ТОРИ
Седя в час по Тайнствени изкуства в края на моята маса, опитвайки се да предскажа бъдещето с хвърлянето на заровете, които ми беше дал Гейбриъл, и откривайки, че то е неясно отново и отново. Разочарованието се натрупваше в мен, докато продължавах да се боря със задачата, а сенките пищяха под кожата ми, хранеха се с гнева ми и търсеха отдушник за него.
– Тори, искам да си поговорим в края на часа – каза Гейбриъл, като се премести до мен, и аз вдигнах поглед, за да го видя застанал над мен, гледайки записките ми с неодобрителна гримаса.
– Защо? – Попитах, чудейки се защо изглежда се интересува от мен.
– Проблемът с предсказанията ти е, че трябва наистина да се свържеш с емоциите си, за да разчетеш бъдещето си. А през цялото време позволяваш на нещата да пречат на истинските ти чувства…
– Не знам какво имаш предвид – отвърнах категорично и той въздъхна разочаровано.
Въздушният щит около мен потрепери от допира на магията му до него и аз се изправих рязко, като затегнах хватката си върху щита, който винаги държах на място.
– Извинявай, не исках да те плаша – каза Гейбриъл и се отдръпна назад, докато аз свеждах очи към него.
Сенките се въртяха и завихряха в мен, нашепвайки ми да го ударя за това, но аз не им се поддадох. Нещо в червата ми ме подтикваше да не го наранявам и макар да не бях сигурна защо, когато той се отдръпна, установих, че се радвам, че не ми се налага да правя повече, за да се защитавам.
– Не се страхувам от теб – отвърнах категорично.
Спуснах се обратно на стола си и Дарси улови погледа ми от далечната страна на стаята. Не отвърнах, задържах погледа и с безизразен поглед, който сякаш я ядоса и веждите и се смръщиха, докато ме гледаше, очите и се насълзиха, а юмруците и се стегнаха на масата пред нея.
Когато звънецът ознаменува края на часа, тя скочи и се изнесе от стаята, като кимна на Гейбриъл и изчезна, преди всички останали да са успели да си приберат нещата.
Прехапах устни, докато обмислях дали да извикам краля си, и докато го обмислях, прокарах пръсти напред-назад по знака на връзката с Пазителя на предмишницата си. Бяха минали три дни, откакто го бях виждала, и макар да знаех, че е зает с промените, които трябваше да направи в кралството, бях сигурна, че и аз му липсвам. Или поне се надявах, че му липсвам. Защото без него нямах нищо.
Но той също така ми беше казал да спра да се обаждам толкова често, а аз не исках да го ядосвам.
Изпъшках от неудовлетвореност и събрах нещата си в чантата, след което се обърнах, за да си тръгна.
Но преди да успея да направя повече от няколко крачки, Гейбриъл се премести, за да ми препречи пътя.
– Все още ми трябва да говорим – каза той сериозно и ме изравни с поглед, който казваше, че няма да остави този въпрос.
Повдигнах рамене и се придвижих обратно към стола си, но той поклати глава, отметна черната си коса от очите и ме изгледа с интерес.
– Защо да не се разходим и да поговорим? – Предложи той и по някаква причина ми хареса звученето на това да прекарам повече време в неговата компания. Имаше нещо в него, което ме караше да се чувствам в безопасност. – Мисля, че малко свеж въздух може да се отрази добре и на двама ни.
Технически погледнато, не биваше да се смесвам с харпия, но тъй като за учителите бяха предвидени облекчения, а аз така или иначе бях над правилата, реших да не правя проблем.
– Добре – съгласих се аз, без да се интересувам много от това. Просто исках този ден да свърши. В петък можех да се върна при краля си, а дотогава просто трябваше да уча и да спя, за да изчезне времето. Но колкото повече време минаваше, толкова повече ме болеше да се върна при него и толкова по-трудно ми беше да игнорирам сърбежа в белега на връзката ми. Все пак щях да го направя. Заради него. Както бях обещала.
Гейбриъл ме поведе навън от сградата, а аз го последвах и затегнах въздушния си щит, докато излизахме на хладния въздух. Лайънъл ме беше предупредил, че Дарси може да се опита да ме нападне във всеки един момент, особено когато съм сама, така че трябваше да съм нащрек през цялото време. Въпреки че по някаква причина не ми се струваше, че ще го направи. Но все пак щях да направя това, което ми каза моят крал.
– Имаш ли нещо против да си извадя крилата? – Попита Гейбриъл небрежно, разкопчавайки копчетата на сивата си риза, без да чака отговора ми, така че не си направих труда да дам такъв. Той явно беше решил, че така или иначе ще ги извади.
Докато сваляше ризата си, погледът ми попадна на татуировката над дясния му бицепс, изобразяваща два летящи заедно феникса, и веждите ми се смръщиха, защото един спомен изплува на преден план в съзнанието ми, преди да бъде отнесен отново от вълната на сенките.
Гейбриъл отметна рамене назад и от гърба му изскочиха огромни среднощно черни крила, докато се местеше, а аз наблюдавах малко любопитно как ги разгъва зад себе си.
– Не съм те виждал да се променяш, откакто се върна в академията този срок – коментира той и ме поведе по пътеката, която водеше към Плачещата гора. – Може би скоро ще можем да летим заедно?
– Не обичам да летя – казах автоматично, без да съм сигурна откъде изобщо се бяха появили тези думи. Но когато отворих уста, за да се противопоставя на този коментар, се задъхах от вълната на болката, която се разнесе в гърдите ми.
Наистина мразех летенето. Болеше ме. Крилата ме боляха и не исках никога повече да ги използвам.
