ДАРСИ
Силен трус разтърси земята в краката ми, поваляйки две нимфи пред мен, докато аз удрях криле, излитайки, за да не падна и аз, и се носех там, докато се опитвах да разбера откъде е дошло.
Погледнах към Тори и я открих да довършва един от враговете ни с взрив от огън на феникс, който ги превърна в пепел, изглеждайки като принцеса воин, докато огънят се рееше около нея и блестеше от бронята и.
Нимфите под мен започнаха да се надигат и аз вдигнах ръце, докато горната ми устна се отлепи назад, а гневът се извиваше в мен като торнадо. Уплаших се колко дива се чувствах днес, сякаш в мен се беше събудил звяр и бях твърдо решена да накарам всяко едно от тези чудовища да страда за всички феи, които бяха убили.
Но преди да успея да отприщя нечестивата ярост, която живееше във вените ми, покрай мен се стрелна едно петно, което със сребърен блясък прониза гърлата им и разряза коравата им кожа. Орион се завъртя, заби нож в сърцето и на двамата в бърза последователност и те се пръснаха на пепел пред него. Той се обърна към мен, на устните му се появи крива усмивка и аз се усмихнах с облекчение, че се връща.
– Това бяха моите убийства, професоре – изръмжах с присмехулен гняв и паднах, за да се приземя леко пред него.
– Тогава защо умряха от моя меч, мис Вега? – Подиграваше се той.
През дърветата зад него нахлу нимфа, а аз се задъхах и освободих яростна огнена вълна от дланта си над рамото му. Тя се заби в гърдите на съществото и го повали на земята, където то умря с писък, а почернялата пепел затанцува във въздуха около нас, докато си отиваше от този свят.
Дариус и Тори изохкаха, докато поваляха една гигантска нимфа вдясно от нас, а две стрели изсвистяха във въздуха в бърза последователност от лъка на Макс, убивайки още две в един миг.
Сет беше във формата си на вълк и разкъсваше нимфите с огнените си ръкавици, а опашката му се размахваше, докато тичаше, а Кейлъб скочи на гърба му и използваше двойните си кинжали, за да посече всяка нимфа, която се приближеше твърде близо до тях.
Джералдин беше извън пределите на Макс, размахваше боздугана си със силни удари, а бедрата и се поклащаха и размахваха при всеки удар, сякаш изпълняваше някакъв танц на убийството.
Орион ме сграбчи внезапно, като ме изстреля, за да застане до сестра ми и Дариус, хвърляйки въздушен щит около нас, за да ни спечели малко време от настъплението на битката.
– Вие двете трябва да стигнете до храма – призова Орион мен и Тори. – Там има олтар, пълен с тъмни артефакти, който трябва да бъде унищожен. Кейлъб започна работата, но вашият огън на феникса би трябвало да успее да я довърши.
Споделих развълнуван поглед със сестра ми, когато кимнахме и Орион пусна въздушния щит, завъртя се и заби меча си в гърдите на една нимфа, а Дариус скочи и замахна с брадвата си, обезглавявайки друг звяр, така че около нас избухна пепел. Двамата се смееха от тръпката на битката и се държаха близо един до друг, докато Тори и аз се издигнахме в небето, крилете ни биеха по-силно и пламтяха от огъня, когато се издигнахме над линията на дърветата.
Дъждът се изсипа върху нас, когато забелязах храма, който се очертаваше от дърветата отпред, и ние набрахме скорост. За миг огънят по крилата ми угасна и дъхът ми секна, защото бях почти сигурна, че крилата ми ще изчезнат, а в гърдите ми нахлу паника.
В следващия миг те отново се разгоряха и аз погледнах към Тори пред мен, радвайки се, че тя не е забелязала, докато успокоявах трескавия си сърдечен ритъм и продължавах да летя. Предположих, че магията ми е на привършване, макар да не знаех защо фениксът ми се чувстваше толкова тежък, докато го изтеглях обратно на повърхността на плътта си.
Мъглата, която се стелеше по краищата на гората, създаваше усещането, че се приближаваме към края на света, докато кръжахме надолу над храма, и погледът ми се спря на рояк нимфи, които стигнаха до стъпалата и започнаха да спринтират по тях към взривения отворен връх.
