ОРИОН
– Ще го изкормя – изръмжа Дариус в ухото ми, докато се притискаше към гърба ми, а аз се стрелях с висока скорост около Бъроуз, издирвайки убиеца, както през последните няколко часа.
Задникът беше избягал от местопрестъплението, но той не можеше да е далеч. Трябваше да е някъде наблизо, а металическият мирис във въздуха говореше, че все още е мокър от кръвта на жертвата си.
Бяхме обхождали тези тунели напред-назад, проверявайки всяка стая, но тогава тропотът на стъпките напред ме привлече натам и аз бях готов да довърша предателя, който живееше сред нас.
– Ти го изкорми, след като му откъсна крайниците – предложих аз и Дариус се ухили мрачно.
Навлязохме в голяма пещера, която беше пригодена за кухня – навсякъде имаше каменни плотове, а по стените висяха метални прибори.
Звукът на течаща вода накара главата ми да се извърне и забелязах Джъстин Мастърс до мивката, който проклинаше, докато търкаше червени петна от потника си.
Намалих скоростта и Дариус се спусна от гърба ми, докато насочвах погледа си към Джъстин. Джъстин погледна към нас, изкрещя от тревога и разпръсна вода навсякъде, докато се бореше да изключи крана, но вместо това го включи с пълна сила.
– Изплашихте ме до смърт – изсъска той, като най-накрая успя да затвори водата. – Какво правите тук долу?
Той грабна една кърпа, изсуши се и сгъна ръце, прикривайки едно от по-големите червени петна върху потника си.
– Търся убиец – мърмореше Дариус.
– Е, успех с това. – Джъстин се обърна встрани от нас и тръгна по посока на изхода от другата страна на стаята.
Изстрелях се покрай него с бясна скорост, спрях пред него и наклоних глава надолу, като разкрих кътниците си. Той отстъпи крачка назад от тревога и аз погледнах над главата му, когато Дариус го приближи отзад.
– Какво искаш? – Поиска Джъстин, като се опитваше да не ме гледа в очите. – Не мога да повярвам, че изобщо са те оставили да се разхождаш из Бъроуз със свободна воля – промърмори той. – Неудобно е за всички да те гледат.
Изръмжах и Дариус издаде ръмжене, което се разнесе из стаята, хвана Джъстин за рамото и го дръпна достатъчно силно, за да го завърти с лице към себе си.
– Какво е това с петната? – Поиска той и аз се наведох по-близо, за да подуша тъмночервеното петно на рамото на Джъстин.
– Кръв – потвърдих аз и Джъстин се дръпна от мен, осъзнавайки колко близо съм, но вместо това се блъсна в гърдите на Дариус. Беше попаднал в капан между двама хищници и нямаше къде да избяга.
– Нараних си ръката, това е всичко – настояваше Джъстин.
Дариус сграбчи ръцете му, като ги изследваше, а Джъстин се опита да ги издърпа на свобода.
– Вече съм я излекувал, очевидно – каза бързо Джъстин. – Мисля, че прерязах артерия, защото тя се разпръсна навсякъде.
– Колко удобно – изрекох аз и той помръдна, като ме погледна назад.
– Не знам за какво говориш – каза той, но по челото му изби пот и аз знаех, че сме го хванали.
– Какъв е твоят орден, Джейкъб? – Поиска Дариус.
– Ц-цербер – заекна той, започвайки да усеща, че ние сме опасността в стаята. – А моето име е Джъстин. Защо питаш това?
– Защото един голям звяр обикаля и убива хора в Бъроуз – казах аз, като го хванах с юмрук за гърба на потника му и го дръпнах към себе си, за да мога да говоря на ухото му. – Намерихме още една жертва, а сега открихме и теб тук, целия в кръв.
– Ако ги бях убил във формата си на Цербер, дрехите ми нямаше да са окървавени, нали? – Изсъска той.
– Можеше, ако ги беше оставил наблизо, за да се измъкнеш – каза Дариус, хвана Джъстин за гърлото и го стисна.
Свих ръка в русата му коса, карайки го да проклина, а ние с Дариус го дръпнахме напред-назад между нас като лъвове с кост, докато и двамата се канехме за това убийство.
– Спри! – Изрева той ужасено и през мен премина изкривено удовлетворение. – Моля те, аз не съм убил никого. Не можеш да го докажеш.
– Един циклоп би могъл – изтъкнах аз.
– Но мисля, че имаме достатъчно доказателства, за да те ликвидираме така или иначе, Джерами – добави Дариус и ние споделихме една дивашка усмивка.
– Н-не, моля те, просто ме пусни – помоли той.
– Обичаш да убиваш жертвите си, като ги разкъсваш на парчета, осакатявайки ги със зъби и нокти – изръмжах аз, а ръката ми дърпаше косата му толкова силно, че тя се късаше от корените. – Може би и ние ще направим същото с теб.
– Това е справедливо, Джоузеф – съгласи се Дариус, а чудовището му се появи на бял свят.
– Свещени стафиди върху пясъчен крем! – Нахлу Хамиш в стаята, следван от Джералдин. – Не можеш да го убиеш, трябва да има официален съдебен процес. Ние не сме кокошки в кокошарник, трябва да действаме в рамките на законите на нашия вид, иначе какво сме, освен каубои, които яздят заблудени кози под луната?
– Татко е прав – настояваше Джералдин, бързаше напред и вдигаше риба, поставен в коритото с лед до мивката. Тя удари с нея Джъстин по главата, което предизвика писък, достоен за бухал в обора. – Но ако ти си отговорен за това, ти, нечестив дървар, ще набутам тази риба толкова навътре в моряшкия ти задник, че никога повече няма да види бял свят!
– Не съм го направил! – Изкрещя Джъстин, а ръката му се насочи към мократа, червена следа на бузата му, докато Джералдин го удряше с рибата отново и отново, като казваше по една дума при всеки удар.
– Аз. Погребвам. Теб. Като. Съмнително. Оранжево. Лайно. Вън. Ако. Е. Вярно. Това. За. Връзка. С мен – Чуй. Ме.. Забрави. Този. Ден. И. Чуй. Me. Никога. Повече.
Отдръпнах се, за да се насладя на шоуто, докато Джъстин неколкократно получаваше рибена целувка в лицето, след което тя започна с топките му, като заби цялата риба в чатала му и го накара да се изкашля и да падне на колене.
– Невинен съм – изръмжа той, докато Джералдин подпираше рибата на рамото си като оръжие.
– Скоро ще видим накъде ще паднат сурвачките – каза Хамиш, изпъчи гърди и хвана Джъстин за ръката. – Ще бъдеш затворен като цвекло в буркан с конфитюр заради безопасността на истинските кралици и техните хора. – Той го измъкна от стаята, а Джъстин погледна умолително към Джералдин, но тя само му обърна гръб и върна рибата в коритото.
