безрадостно. – Но аз съм толкова разкъсана между тях. Как ще избера?
– Може би можеш да хвърлиш монета? – Предложи Анджелика и Джералдин я плесна.
– Хобгоблини – смъмри я тя. – Съдбата на скъпите петунии и кокичета на София не може да зависи от хвърлянето на една нещастна монета. Не, тя трябва да прокопса през черната и бурна нощ на тези емоции, да яхне вълните като еднорог от небитието и да стигне до бреговете на избрания от нея Рон Джонсън с твърдо сърце и с втвърден в желязо избор.
– Здравейте на всички.
Обърнахме се при нежния глас и забелязах Каталина да влиза в стаята с чиния бисквити в ръка. Беше облечена в черен бански с високо деколте, а Хамиш влезе след нея в чифт яркорозови бански, с едрото си тяло, окосмено като росомаха.
– Нямате нищо против да се присъединим към вас за малко, нали? Донесох закуски – каза Каталина и всички се наместихме в басейна, докато двамата влизаха.
Каталина седна вляво от мен, а Хамиш – отвъд нея, докато раздаваха бисквити и аз се стъписах от вкусната храна, докато отхапвах една голяма хапка.
– Тези са по рецепта на сестра ми Бренда – каза Хамиш, докато поставяше подноса отстрани на басейна. – Тя научи моята Джерикинс как да прави багети, когато беше още малко кученце, нали попчето ми?
Сърцето ми се разтуптя от копнеж при мисълта, да съм израснала в семейство като това на Джералдин, че топлината на такава любов обгръща дома ни.
– Така беше, татко. Всяка Коледа правехме и тематични багети. Канела и яйчен коняк, ракия и подправки, о – нямам търпение да го направя отново, ще ни изпека багети в изобилие.
– Имаш ли някакви коледни традиции, Анджелика? – Попита я Хамиш и тя кимна.
– Майка ми винаги ни кара да се излегнем на покрива и да гледаме звездите. Всяка година на Бъдни вечер в полунощ се сгушваме в одеяла с чаша греяно вино. Това е най-любимото ми нещо на света – промълви тя и сърцето ми се разтуптя още по-силно, когато споделих поглед с Тори, виждайки същата болка в очите и.
– Аз и семейството ми винаги ходим на Коледа да пеем – каза София и лицето и се озари. – Обличаме тези огромни глупави коледни пижами във формите си на пегаси. Половината от забавлението е да се опитваме да влезем в тях, докато сме променени, и всички падаме от смях. Този, който влезе последен, трябва да носи и глупава шапка, на която е изписана думата „Пегадунс“ – захили се тя. – Летим от къща на къща в нашия квартал, превръщаме се отново във феи с тези торбести дрехи, които висят от нас, и пеем на всички наши съседи.
– О, какво забавление! Ще трябва да се присъединя към вас в това веселие някоя година – извика Джералдин.
– Имате ли някакви семейни традиции? – Анджелика погледна към Тори и мен и настъпи тишина, когато се спогледахме.
– Хм…- Прехапах неловко устните си.
– Коледа не е нещо особено за нас – каза Тори, опитвайки се да отклони вниманието.
– Халибут! Трябва да имате някаква традиция – настоя Джералдин и всички ни погледнаха нетърпеливо, докато стомахът ми се сви и топлината се покачи по кожата ми.
– Ами ние имаме бой със снежни топки – казах аз.
– Разбира се, че имате! – Извика Джералдин. – И какво друго, след това се сгушвате около огъня, настанявате се с чаша горещ шоколад и отваряте подаръците си?
– Всъщност нямаше подаръци – казах неловко.
– Нямаше подаръци? – Стъписа се София, а Тори се заинтересува прекалено много от ноктите си, тъй като всички продължаваха да ни гледат.
– Имахме се една друга – опитах се аз, но тогава всички просто изглеждаха много по-тъжни за нас.
– Но сигурно сте имали мила и бъбрива приемна майка? И сладкодумна приемна сестра с пристрастие към топлите прегръдки? – Попита Джералдин, изглеждайки отчаяна, че това е вярно, и аз осъзнах защо никога преди не сме повдигали тези въпроси пред нея. Бяхме и разказали няколко парченца от миналото ни, но тя щеше да бъде съсипана, ако знаеше колко лошо е било в действителност.
– Нямахме никого – каза Тори откровено и аз усетих как тези думи зазвучаха в празното пространство в гърдите ми.
– Това бяхме ние. Само ние – казах, споделяйки поглед с Тори, а тя ми се усмихна полушеговито в отговор.
Каталина внезапно докосна ръката ми и аз погледнах към нея, откривайки, че лицето и е напрегнато от емоции.