Отчаянието, с което се движеха, ме накара да се уверя, че идват за артефактите, лежащи сред падналите тухли, и Тори се надвеси срещу мен, когато спряхме над него и вдигнахме ръце. Зловеща енергия премина през крайниците ми, докато се подготвях да унищожа всеки един от тези тъмни предмети и да ги открадна от Лавиния и нейната чудовищна армия от нимфи.
– Заедно? – Предложи Тори и аз се усмихнах, поставих едната си ръка в нейната и отпуснах бариерите си, за да може магията ни да се втурне заедно.
Само че това не се случи. Магията ми застина като трептящ пламък на свещ на вятъра и огънят по крилата ми също се застоя.
– Дарси? – Попита разтревожено Тори, докато аз насочвах магията си към нея, стискайки зъби, докато дърпах нишките на силата в мен, които сякаш се късаха и разкъсваха една по една.
– Дръж се – изръмжах аз, а в мен се сблъскаха паника и решителност. Не знаех какво се случва, но трябваше да се преборя с него, трябваше да намеря силата, която знаех, че живее в мен.
Нимфите бяха почти на върха на храма и аз проклинах, докато се борех да овладея силата си и да я изпратя към сестра си.
Фениксът ми се съживи и дъхът на облекчението ме напусна, когато огънят ни се сля в безкрайна вълна. Нямаше време да се запитам какво се е случило, защото Тори ме погледна загрижено. Трябваше да приключим с това.
Нимфите драпаха през падналата зидария, за да се опитат да достигнат олтара, и не можехме да спестим нито секунда повече, докато пускахме силата си надолу върху тях като огнено копие на смъртта. Крилете на красива червено-синя птица се изстреляха от нас и се сгромолясаха в небето в пламък от невероятна сила, преди да се сблъскат с върха на храма.
Нимфите изпищяха, защото тя не просто погълна олтара, а целия храм, огънят се разля по него като високоскоростна лава и погълна всичко след себе си, а аз се задъхах от необятността на даровете на нашия Орден.
Нимфите се опитаха да избягат, но бяха твърде бавни, застигнати от пламтящата вълна на смъртта, която се изтърколи до самото дъно на храма и целият започна да се руши.
Тухлите се сгромолясаха, докато храмът се тресеше и падаше под нашата сила, като се разбиваше и изгаряше.
Но преди да успея да празнувам, яростта си проправи път през вътрешностите ми и черен облак се спусна върху мен, дърпайки силата ми и изтръгвайки я от ръцете ми.
Отблъснах се с ръмжене, уплашена от онова, което ме беше обзело, когато огънят ми отново угасна и Тори ме погледна с името ми на устните си и страх в очите.
Борех се с хаотичното, гладно нещо, което повличаше пламъците ми в хватката си, и изведнъж силата ми се изтръгна от мен в експлозия, която се заби от тялото ми в това на сестра ми, изпращайки мен и Тори на разстояние, сякаш ни беше ударила ударна вълна.
Ушите ми звъннаха, а по ръцете и гърдите ми проблесна болка. От дробовете ми се изтръгна писък, докато виках името на сестра си, а тя бе взривена далеч от мен с такава сила, че сърцето ми все още можеше да се откъсне от гърдите ми.
Забелязах я, докато падаше, пламъците и угаснаха, когато беше изстреляна далеч от мен от взрива, падайки от небето с вик на ужас, а мен ме обзе страх и ужас от това, което току-що бях направила.
Но чернотата отново се надигаше в мен и когато разперих ръце, за да направя въздушна магия, нищо не излезе.
Падах от двеста метра във въздуха и изведнъж се почувствах толкова ужасяващо смъртна, когато крилата ми се разтвориха и няколко бронзови пера се разпръснаха около мен от вятъра, гонейки се към буреносните облаци над мен, докато падах толкова бързо, че бях сигурна, че това е моят край.
Помислих си за Лавиния, за това, че ме беляза, и за злите и очи, докато ме проклинаше, и изведнъж тъмнината ме връхлетя твърде бързо, за да мога да направя нещо по въпроса. Притъмняваше ми и дърветата се втурваха към мен над острите камъни на земята, а единственото, за което можех да мисля, беше за сестра ми, за Ланс, за брат ми. Защото не можех да направя нищо, за да се спася, и дори нямаше да успея да се сбогувам.