– Той винаги ми е причинявал най-големи колебания – каза тя с покруса. – Може би моите госпожици реките винаги са ми казвали, че във водите ми се крие змия. Една жена никога не трябва да пренебрегва плъзгачите в реките си, страхувам се, че съм подвела истинските кралици. – Тя падна на колене, зарови лице в бедрата на Дариус и се вкопчи в панталоните му толкова силно, че те започнаха да падат надолу.
– При звездите, Джералдин – промълви Дариус и се опита да вдигне панталоните си, но Джералдин се вкопчи толкова здраво, че те се изхлузиха заедно с боксерките му, разкривайки голия му задник. – Джералдин!
Той успя да ги вдигне обратно, когато тя го пусна, хвърли се към мен и вместо това се опита да хване панталоните ми, но аз се изстрелях със скоростта си на вампир и спрях до Дариус, раменете ни се опряха едно в друго.
– Да отидем да кажем на близначките – предложих аз и Джералдин завика, хвърляйки ръка към челото си.
– О, но ти не знаеш – изпъшка тя, като се заиздига към нас на колене. – Чистокръвните жребци на моите нежни дами са останали в неизвестност.
– Какво не зная? – Изсумтя Дариус.
– Нашите дами Тори и Дарси бяха отнесени на крилете на съдбата. Гейбриъл се върна, за да ни съобщи за това само преди няколко минути, след като ги предаде на вратите на съдбата.
– За какво говориш? – Поисках.
– Те са отпътували до Двореца на пламъците, където техните предци са живели преди толкова много векове, за да научат пътищата на своя вид. Нашият прекрасен и галантен Гейбриъл смята, че ще останат там известно време. Може би дори месеци.
– Месеци? – Задави се Дариус. – Шегуваш се – изсумтя той. – Кажи ми, че се шегуваш.
В дланите му пламна опасен огън и Джералдин се отдръпна на колене с ридание. Червата ми се свиха и ръцете ми се отпуснаха от двете страни, докато ме заливаше тъга. Блу си беше отишла? За месеци?
– О, но аз не се. И да, те ще ни липсват много, но трябва и да възхваляваме звездите за техния мил и чуден дар!
– Не – изръмжа Дариус. – Кажи ми къде са в момента.
– Не знам. Местоположението на Двореца на пламъците отдавна е изгубено от всички спомени, а някои казват, че е само мит от легенда от слухове – драматично каза Джералдин. – И Гейбриъл няма да предложи местоположението, не и когато са на толкова важна мисия. Трябва да ги чакаме тук и често да мислим за тях, да изпращаме положителни вибрации в етера към тях, за да могат…
– Не – изсумтя Дариус, сочейки към нея. – Къде е Гейбриъл?
– Не знам. Той изчезна като привидение в нощта, след като ни съобщи новината, твърдейки, че има друга важна задача от небесата, на която трябва да присъства.
– Той се крие от нас – изсумтях аз. – Но аз ще го намеря. Качи се на гърба ми, Дариус.
Дариус скочи без дума, прихвана ръцете и краката си около мен и аз се изстрелях на скорост от кухнята. Поне ако успеехме да разберем къде са, може би щяхме да можем да ги посетим. Как можеше Блу да си тръгне, без да дойде първо да ме види? Не че и завиждах, че научава за своя вид, и честно казано, бях очарован да чуя за тайните на този дворец, но не можеше ли да ме предупреди?
– ГЕЙБРИЪЛ! – Изръмжа Дариус, усилвайки гласа си с магия, така че да отекне в цялата Нора и гадината да разбере, че идваме.
Спряхме пред стаята на Гейбриъл и Дариус я взриви с огън, драконовият рев напусна устните му, но той се разнесе по твърдия въздушен щит и също толкова бързо изхвърча от съществуването си.
Пуснах го надолу, като му се намръщих. Искам да кажа, че, по дяволите, бях ядосан, че си тръгнаха, без да се сбогуват, и Блу щеше да ми липсва адски много, но той се държеше така, сякаш Джералдин беше казала, че Тори никога няма да се върне.
– Успокой се, човече, какво става? – Попитах го, когато той започна да се разхожда напред-назад пред вратата.
– Тя няма да се върне месеци наред – изплю той. – Аз нямам месеци.
– Какво трябва да означава това? – Попитах объркано, а той поклати глава и от устните му се изсипа дим.
– Ще ми липсва, това е всичко – промълви той.
– Да, и на мен ще ми липсва, Блу, но… може би това е нещо добро. Те ще научат повече за своята поръчка. Може би ще открият нови дарби, които могат да ни помогнат…
– Не ме интересува – изсумтя той и очите му се преместиха в златните очи на Дракона. – Тя трябва да бъде тук. С мен. – Той се приближи до вратата и удари с юмрук по нея. – Гейбриъл! Излез и се изправи пред мен.
– Той е зает – донесе се мъжки глас и двамата се извърнахме, откривайки златокос лъвски преобръщач, който стоеше в сенките, облегнат на стената с единия си крак, вдигнат нагоре.
– Леон – казах познавайки го и се запътих към него. – Къде е Гейбриъл?
– Може да е в стаята си. Може да е на километри оттук. Кой може да каже? – Каза той небрежно, като прокара пръсти в дългата си грива.
– Ти можеш да кажеш – настоях аз.
Дариус отново удари с юмрук по преградата към стаята на Гейбриъл и отвъд нея се разнесе женски стон.
– Гейб е зает – каза Леон с усмивка.
– А ти какво си, негов бодигард? – Изплю се Дариус към Леон.
– Аз съм просто един мистериозен Лъв, който се спотайва в сенките с много тайни – каза той с глас, който, както предположих, му се стори страховит. Сгъна мускулестите си ръце, надувайки се към нас, когато не реагирахме веднага на това. – Не искате ли да знаете моите тайни?
– Дали една от тях е тази, къде е Гейбриъл? – Попитах.
– Да… и не – каза той, като хвърли усмивка към Дариус, докато той присвиваше очи към него.
– Ако знаеш, тогава ми кажи веднага – заповяда Дариус, раменете му се отдръпнаха назад и в очите му влезе погледът на баща му. Чу се силен стон, който определено принадлежеше на Гейбриъл, и аз измърморих проклятие под носа си.
– Уау, направо се треса в малките си пухкави ботуши – засмя се Леон. – Гейб си е отишъл, пич. Той или е в онази стая и чука жена си в друго царство, или е отишъл да плува с делфините в Съншайн Бей. Кой наистина може да каже?