– Заслужавате повече.
Сърцето ми се превърна в каша от начина, по който тя ме гледаше напоследък. Беше толкова естествено майчинско, че привличаше всички ни под крилата си едва ли не с никакви усилия. И аз толкова силно копнеех тази част от мен да се изпълни, че беше лесно да и позволя и да си позволя да се къпя в нейната обич, която никога не бяхме познавали от собствената си майка.
– Може би тази година бихме могли да създадем някои нови традиции? – Предложи Каталина, а очите и просветнаха, докато гледаше с надежда между мен и Тори. – Толкова много исках да имам с моите момчета през годините, но Лайънъл никога не го позволи…- Изпусна тежък дъх тя. – Въпросът е, че и двете, както и моите момчета, Ланс и аз, сме пропуснали много неща, но това не е причина да продължаваме да ги пропускаме. Сещате ли се за нещо, което бихте искали да направите?
– Не бих се възпротивила на едно състезание по драг рейсинг в навечерието на Коледа – каза Тори и устните и се присвиха от забавление. – Бих могла всяка година да купувам на Дариус нов мотор и да му го подарявам по-рано, само за да му набия задника в състезание точно навреме за празника.
– А и всички бихме могли да присъстваме! – Каза Каталина ентусиазирано. – Можем да плетем семейни пуловери всяка година и да ги носим на състезанието, както и да печем празнични вкусотии, които да ядем, докато гледаме.
– Винаги съм се чудила как се правят пайове с кайма – казах с вдигане на рамене, като ми хареса идеята да се науча.
– А аз винаги съм обичала да ям пайове с кайма – добави Тори, което ме разсмя.
– Можем да летим на Нова година? – Предложих. – Ланс може да се вози на Дариус, а ние да поканим и семейството на Гейбриъл?
– Ние с Джери бихме могли да тичаме под теб и да вием – добави Хамиш ентусиазирано, но Каталина поклати глава.
– Не. Ти трябва да се качиш на мен – каза тя и бузите и се оцветиха, докато изричаше идеята.
– На гърба на дракон? – Зачуди се Хамиш. – Милейди, какъв скандал ще предизвикаме.
– Лайънъл ще се търкаля в гроба си – отвърна злобно Каталина и всички се засмяхме с надежда при мисълта, че е мъртъв.
– Какво друго? – Попитах развълнувано, усмивката ми се разшири при мисълта, че ще участвам в някаква такава огромна семейна Коледа.
– Бихме могли сами да отгледаме елхата и гирляндите си – добави Каталина, като вълнението и също беше ясно.
– И да украсим залите с всички празнични сурвачки! – Добави Джералдин. – Да печем сладкиши от фламберам, да закачаме палав имел, да строим иглута от джинджифил, да залагаме капани за елфи, да мариноваме корнишони, да мием бездомници, да танцуваме върху гъза, да правим гол джайв, да слагаме бодлива шишарка между бузите си в коледно борово очистване, да се сприятеляваме с лошо настроена сова, да връзваме панделки на връзките на обувките на феи, които са забравили как и…
– Намали малко, попче, пак си губиш главата – прекъсна я Хамиш, докато Джералдин продължаваше да говори, без да си поема дъх, а лицето и се зачервяваше все повече и повече, докато продължаваше. – Не искаш да кажа на елфите на Дядо Коледа, че пак си станала прекалено буйна, нали?
– Не, татко – съгласи се тя, плесна с ръка по устата си и се отпусна обратно във водата.
Омагьосана, тя все още вярва в Дядо Коледа.
– Всичко това звучи чудесно – каза Тори и си отдъхна от смеха. – Би било наистина хубаво да можем просто да се насладим на една Коледа като тези, които може би щяхме да имаме, ако Лайънъл не беше откраднал семейството ни от нас.
– За мен ще бъде чест, ако ме смятате за част от семейството си – каза Каталина, в очите и блеснаха сълзи и сърцето ми се разтуптя при тази мисъл. За това колко много бихме могли да се обичаме един друг, след като приключим с тази война.
– Бих се радвала – промълвих аз, а Тори хвана ръката ми под водата, давайки ми да разбера, че и тя е съгласна с това.
– Заслужаваш да познаваш милата си майка и галантния си баща – каза Хамиш грубо, а яростта оцвети бузите му. – О, какво бих дал, за да ги видя отново. Баща ти и аз учихме заедно в академията „Зодиак“, знаеш ли? Той беше пионер и винаги се стремеше към луната. Бях в по-горен курс, когато той започна, но, боже мой, той ме омагьоса като бонбон врана. Свързахме се, когато бяхме заедно в отбора по питбол, виждаш ли?