Тъмнината ме завладя изцяло и страхът обгърна сърцето ми. Само наполовина осъзнавах писъка, който все още се изтръгваше от гърлото ми.
Една сила се сблъска с мен и изведнъж се търкулнах, притисната от силни ръце към твърда гръд, тялото на Орион ме обгърна, така че не усетих удара на земята, докато се мятахме по нея, а той ме спаси от края ми.
Но дори по-силно от ръцете, които ме държаха, беше чудовищното нещо, което ме държеше в хватката си в тялото ми, толкова яростно, че не можех да се измъкна от него. То беше отчаяно изгладняло нещо и искаше силата ми повече от всичко на този свят.
– Имам те, Блу – изръмжа Орион, гласът му бе преплетен със страх, а аз се опитах да си пробия път нагоре от тъмнината, за да стигна до него, но не можех да намеря обратния път.
Бяхме спрели да се търкаляме, но той не ме пусна и ужасът ме удави, когато гореща, мокра кръв падна върху бузата ми.
Главата ми се завихряше от притискаща, носеща нокти мъгла, а яростта изпълваше всяка част от душата ми.
Започнах да се мятам, опитвайки се да потърся своя Феникс, но не можех да го достигна. Беше погребан толкова дълбоко в мен, сякаш изобщо не беше там. И това ме ужасяваше повече от всичко.
Смехът заплете въздуха, жесток и висок глас, който сега бих познала навсякъде. Защото той преследваше кошмарите ми още от онзи ден на арената в Двореца на душите.
– Лавиния идва! – Извика Макс. – Трябва да вървим!
Опитах се да изрека името на сестра си, но нищо не излезе, тъй като отново се плъзнах дълбоко надолу в тъмнината, губейки хватката си за съзнание.
За секунда две черни очи сякаш ме отблъснаха от вътрешността на съзнанието ми, сякаш гледах директно в душата на Принцесата на сенките и тя ме беше хванала в прегръдката си, юмрукът и стискаше сърцето ми, а смехът и все още звучеше в черепа ми.
Не можех да се освободя, не можех да направя нищо, освен да потъвам все по-дълбоко в сенките, които сякаш живееха в плътта ми. И все пак те не се усещаха така, както преди; сякаш се криеха в душата ми, дебнеха ме от засада, но все пак присъстваха толкова силно, че едва си поемах дъх.
Гневът отново се надигна в мен и аз се вкопчих в този, който ме държеше, а на устните ми се чуваше ръмжене, докато се опитвах да се освободя, опитвайки се да си спомня към какво се стремях. Но после то се върна при мен, носено от вълна на ужас.
Тори.
Сестра ми.
Къде е тя?
– Върви! – Извика Сет, а около мен избухна паника, макар че не можех да видя нищо от нея.
Главата ми се завъртя и целият ми център на тежестта сякаш се измести, което ме накара да осъзная, че пътувам през звезден прах и паниката започна да набъбва в мен. Защото не можех да усетя близначката си. Не можех да я намеря. Тя не беше тук.
– Тор? – Успях да извия езика си около думата, но тя излезе като шепот.
– Събуди се, красавице. Погледни ме – молеше Орион, лечебната магия се плъзгаше от кожата му в моята, но не можеше да излекува това разкъсващо усещане в мен. Беше като пропаст, която се отваряше в центъра на тялото ми и ме повличаше в себе си. Не… не моето тяло, моята сила, моят Феникс.
Не, не, не.
Главата ми се завъртя и яростта отново ме завладя, докато се борех с ръцете, които ме държаха, имах нужда да се измъкна, да се върна към себе си, към Тори. Но не можех да открия нищо друго освен още повече мрак.
Повлякох се към кладенеца на силата, където живееше магията ми, но тя почти не беше там. Сякаш силата ми изтичаше в канала и този път никакъв огън в Солария не можеше да я възстанови.
И през цялата тази чернота отново си помислих за моята близначка, защото не можех да я усетя. А трябваше да знам, че тя е тук, че е добре след това, което бях направила.
– Отвори очи, Блу – заповяда Орион и аз се придържах към него, докато лежах по гръб, разпознавайки го отново, когато усетих топлината на тялото му, притиснато към моето.
Наблизо Сет захленчи, а Джералдин изпищя от ужас.
– Кралицата ми! – Извика тя. – Моля те, погледни лицето на твоя любовник! Върни се при нас!