– Ти – изсумтя Дариус. – Ти можеш да кажеш. И аз ги чувам там, така че така или иначе знам отговора.
– А ти? – Попита Леон, като размахваше ръце и размахваше пръсти. – Или всичко това е просто илюзия?
Прокарах длан по лицето си и въздъхнах, знаейки в сърцето си, че няма да стигнем до Гейбриъл. Той щеше да е видял всеки път, по който се опитвахме да стигнем до него, и раменете ми паднаха, когато приех това.
– Хайде, човече. Да вървим – казах на Дариус, но ръката на Леон се размаха и ме зашлеви.
– Ей – изръмжах аз.
– Чувстваш ли това, Ланс? Това е ударът на съдбата. – Той ме хвана за ризата и ме дръпна близо до лицето си, докато се усмихваше като Чеширския котарак. – А аз съм нейният пратеник. Язди ме към съдбата си. Язди ме!
– Заради любовта към Луната, Леон. – Бутнах го назад. – Лични граници, помниш ли? Не знам колко пъти трябва да го кажа.
Обърнах се и започнах да се отдалечавам, като повлякох Дариус след себе си, когато той се отказа от опитите си да стигне до Гейбриъл с подсмърчане.
– Но какво да кажем за моите тайни? – Обади се след нас в отчаяние Леон, но ние просто продължихме да вървим. – Имам тайна мисия, определена за нас от Гейбриъл – каза той развълнувано, изричайки я, тъй като прие, че не даваме пукната пара.
– Майната му на Гейбриъл – измърмори Дариус и аз плеснах с ръка по рамото му.
– Скоро ще се върнат, братко – казах, надявайки се думите ми да са верни.
– Не достатъчно скоро – каза той, навеждайки глава, а аз тръгнах да го питам какво наистина го притеснява, но Леон се сблъска с нас, като ни разкъса и преметна ръце през раменете ни.
– Гейб каза, че имам нужда от няколко новобранци за нашата мисия, така че си помислих, че това ще е чудесна възможност да се запозная с някои нови приятели.
– Да, разбира се. До нови срещи – изръмжа Дариус, след което тръгна по коридора, а димът се издигаше зад него, преди да изчезне в мъглата от него.
– Уау, това беше драматично – въздъхна Леон, като се наведе близо до ухото ми. – Предполагам, че тогава останахме само аз и ти, срамота.
– Срамота? – Изръмжах.
– Да, като Мощност Шамари. Мислех да направя от това сладък прякор, за да не изглежда толкова, знаеш ли… опустошително.
Отдръпнах се от него, като сгънах ръце.
– Наистина ли има мисия?
– Разбира се, че има мисия – каза той и завъртя златните си очи. – За какво ме вземаш, Шамари?
– Наистина бих предпочел да не ме наричаш така – казах категорично.
– Кого още да вземем със себе си? – Продължи той, сякаш не бях говорил.
– Каква изобщо е тази мисия? – Попитах разочаровано.
– Звездичките ми, дори още не съм ти казал за мисията. – Той скочи пред мен, като притисна ръце към раменете ми. – Гейб казва, че търсиш някакви скъпоценни камъни, нали? Да?
– Точно така – съгласих се аз, намръщен от завоя, който този разговор направи.
Все още не бях постигнал солиден напредък в проучванията си по издирването на камъните на зодиакалната гилдия, макар че имах доста следи, които да проследя, след като Юджийн и приятелите му бяха изпратили информация от Библиотеката на изгубените за скъпоценни камъни, които евентуално биха могли да бъдат тези, които търсим. Но поради липсата на звезден прах и факта, че преследвах следи, които са изстинали преди стотици години, беше доста трудно да стигнем до нещо в търсенето.
– И те са изключително специални скъпоценни камъни, нали? Да? – Настоя Леон.
– Точно така. – Щеше ли изобщо да стигне до въпроса?
– Добре. – Той се приближи и погледна наляво и надясно, преди да обхване устата си с ръка. – Знам къде е един от тях. И обикновено не бих издал нито едно от откраднатите от семейството ми съкровища – все пак ние сме най-добрите крадци в Солария – но баща ми беше заключил това на специално място и аз дължа малко отмъщение на баща си.
– Заради брат ти? – Попитах тъжно. Роури Найт се беше оказал достоен съюзник в затвора Даркмор и трябваше да призная, че причината, поради която беше там, обърна проклетия ми стомах.
– Да, татко дори не иска да говори с него, заради срама. Предполагам, че знаеш много за срама, така че сигурно разбираш това, срамота. Искам да му отмъстя за това, че е бил такъв козел…- Каза Леон, тъга премина през чертите му, но после усмивката отново се разцепи по лицето му също толкова бързо. – Затова искам да открадна от баща си крадец и да ти дам съкровището му за твоята колекция от камъни.
– Това не е колекция от камъни…
– Това ще бъде най-ценният камък в твоята колекция от камъни – обяви той гордо, обърна се и се запъти по тунела пред мен, а аз реших, че майната му, и не си направих труда да го поправя.
Леон носеше тесни дънки, които прилепваха към дебелите му бедра, а мускулестата му фигура запълваше бялата тениска. Златистата му коса на практика блестеше на светлината на лампите около него и аз поклатих глава на момчето, като за секунда усмивка повдигна устните ми. Беше ми допаднал малко, откакто се сприятелих с Гейбриъл, особено след като беше престанал да ми е такъв върл фен заради статута ми на Питбол. Разбира се, сега той изживяваше мечтите, които някога аз имах за себе си, така че предполагам, че в наши дни аз трябваше да съм тази, която да се влюбва в него. А сега и аз се срамувах от властта, едва ли бях онази знаменитост, която той беше срещнал за първи път преди всички тези години, когато неговата академия беше направила програма за обмен със Зодиак Академията.
Изстрелях се след него, като не исках да изпускам възможността да се сдобия с още един скъпоценен камък, а той ми хвърли една хитра усмивка.
– И така, кого ще забираме? – Попита Леон.
– Да вземем Кейлъб – реших аз.
– Да – обичам Кейлъб! А сега е и твой кръвен брат, нали? – Изръмжа той, обърна се към мен и протегна ръка, за да прокара палец по сребърните следи от иглички по врата ми.
– Да. – Отблъснах ръката му. – Гейбриъл ли ти каза?
– Да. Но каза, че не бива да продължавам да разказвам колко е готино, защото вампирските завети са лоши и ако звучи прекалено готино, на другите вампири може да им хрумне да се присъединят, което очевидно не е добре – но трябва да се замисля дали е прав за това, защото ми се струва, че е нещо хубаво и искам любимият ми вампир да има всички хубави неща.