– Вие сте били приятели? – Въздъхнах, като силно се вкопчих във връзката с моята плът и кръв.
– Наистина бяхме – потвърди Хамиш, усмихвайки се на някакъв спомен, който ми се иска да мога да изтръгна от главата му и да видя сама.
– Какъв беше той? – Попита Тори, приближавайки се до мен, а Хамиш се облегна с ръце на стените на ваната.
– О, той беше кавалер, разбира се, всяка Лилит и Джун припадаха в краката му. Но още тогава той имаше белезите на истински крал. Силата му не приличаше на нищо, което някога бях виждал, а отливките му бяха толкова красиви, че често предизвикваха сълзи в очите ми. И макар че популярността му беше безупречна, той винаги беше скромен. Обичаше личното си време, обичаше и да рисува. Изкуството му беше по-прекрасно от агнешка луна на склона на хълма.
Дъхът ми секна при този факт. Отдавна не бях рисувала, но това беше нещо, което обичах, и като чух, че и баща ми го е обичал, ми се прииска да започна нова творба. Беше нещо, което винаги бях правила в миналото, за да избягам от реалността, но откакто дойдох в Солария, нямах нужда точно от този отдушник, когато целият свят беше постоянно вълнуващ.
– Какво друго? – Настоя Тори и Хамиш започна да ни разказва истории за баща ни в отбора по питбол, Земляка, което накара Джералдин да изпищи, тъй като това беше нейната позиция. Изгубих се в морето от истории, които рисуваха в съзнанието ми картината на човека, когото никога нямаше да позная, а копнежът ми да се срещна с него беше толкова неистов, че отвори стара рана в гърдите ми.
Винаги се бях чудила какво ли би било да имам баща, понятието беше толкова чуждо за мен, че ми беше трудно дори да си представя Хейл като такъв за мен. И докато полагах глава настрани и в съзнанието ми се изграждаха нови образи за него, се почувствах малко по-близо до човека, когото никога нямаше да познавам истински. И се надявах, че един ден, когато премина отвъд Завесата, той ще ме чака там със същата страст и любов в сърцето си, които Хамиш описваше, че притежава. Искаше ми се само смъртта да не е първият път, в който ще се срещнем.
След известно време Хамиш и Каталина си тръгнаха, а Анджелика се отправи към приятеля си, като над останалите цареше тежка тишина.
Джералдин потърка очите си.
– Вашият скъп баща би пламнал от гордост като слънцето в разгара на лятото заради вас, кралици мои.
Преди да успея да отговоря, от водата изскочи глава, която накара всички ни да изкрещим от ужас.
– Спокойно! Само аз съм – каза Уошър, като се изправи напълно от водата, за да разкрие восъчните си гърди, докато сините люспи на сирените се изместваха от кожата му и изчезваха. – Потопих се в дълбините на басейна във формата си на Сирена. Няма за какво да си размърдваш гащите.
– През цялото време ли си бил там? – Задъха се Тори, когато се отдръпнах от него, а кракът му се допря до моя и накара вътрешностите ми да се размърдат.
– Да, там долу е много, много по-дълбоко, отколкото си мислиш. Легнах точно на дъното и направих удари с бедрата си – засмя се той, поглеждайки между нас, и аз паднах по-ниско под водата, докато погледът му се стелеше над мен.
– Излизай оттук – изръмжах аз.
– Да, ти, стар, коравосърдечен кравар, това е кралската баня! – Изцепи се Джералдин. – Как изобщо попадна в банята на истинските кралици?
– Имам си начини – мърмореше Уошър, изкачи се от басейна и започна да прави няколко подскока в миниатюрните спидоси, които носеше. – Просто дадох на подопечните си малко тласък и бедро и те се освободиха за мен. Тук е много по-влажно. А на мен ми харесва да е мокро.
– Излез. Вън – изръмжа Тори, сочейки към вратата.
– Добре, добре – въздъхна той и се измъкна през вратата, докато спидосите му се плъзгаха нагоре по дупето му и аз потръпнах.
– Ще подсиля охраната, дами мои. Простете ми – каза Джералдин, а главата и падна напред. – Подведох ви.
– Не е твоя вината, че е пълен изрод – казах аз и Джералдин кимна тъжно.
– Уви, гадовете си остават гадове. Но аз все пак ще я подсиля, не се страхувайте. – Тя изскочи от водата, забърза към вратата и започна да хвърля защитите, които пропускаха само определени хора през тях. – Изчезвай, мръснико! И пази зората си за далечен изгрев!
Назад към част 25 Напред към част 27