Някак си, невъзможно, успях да направя това, което Орион ме помоли, очите ми се отвориха и две до болка познати тъмни очи ме погледнаха обратно. От раната на слепоочието му по бузата му се стичаше кръв и в гърдите ми нахлу паника.
– Ранен си – изръмжах аз, после Кейлъб беше там, пръстите му се притискаха към главата на Орион, а под дланта му светеше лечебна магия.
– Благодаря ти, кръвни братко – каза му Орион и Кейлъб кимна, но аз бях твърде зашеметена, за да попитам какво означава това.
Главата на Орион падна напред, когато го напусна тежък дъх на облекчение, а устните му се притиснаха към челото ми.
– Тори – изръмжах аз и главата на Дариус се извърна, за да я потърси, където той беше коленичил до мен, а ръцете му бяха обхванали китките ми, сякаш се опитваше да ме притисне.
Орион вдигна глава, обръщайки се също, и изминаха две болезнено мълчаливи секунди, в които в основите на съществото си знаех, че тя не е тук.
Нещо се сблъска с Дариус, поваляйки го на земята, когато две големи черни крила се изпънаха от раменете на нападателя, а Джералдин изкрещя като банши.
Задъхах се, докато Орион ме издърпваше от пътя, и се загледах в Гейбриъл, който удари Дариус по главата с жълт приспивателен кристал, карайки го да падне в безсъзнание в краката му. Но когато Гейбриъл тръгна да се изправя, Дариус се надигна като мъртъв зад него с ръмжене на устните и жажда за кръв в очите. Гейбриъл отново се нахвърли върху него, като го удряше с кристала отново и отново, докато Дариус най-накрая падна неподвижен.
Всички го зяпнахме с ужас, докато Гейбриъл се изправи, оголил мастилените си гърди, сгънал криле зад гърба си, а в очите му се появи извинение.
– Гейбриъл е станал зъл! – Изръмжа Макс, а Кейлъб се хвърли към брат ми, нанасяйки удар в челюстта му, който той избегна със светкавично движение, давайки ми да разбера, че трябва да го е видял, когато Сет се втурна напред с ръмжене.
Гейбриъл отблъсна Сет назад с водна струя, заставайки на мястото си пред поваленото тяло на Дариус, докато всички се взирахме в него в шок.
– Какво правиш? – Задъхах се.
– Той щеше да се върне за Тори – каза той сериозно, а очите му пулсираха от съжаление. – Но ще умре, ако отиде. Виждал съм го.
Всички наследници си размениха погледи, като притихнаха, и ужасът се провря в гърдите ми като змия от това, което казваше.
– Но тя е сама там – казах разтревожено, опитвайки се да се освободя от хватката на Орион, но тялото ми все още беше слабо, а ръцете му бяха като железни.
Трябваше да се върна за нея, трябваше да се уверя, че е в безопасност.
– Тя може да преживее това – обеща брат ми. – Трябва да я изчакаме да се върне, Дарси. Ако някой се върне, за да се опита да и помогне, само ще влоши нещата.
– Не – изплюх се аз, борейки се по-силно, тъй като в мен се надигна злобно животно и знаех, че ще направя всичко, за да върна сестра си. Можех да се справя с Лавиния, можех да се справя с всички тях заради нея. Щях да оставя след себе си следа от смърт и разрушения, но в края на краищата тя щеше да е в безопасност и добре.
– Блу, послушай го – заповяда Орион, но аз не го направих. Тя беше моята втора половина. И тя беше сама там, сред враговете ни. Бях направила това, бях я наранила, а кой знае какво се беше случило с нея, след като беше взривена от небето? Там нямаше никой, който да я чака, за да я хване, както Орион беше направил за мен.
Разтърсих се още по-силно, но Гейбриъл ме погледна тъжно, пристъпи напред и постави спящия кристал на главата ми.
– Съжалявам, но трябва да ми се довериш – каза той, докато тежестта на силата на кристала падаше върху мен и между това и изтощението, което вече обземаше тялото ми, аз се унесох в тъмнината.
Но в нея не намерих покой. Само жестока, безкрайна ярост, която открадна самата същност на това, което бях, и ме удави в своята жестокост. И някак си знаех, че никога няма да ме остави да си отида.
Назад към част 32 Напред към част 34