– Ненапразно това е против Кодекса на вампирите – казах аз, знаейки, че това е истината, макар че досега не можех да кажа, че го мразя. – Има проблеми с лова на групи и жаждата за кръв и…
– Това ми звучи като добри неща, Шамари. Може би Кейлъб ще се съгласи и ще можем да ти намерим нов новобранец. Хайде да го намерим! – Той потегли по коридора, а аз се стрелнах напред, вдигнах го и го метнах през рамо, докато тичах към кралските покои, докато Леон охкаше.
Сложих го пред стаята на Кейлъб и заудрях с кокалчетата си по вратата. Тя се отвори и Кейлъб се зарадва, когато ме видя.
– Кръвни братко! – Извика той развълнувано и се прегърнахме. – Гледал ли си онзи документален филм за онази кървава река в източна Волдакия, за която ти разказах?
– Да – казах, докато се освобождавахме. – Толкова ме измъчваше жажда, че трябваше да събудя Дарси, за да се нахраня от нея.
– Да, тази глупост и мен ме накара да ожаднея. Знаех, че ще се нахраня от следващия човек, когото видя, докато не се сблъсках с Уошър – каза Кейлъб, като смръщи носа си.
– Ерх, Нова ме накара да се храня от него веднъж за демонстрация на класа – казах с отвращение. – Той се размърда по мен и кътниците ми не се разширяваха отново в продължение на седмица.
– По дяволите, той ти е причинил страх от кътниците? – Задъха се Кейлъб.
– Много – казах аз и Кейлъб се обърна към Леон, като прегърна и него.
– О, обзалагам се, че страхът от кътници е най-лошият – каза Леон тъжно. – Лъвовете получават страх от гривата, ако някой докосне косата ни без разрешение. На мен ми се случи веднъж… никога не съм го преодолявал. – Той потръпна и Кейлъб притисна ръка към ръката му.
– Сигурно е било ужасно – каза той, а Леон кимна тъжно, след което Сет внезапно изскочи през вратата и подаде глава изпод ръката на Кейлъб.
– Веднъж получих страх от космите, когато някой заплете космите си с моите, докато се забавлявахме. Това. Беше. Ужасно – каза той и се усмихна, докато ни оглеждаше да се присъединим към него.
– Това изобщо не е същото – казах раздразнено и Сет промърмори, поглеждайки към Кейлъб.
– Да, не можеш да сравняваш тези неща, човече. Всъщност е някак си обидно – каза Кейлъб с намръщена физиономия.
– Всъщност можеш – скочи Леон. – Веднъж си заплетох срамните косми в много прибори за хранене, а сега не мога да имам дори лъжица там долу, без да получа страх от срамните косми.
– Как, по дяволите, си забъркал приборите в това? – Попитах объркано.
– Играеше на чип-чип пубе ли? – Попита многозначително Сет.
– Точно така, пич! – Извика Леон. – Знаеш ли колко много хора се държат така, сякаш дори не знаят какво е чип-чип пубертет? Това е класическа игра.
– Класическа игра, в която участват срамни коси и прибори за хранене? – Подиграх се, сгъвайки ръце.
– Какви са правилата? – Попита развеселено Кейлъб.
– Трябва да видиш колко прибори за хранене можеш да закачиш на срамните си косми – обясни Леон.
– Зачита се само ако остане да виси повече от десет секунди – добави Сет.
– Какво, значи… пишките ви са просто навън, докато играете пред други хора? – Попитах, не знаейки защо съм любопитен за тази игра, защото определено не планирах да я пробвам.
– Да – казаха те едновременно и аз погледнах между тях, докато се усмихваха един на друг, усещайки, че двамата заедно ще бъдат като да смесиш две много експлозивни отвари в един казан. И двамата бяха толкова… жизнерадостни.
– И така, да тръгваме? – Попитах и Леон ме погледна.
– Да! Хайде да се впуснем в приключение – каза Леон весело.
– Ооо, какво приключение? – Попита Сет, приближавайки се към нас с нетърпение.
Леон обясни, докато го следвахме по коридора към изхода и скоро бяхме навън, а лятното слънце грееше върху яркозелената трева, навсякъде изникваха маргаритки и глухарчета.
Охранителите ме стрелнаха с погледи, като се обърнаха да си мърморят, а аз ги игнорирах, толкова бях свикнал да се отнасят така с мен, че вече дори не ми се отразяваше масово.
Стигнахме отвъд границата и Лъвът преобръщач извади торбичка със звезден прах, като се обърна към нас.
– Имаш цяла торбичка? – Попита го шокирано Кейлъб.
– Запазих го за дъждовен ден, а моите лъвски сетива ми подсказват, че днес ще вали наистина силно – каза Леон и аз погледнах нагоре към ясното синьо небе, танцуващите по него пойни птички и слънцето, което гореше толкова ярко, че дъждовен облак нямаше никаква надежда да се образува под погледа му.
– Да, изглежда така – съгласи се Сет заговорнически. – И така, къде отиваме?
– В родния ми град – каза Леон. – Алестрия. – Той хвърли звездния прах върху нас и ние се повлякохме, пренесохме се през звездите и се озовахме в една тъмна уличка, където във въздуха гъсто витаеше мирис на урина.
– Ерх, в ада ли сме? – Промърмори Кейлъб, приближавайки се до мен, сякаш можех да отблъсна миризмата. – Звездичките ми, това говна ли са? Като шибано гадно говно от феи, точно там, до контейнера за боклук? – Той вдигна ризата над носа си и аз не можех да го виня.
– Това е магията на Алестрия – изръмжа Леон. – Между мръсотията, урината и срамотиите, които хобитата правят по алеите, има нещо наистина специално в това място.
– Мисля, че ми харесва – прошепна Сет, а ние с Кейлъб си споделихме погледи.
Леон отиде до един отводнителен канал, падна на колене и произнесе някакво заклинание, като ръката му се провираше напред-назад над метала, преди той да започне да блести. Той го хвана и го издърпа нагоре, за да разкрие стълба, която водеше надалеч в тъмнината.
Знаеш ли, мисля, че предпочитам да се върна в „Бъроуз“ и да си взема душ, който ще изгори слой от кожата ми – каза Кейлъб, отстъпвайки назад, но аз притиснах ръка към рамото и го избутах напред.
– Хайде, принцесо, можеш да се справиш с малко мръсотия – подиграх се аз и Сет ни огледа, кимайки нетърпеливо.
– Можем да го отбележим в списъка си с кофи, Кал – обади се той.
– Нямам „пълзене в яма с лайна“ в списъка си с кофи – каза Кейлъб, поклащайки глава, но все пак ми позволи да го заведа там.
– Това ще бъде една от онези истории, които ще разказваме години наред – насърчи го Сет. – Като онзи път, когато бях на Луната и си забих члена в кратера.
– Наистина? – Попита го Леон, гледайки го със страхопочитание, докато Сет кимаше гордо. – Свята работа, разкажи ми всичко. Какво беше усещането? Получи ли след това магически сили на пениса?
Въздъхнах, защото Сет се възползва от възможността да разкаже на някого нов лунните си истории, и се постарах да го изолирам, докато Леон водеше надолу в канала, а Кейлъб неохотно го последва.
Изхвърлих светлина на Фейлийт, когато слязох по стъпалата на дъното, и огледах влажния тунел, в който се намирахме, а реката с вода шумеше край нас. Последвахме Леон по тясната пътечка до нея, гласовете на него и Сет отекваха около нас, докато се смееха и споделяха истории, а аз вървях с Кейлъб, докато той се стараеше да не докосва нищо и мърмореше обещания да изгори всички дрехи, които носеше, в момента, в който се върнем в „Бъроуз“.
Когато Леон и Сет завиха в тунела надясно напред, ги изгубих от поглед и осъзнах, че Кейлъб вече не е до мен. Погледнах назад и открих, че главата и едната му ръка са заплетени в гъста паяжина, която висеше от тавана.
– Ебаси, аргх – изхърка той, опитвайки се да я изгори от себе си, но само се заплете в още повече от нея, като едва не изгори собствените си вежди.
Тръгнах обратно към него, докато отивах да му помогна, хвърляйки ледено острие в ръката си.
– Дръж се спокойно, Кал – насърчих го и той го направи, като се намръщи, докато прорязвах лепкавата паяжина, и потръпна с цялото си тяло, когато се отскубна от нея, отскубна последната част от нея от косата си и я отметна от ръката си.
Разгледах мрежата за секунда, без да харесам размера и или начина, по който изчезваше в широка дупка в стената над нас. Можеше да принадлежи на безобиден тъкачен паяк, но червата ми се свиха при другата възможност. Паяците от вида „Гнарла“ бяха адски редки, но паяжините им бяха пословично лепкави, а място като това беше идеално за нещо с такъв размер. Молех се на шибаните звезди да греша в тази си преценка.
– Да продължим да се движим – подканих аз, гласовете на Леон и Сет вече се губеха, а аз не смятах, че трябва да се разделяме, не и когато всяко ченге в кралството ни издирваше.
Използвахме изблик на вампирска скорост, за да преследваме останалите, завихме в тунела, по който бяха тръгнали, но го намерихме празен.
Аз забавих ход и Кейлъб изплю проклятие, когато спря до мен и кракът му потъна в една мътна локва, изтръска крака си и използва огнена магия, за да го изсуши.
– Майната ми на живота – измърмори той, изглеждайки напълно отвратен от цялата тази ситуация.
– Сет! – Извиках в тъмния тунел пред себе си, като изръмжах, когато той не отговори. Тук имаше разклонения на тунела, които водеха в няколко посоки. Къде, по дяволите, бяха отишли?
– Майната му на това. Ако са ни оставили, могат да се срещнат с нас по-късно в „Бъроуз“ – каза Кейлъб, но преди да успее да се обърне и да осъществи този план, се чу рев и сенчестата фигура и чудовище с десет ръце се насочи към нас от тъмнината.
– По дяволите – изръмжах аз, вдигнах ръце и го обстрелвах с въздушна магия. То веднага се преобърна, от него се издигна смях и аз осъзнах, че това са Сет и шибаният Леон, когато изпратих Светлината си да прелети над тях.
Сет беше хвърлил лози в ръцете си и явно беше седнал на раменете на Леон, защото сега беше заклещен под него, а бедрата му бяха притиснати около ушите на Леон. Двамата се смееха като обезумели и лианите на Сет се завъртяха около него, като една от тях се удари във водата и изпрати пръски нагоре, които удариха Кейлъб в лицето.
– Арх! – Извика той. – Това ме улучи в шибаната уста, ти, шибаняк.
Сет изрева от смях, отвърза се от Леон и се хвана за страната, докато се изправяше на крака, но Кейлъб се стрелна напред, блъсна ръцете му в гърдите и го прати назад в реката от отпадни води с огромен плясък. Лаят на смеха ме напусна, когато главата на Сет се изправи и той се отърколи в прилива с вик на ужас.
– Ти, задник! – Изкрещя той, докато аз и Кал се спукахме от смях.
Леон се изправи на крака, втурна се след Сет и го измъкна от водата, изсушавайки го с топлината на огнения си елемент, като също се пропука.
– Аз ще бъда болен. Ще се разболея от Фаелит. Файфилис. Шибано розово око – извика Сет в паника.
– Добре си, пич – каза Леон с лекота. – Тази вода е чиста. Реката на гадостите е в следващия тунел.
– Благодарим на звездите за това – промълви Кейлъб, докато сушеше косата си с огнена магия.
Леон ни поведе нататък в тунелите и накрая стигнахме до огромна врата с колело в средата. Той се обърна към нас драматично, а златните му очи блестяха. – Отвъд тази врата се намират години и години семейни реликви, неща, които моите предци са откраднали, много от нашите ценни вещи.
– Как може да са реликви, ако сте ги откраднали? – Попитах, а Леон ме смъмри.
– Не пипай нищо тук, защото ще предизвикаш проклятие, от което очите ти ще изпаднат от главата, а носът ти ще се впие в лицето ти.
– Сериозно? – Озърна се Кал. – Тогава няма да вляза.
– Не, просто се шегувам. – Засмя се Леон. – Но ако се опиташ да откраднеш нещо, ще разбера и ще убия теб и всички, които обичаш, по дяволите. – Той се усмихна леко, след което се обърна и притисна ръка към вратата, изпод дланта му заискри магия, след което колелото започна да се върти от само себе си с бързи темпове. Вратата издрънча, когато се отключи, и той я разтвори, разкривайки съкровищница, осветена от вечни пламъци.
Последвахме го вътре и челюстта ми се отпусна пред безкрайните чудеса в тази стая. Имаше сандъци, препълнени със скъпоценни камъни, блестяща корона, разположена върху купчина рафтове, на които се намираха всякакви отвари и редки артефакти, дори цяла броня, която беше кървавочервена и на гърдите ѝ беше изобразено съзвездието Лъв.
– Добре, че не взехме Дариус, той щеше да се опита да ти отнеме всичко това – казах аз, а Леон изръмжа при тази мисъл.
Лъвът се насочи към един стар дървен шкаф, отключи го с малък ключ, който извади от джоба си, и извади отвътре сребърна кутия. Той я обърна, разкривайки в нея всякакви скъпоценни камъни, и ги прерови, като извади най-съвършено шлифования от всички. Това беше овален камък топаз, който имаше златисто-кафяв цвят и блестеше от магията, която живееше в дълбините му.
Посегнах към него, скритият знак на Гилдията на ръката ми ме сърбеше, сякаш знаеше какво е това, и шепотът на звездите сякаш увисна във въздуха за секунда, подтиквайки ме да го грабна. Но Леон затвори плътно пръстите си около него, преди да успея.
– Дължиш ми нещо за това – обяви Леон и аз го погледнах с намръщен поглед.
– Какво? – Поисках.
– Истината за това, което се случи между теб и Гейбриъл в нощта, когато той те посети в Академията „Зодиак“ преди пет години и разви мистериозно отвращение към сондите. Знам, че нещо се е случило, Ланс Орион. Помогни ми, искам тази тайна.
Дръпнах ръката си от ужас.
– Не – изсъсках аз. – Ще отнеса това в гроба. Заклех се в това пред него.
Сет и Кейлъб ме погледнаха любопитно, но аз сгънах ръце и поклатих глава.
– Няма тайна, няма камък – каза Леон ефирно, свивайки рамене, а аз изръмжах.
– Трябва ни този камък. Просто ще кажа на Гейбриъл да го вземе от теб – казах и Леон изтръпна, държейки ръка на гърдите си в обида.
– Няма да го направиш – изсъска той.
– Ще го направя. Или така, или ще ми го дадеш. – Протегнах дланта си и Леон изглеждаше объркан, като все още го държеше здраво.
– Искам картата ти на Райън Луксиан Питбол Лига – смени тактиката той.
– Това е колекционерска вещ – казах разочаровано, да не говорим, че момчето беше любимият ми играч, когато растях.
– Или това, или ще го погълна, а ти ще можеш да я изровиш от изпражненията ми. – Леон придърпа камъка към отворената си уста в знак на заплаха и аз проклех.
– Добре – изпъшках. – Можеш да си вземеш картата, само ми дай камъка.
– Разбира се. – Леон го пъхна в джоба си. – Можем да направим размяната по-късно.
Изръмжах, а той ми се усмихна.
– Мога ли да си взема тази шапка? – Попита Сет и се обърнахме, откривайки, че той носи нелепа червена каубойска шапка с висящи от нея кожени пискюли. – Винаги съм си представял себе си като човек, който обича шапки.
– Изглеждаш нелепо – каза Кейлъб с подсмърчане.
– Разбира се, човече – каза Леон с лекота.
Погледнах го.
– Не бъди такъв киселяк, срамота – каза Леон и ме прегърна с ръка. – Ти все още си ми любимец. – Той ме облиза по лицето. – О, уау, наистина можеш да усетиш вкуса на срама върху себе си. – Той отново ме облиза. – Прилича на канела и провалени мечти.
– Добре, отдръпни се, Лъвче – предупредих аз, огорчен от срамния коментар и не развълнуван и от слюнката.
– Извинявай, не исках да те засрамвам, срамота – промърмори той, сякаш наистина съжаляваше, макар че да ме нарича срамота не помагаше точно на неговия случай. – Мисля, че всъщност можеш да го бутилираш като аромат, някак си е съблазнително. Можеш да го наречеш eau de toi-regret.(Тоалетна вода от твоя живот).
– Благодаря – казах сухо. – Ще го направя, след като завърша създаването на собствената си линия за дрехи с провалени мечти.
– Мисля, че наистина имаш нещо предвид, Ланс – каза сериозно Леон. – Можеш да я продадеш на всички останали неудачници. Няма много толкова срамни като теб, но би могъл да разшириш дейността си и да включиш в нея провалени, неудачници и дори наркомани мързеливци.
– Нямам търпение – казах кухо.
Излязохме от трезора и Леон заключи плътно вратата, докато Сет си играеше с пискюлите, висящи от новата му шапка, а Кейлъб му клатеше глава с усмивка, танцуваща по устните му.
Някъде над нас се чу шумолене и аз погледнах към тръбите, които се виеха над главите ми, поглеждайки към Кейлъб, за да потвърдя, че и той го е чул. Изпънах ръката си, привличайки магията във върховете на пръстите си, докато ние продължавахме напред, а шума се носеше някъде пред нас.
Завихме зад следващия ъгъл и Сет изрева от уплаха.
– Свята майко на осмокрака кучка!
Очите ми попаднаха на огромния паяк Гнарла, който препречваше изхода ни, белите му очи проблясваха по посока на пътя ни, а огромните му космати крака се плъзгаха напред, щипките му щракаха и от него се чуваше ужасно хъркане.
Кейлъб се втурна напред и го удари в лицето с пламтящ юмрук, като го прати назад със силата на своя Орден. Паякът се изправи и аз изтръпнах, когато забелязах, че по стените се катерят още, а щракването на бодливите крака, които се удариха в пода зад нас, ме накара да се извърна.
– Не им позволявайте да ви ухапят – извиках аз. – Отровата им ще накара дробовете ви да се пръснат.
– Ааааа! – Впусна се в битката Сет, като взриви един паяк във водата с въздушната си магия, а аз се заех с този пред мен, като хвърлих в ръката си ледено копие и го изстрелях прецизно към главата му. То се удари в грозното му лице и то изпищя, докато умираше, но на негово място в миг се появи друго.
Леон се втурна напред от моя страна, изпращайки пламък от огнени кълба, които се стрелкаха по тунела, а топлината на силата му сгряваше бузите ми, докато паяците се разбягваха от пламъците му, докато други бяха погълнати от огъня.
Свалих още едно от чудовищата във водата с порив на въздуха, докато Кейлъб си проправяше път право през тях.
– Върви! – Изръмжа Кейлъб и аз сграбчих Леон, като го прехвърлих през рамо, а Кейлъб сграбчи Сет и се изстреляхме, докато Сет изкрещя:
– И-ха!
Върнахме се до стълбата, докато звукът на разбягващите се чудовища ни преследваше, и аз ускорих движението си нагоре по стъпалата, като избутах капака на канализацията отгоре, докато се изкачвах.
Кейлъб се появи веднага след мен, а Сет се придържаше към гърба му, пискюлите на шапката му се развяваха от вятъра, докато Леон скочи от гърба ми и захлопна канализацията, запечатвайки я отново със заклинание.
– В дупката долу има паяци – един грапав мъжки глас ме накара да се обърна и открих, че там стои гол космат пич, а от срамните му косми виси цял набор от прибори за хранене.
– О, мои звезди, той е шампион по рязане на чипс – изпъшка Сет и започна да аплодира мъжа, който явно беше дрогиран с нещо, тъй като започна да се върти в кръг и да сочи към небето.
Леон хвърли звезден прах върху нас и ние се понесохме обратно към „Бъроуз“, ретината ми завинаги изгоря с образа на вилиците и ножовете, увити в пубиса на този мъж, но и ме заля облекчение. Защото сега имахме още един скъпоценен камък и въпреки нуждата да се изчистя и факта, че трябваше да се откажа от ценната си карта „Питбол“, за да го взема, трябваше да го нарека победа.
***
Седях в леглото, липсваше ми Дарси, бях благодарен, че Сет беше отишъл да прекара известно време с наследниците тази вечер. Обърнах красивия скъпоценен камък топаз в дланта си, като се чудех какво прави Блу.
На вратата се чу тихо почукване и аз извиках на този, който беше, да влезе, като намерих Дариус там, когато той влезе в стаята със забравено изражение на лицето.
– Искаш ли компания? – Попита той и аз кимнах, като избутах завивките до себе си в знак на предложение.
Дариус бутна вратата, събу обувките си и се настани в леглото до мен. Познатият характер на компанията му ме накара незабавно да се отпусна и аз се облегнах на него, докато той се премести по-близо до мен.
Той въздъхна тежко, а тъгата, която се разля от него, оцвети въздуха.
– Знам, братко – казах аз. – Надявам се, че скоро ще се върнат.
Между нас настъпи мълчание, но то беше от онези, които са ми толкова познати, че изобщо не беше неловко. С Дариус винаги бяхме можели да споделяме едно и също пространство в тихо задоволство и бях толкова шибано доволен, че това продължаваше да е така и сега, когато връзката с Пазителя беше прекъсната.
– Знаеш, че те обичам, нали, копеле? – Наруши мълчанието след известно време Дариус и аз го погледнах изненадано.
– Искаш ли да ме помолиш да избягам с теб, след като Тори вече не е в играта? – Подиграх се и той ме удари по ръката.
– Говоря сериозно – изръмжа той и веждите ми се повдигнаха, защото усетих, че нещо се случва.
– Какво става? – Попитах, а той поклати леко глава, преди да изпусне ред дим.
– Просто никога не знаеш какво ще се случи. И в момента, в който ми се отдаде възможност да преследвам баща си, ще се възползвам от нея. Не знам дали ще преживея това, Ланс, затова казвам това, което трябва да се каже, в случай че не го направя.
Гърдите ми се свиха при мисълта, че ще го загубя, и макар да знаех, че е прав и че всеки от нас може да се окаже в опасност всеки път, когато излезе извън „Бъроуз“, беше и по-лесно да се преструвам, че това не е така, отколкото да се сбогувам всеки път, когато някой, на когото държа, излезе през вратата.
Разбира се, при тази мисъл в мен се появи паника заради това, че Блу си е тръгнала, без да я видя, но Гейбриъл ги беше отвел някъде далеч и щеше да се увери, че там са в безопасност. Или поне се надявах на това.
Обмислях да кажа нещо глупаво, за да оправя настроението, или да му се подиграя още повече за това, че ми каза, че ме обича, но когато срещнах болезнения му поглед, разбрах, че не мога да го направя. Вместо това облегнах глава на неговата и въздъхнах:
– Аз също те обичам, братко
– В този и в следващия живот – закле се той и гърдите ми се свиха при тези думи, защото звучаха така, сякаш наистина смяташе, че трябва да ги каже. Но човекът, когото познавах, не би се отказал от надеждата просто така. Къде беше арогантността? Самоувереността? Пълната увереност, че може да спечели това? Трябваше да му припомня кой, по дяволите, е той и колко сигурен бях, че ще спечели тази битка, точно щом успеем да унищожим Лавиния и да му позволим да я получи.
– Ти си по-голям от него – казах твърдо, защото сега това беше повече от вярно. Миналата седмица той ми беше позволил да го измеря в променената му форма и по мои изчисления беше с над тон по-тежък от баща си във формата на дракон, а също и с близо метър и половина по-дълъг.
– И все още раста – отвърна той, а на устните му се появи слаба усмивка, която обаче не докосна очите му, сякаш дори този факт не го накара да се почувства по-уверен.
– И по-силен – добавих аз. – Плюс това сега, когато близначките са тръгнали да учат при друг учител, ще имам повече свободно време, което да посветя на теб. А и имаме много кости, така че можем да се върнем към усъвършенстването на уменията ти да заемаш Елементи от мъртвите.
Усмивката му стана по-искрена и той кимна.
– Ще ми е приятно да видя изражението на лицето му, когато използвам тъмна магия срещу него – призна той и очите му светнаха при тази идея.
– Това е моят дракон – казах аз, като го плеснах по ръката и той се исмя развеселено.
Разделихме се и аз посегнах към чекмеджето на нощното шкафче.
– Лубриканта ли вземаш? – Попита Дариус и аз се засмях.
– Не, вземам вибриращия бивник на мамутския преобръщач, който ти хареса толкова много миналия път.
Дариус се засмя, когато хванах шапката на Диего, обърнах се назад, за да се обърна към него, и погледът ми попадна на тъмна фигура, която стоеше на вратата, вратата беше широко отворена, а той стоеше и ни гледаше.
– По дяволите – проклех аз. – Какво, по дяволите, правиш, копеле?
Сет влезе в светлината с хлипане и погледна леглото.
– Мога ли да се присъединя? Отдавна не съм се гушкал в леглото. Кожата ми изнемогва за допир, а Кал и Макс си легнаха.
– Не – отвърнах мигновено, но Дариус обърна завивката до себе си.
– Хайде тогава – Дариус потупа пространството и аз стиснах челюст, когато Сет бутна вратата, след което свали ризата си, изпрати обувките си да летят в две различни посоки и се гмурна на леглото до Дариус. Но вместо да остане там, където можех да го игнорирам, той се покатери върху Дариус и започна да се сгушва между двама ни.
– О, звезди, това е толкова удобно. Не е ли най-хубавото? – Той придърпа завивките около нас и се втри в главата на Дариус, след което се опита да направи същото с мен. Което аз определено не позволих.
Той пъхна ръце под одеялата и започна да се извива, като секунда по-късно отново вдигна ръка с панталоните и боксерките в хватката си, захвърляйки ги из стаята на порив на въздушна магия.
– При звездите, ти гол ли си? – Изсъсках, опитвайки се да се отдалеча от него, докато той се търкаше в мен. Кълна се, че усещах страната на шибаната му задна буза върху крака си. – Престани веднага. – Бутнах го силно към Дариус и той отметна глава назад с траурен вой.
– Трябва да имам пълен телесен контакт – оплака се Сет. – Това е потребност на моя Орден. Вие също можете да се съблечете, нямам нищо против.
– Ебати не. Иди да намериш няколко Вълка, върху които да се отъркваш, за любовта на Луната. Или пък се обзалагам, че Уошър ще е готов да се гушне с теб – предложих аз.
– Или просто се премести, ако трябва да си шибано гол – заповяда Дариус и преместването се разнесе по плътта на Сет, като почти ме избута изцяло от леглото, когато на негово място се появи огромен бял Вълк и леглото заскърца от тежестта на всички ни. Езикът му се изплези от устата и той замахна с лапа към Дариус, който извърна очи, преди да го погъделичка по гърдите.
Сет заспа, но опашката му продължаваше да се върти под завивките, от което чаршафите се развяваха.
– Не знам кое ми е по-неприятно – да съм в това легло с това животно или да си сложа шапка, която не е прана от месеци, а може би и от години – казах аз, като гледах нещото в ръката си.
– Не можеш ли да използваш водната си магия върху нея? – Смръщи нос Дариус.
– Страхувам се, че ще измия душите от нея – казах аз, като си представих, че чувам мъничките писъци на Диего, докато се втурва в канализацията, и реших да се откажа от тази идея. – Както и да е, нека да видим дали Диего има да ни предложи още нещо. – Нахлузих шапката и протегнах ръка на Дариус.
Точно преди да бъда повлечена в сенчестите дълбини на омагьосаната плетеница, Дариус стисна здраво ръката ми и беше повлечен заедно с мен.
Очаквах да чуя Диего да ни поздравява, но гласът, който проговори, ме изненада.
– Най-после, чаках те да дойдеш тук – каза непознатият глас и сърцето ми подскочи.
– Кой сте вие? – Поисках, макар че това беше по-скоро мисъл, отколкото да го изкажа физически.
– Мигел Поларис – каза той, като звучеше нервно. – Аз съм бащата на Диего.
Незабавно се отдръпнах, паниката ме връхлетя.
– Да се махаме оттук, Дариус – заповядах аз, оттегляйки се от това тъмно място, в което плувахме.
– Не – почакай! Изслушай ме – замоли се Мигел. – Ти беше там в нощта, когато ме освободиха, Ланс Орион. Нощта, в която Дарси Вега уби съпругата ми Друзила с огъня на феникса си.
Направих пауза, усещайки, че Дариус дърпа спешно психиката ми, но после си спомних този мъж, който ни крещеше да бягаме онзи ден, сякаш искаше да избягаме от това място.
– Какво искаш? – Попитах колебливо.
– Искам да се отплатя на Дарси за това, което направи. Тя ми върна съзнанието. Друзила ме беше обвързала с контрола си по волята на Принцесата на сенките. Преди много години бях заловен и поробен от нея, защото силата ми е силна и докато тече във вените ми, моята сила помага на Принцесата на сенките. Друзила искаше да роди също толкова силен син, който да съчетае моята сила с нейната, но аз бях просто пешка, хранена толкова много от сенките, че се удавих в тях. Мракът зарази съзнанието ми в продължение на толкова много години, докато Друзила се молеше на Лавиния да ме държи пиян от безкрайната им сила, да ме държи послушен и практически безмозъчен. Но сега Друзила си е отишла и аз се събудих. Виждам ясно какъв е бил животът ми. Бедният ми син е мъртъв. Едва го опознах и сега в сърцето ми не е останало нищо друго освен болка за отмъщение.
– Как да ти се доверим? – Изсъска Дариус. – Може да работиш за тях.
– Не мога да ви навредя тук. Всичко, което мога да направя, е да ви покажа спомени от миналото. Никога не съм бил вплетен в мрежата от души, но успях да запазя нишка от ръкавицата на Друзила, когато тя умря, която оттогава ми позволява да се свързвам на това място, със сина си.
– Моля те, изслушай го, Орион – гласът на Диего дойде от тъмнината, молба толкова отчаяна в тона му, че знаех, че трябва да обърна внимание на Мигел.
– Добре – казах аз. – Какво искаш да ни покажеш?
– Трябва да разберете, че не всички нимфи са лоялни към Принцесата на сенките – забързано каза Мигел. – Много от нас са поробени, както бях аз, но много повече се крият.
– Чакай, ами ако Алехандро може да чуе този разговор? – Изсъска Дариус.
– Той не може да види нищо друго освен спомените в мрежата – обеща Мигел. – А и самият той вече не качва спомени тук, смятайки, че това е безсмислено начинание сега, когато сестра му е мъртва и няма информация, която да се споделя.
– И така, какво искаш да ни покажеш? – Попитах.
– Знам какво правите – каза той развълнувано. – Затворили сте един от разломите и сте отслабили Принцесата на сенките. Тя е много разстроена и ми беше трудно да скрия ликуването си и да се преструвам, че все още съм роб сред нейните редици.
– Какво знаеш за разломите? – Попитах с надежда.
– Не знам местоположението им, но знам как можеш да ги намериш. Виждаш ли, бях там в деня, в който Вард беше дарен със сенчесто око. Знам за силата му. И вярвам, че то може да бъде използвано за намиране на пролуките.
– Искаш да кажеш, че имаме нужда от окото му? – Попита объркано Дариус.
– Да – каза Мигел нетърпеливо. – Това не е нормално око, то е заразено със сенките. Ако успееш да направиш достатъчно силен шпионски часовник, за да го задържиш, вярвам, че ще може да ти покаже местоположението на разломите.
– Как ще се доближим до този задник? – Попита Дариус.
– Може би ще измислиш някакъв начин – каза Мигел разтревожено. – Защото ако успееш да намериш тези разломи и да ги затвориш, ще можеш да блокираш Лавиния от нейната сила.
Сърцето ми заби по-силно при това. Ако успеем да я отслабим напълно, да я откъснем от сенките, тогава не само ще можем да сложим край на живота и, но и ще унищожим веднъж завинаги проклятието на сенките, което тя бе наложила на Дарси.
– Миерда, трябва да тръгвам – притеснено каза Мигел. – Скоро ще се опитам да се свържа с теб. Viva las verdaderas reinas.(Да живеят истинските кралици.)
Присъствието му изчезна и аз се отдръпнах от връзката с мрежата на душата, очите ми се отвориха, когато паднах обратно в тялото си и свалих шапката от главата си.
Погледнах към Дариус през спящата форма на Сет, като между нас прозвуча свирепа цел.
– Как, по дяволите, ще вземем това сенчесто око? – Промърмори Дариус.
– Трябва да намерим начин да влезем в двореца – казах замислено аз. – Така че ни трябват само план и топки, за да го осъществим.
Назад към част 38 Напред към част 40