– Какво става? – Попита ме Гейбриъл, като посегна към ръката ми, но откри, че щитът ми все още е на мястото си, което му попречи да сложи ръце върху мен.
Не исках той да ме докосва. Знаех това много ясно и му хвърлих поглед, докато се отдръпвах, поставяйки още магия в щита си, в случай че опита отново.
– Нищо.
– Изглеждаше, че те боли – настоя той.
– Тогава много малко разбираш истинската болка – отвърнах аз. А аз много добре разбирах това.
Гейбриъл се засмя мрачно и сви рамене.
– Знам не малко. Преминал съм през повече от няколко битки навремето, а веднъж получих и удар от мълния на Буреносен дракон в гърдите.
Когато той каза това, аз останах неподвижна, а юмруците ми се свиха от спомените за това, че бях поразена точно от това нещо. Глас в ухото ми прошепна тези думи. „Това е пълната сила на Буреносния дракон. Чия е вината, че трябва да изпитваш тази болка?“
– Дариус – издишах, почти забравила, че Гейбриъл е там, тъй като спомените за това как бях удряна с цялото това електричество отново и отново ме завладяха за момент и бях принудена да потърся утеха в сенките. Това ми се беше случило заради Дариус и трябваше да се държа адски далеч от него, освен ако не исках това да се повтори.
Погледнах през рамо, сякаш той можеше да се спотайва в тъмното, само чакайки да се нахвърли, и пулсът ми се ускори, докато привличах още повече сенки към повърхността на кожата си, въздъхвайки, когато страхът започна да отшумява и на негово място дойде удоволствието от силата им.
– Какво Дариус? – Попита Гейбриъл, но аз само поклатих глава. Не трябваше да говоря с него за това. Нито на него, нито на когото и да било. Само моят крал, Вард и Клара. Нямаше да ме убедят да кажа нещо на някой друг.
– Той е най-лошият вид отрова – издишах аз. – Такава, която не осъзнаваш, че те убива, докато не си приел твърде много.
– Дариус не е отрова, Тори – каза твърдо Гейбриъл и спря на един завой на пътя, където дърветата около нас бяха толкова гъсти, че едва виждах между тях.
– За мен е – отвърнах аз. Но това беше всичко, което щях да кажа по темата.
Гейбриъл отвори уста, за да отговори, но преди да успее да го направи, в задната част на въздушния ми щит се заби мощна струя и аз изтръпнах, като едва успях да го задържа на място.
Завъртях се, вкарвайки още въздух в щита, когато Сет изскочи от дърветата, с решително лице, докато хвърляше още въздух към мен, а аз трябваше да се боря, за да не пробие щита ми.
Стиснах решително зъби точно когато друга атака удари щита в гърба ми и се огледах, за да видя, че Дариус насочва вода към мен, а веждите му са смръщени, докато се опитва да пробие защитата ми.
Сърцето ми се разтуптя при вида му, който идваше към мен, точно както в кошмарите ми, с жестока маска на лицето и решителност на тялото.
– Спри – заповядах аз, вдигнах ръце от двете си страни, като вкарах повече сила във въздушния си щит, а земята под краката ми започна да трепери, когато Кейлъб се изстреля от дърветата и също ме нападна.
– Тори! – Извика Дарси, докато стъпваше на пътеката, и по крайниците ми пламна топлина, когато забелязах, че близначката ми също участва в тази засада. Всички те бяха срещу мен, точно както ми беше казал кралят. Щяха да ме наранят, да ме отнемат от него и да откраднат всичко, за което ми пукаше на този свят, ако имаха възможност. – Ние не се опитваме да те нараним. Просто искаме да ти помогнем да си възвърнеш контрола над твоя Феникс. Имаме нужда да се освободиш от сенките и…
– Ами ако не искам да се освободя от тях? – Изръмжах, стискайки зъби, докато комбинираният натиск на толкова много магия почти изкриви щита ми. Моят крал се нуждаеше от мен, за да владея сенките заедно с него. Нямаше да ги оставя да си отидат против волята му. Нямаше да го разочаровам по този начин. Това беше немислимо.
– Щитът и е на път да се пропука – обяви Гейбриъл, докато добавяше собствената си водна магия към атаката, а Макс и Джералдин също се появиха от дърветата, за да помогнат.
– Аз съм готов! – Обади се Кейлъб и аз забелязах спринцовката, която държеше в ръката си, от което в мен се вряза страх. Не можех да му позволя да се доближи до мен с това нещо. Щях да умра преди това.
Сърцето ми се разтуптя, а сенките шепнеха в ушите ми обещания за смърт, докато ме молеха да ги използвам.
Сенките винаги бяха толкова жадни за кръв, че щяха да ме направят небрежна, ако им дам прекалено много свобода. Трябваше да ги контролирам, вместо да им позволявам да ме контролират, но изгарях ресурсите си от сила и всеки момент щяха да ги разрушат.
– Направи го внимателно – изръмжа Дариус. – Ако някой от вас я нарани, лично ще ви избия задника за това.
– Правим го внимателно – изръмжа Сет, докато увеличаваше натиска на атаката си, а аз усетих как щитът ми се пропуква.
Засмуках рязко дъх и пуснах щита си половин такт преди да се счупи, след което изкрещях, когато сенките избухнаха от тялото ми в експлозия от мрак, която заличи света.
Те се врязаха в цялата група, която ме беше обградила, изхвърлиха ги от краката им и ги запратиха в дърветата във всички посоки, а звукът от писъците им ме накара да се усмихна жестоко, тъй като болката им подхранваше моя мрак.
Тръгнах да бягам в момента, в който пътят беше свободен, като изхвърлих огромна стена от сенки в гърба си, докато възстановявах въздушния си щит с малкото сила, която ми беше останала, и хвърлях огнено кълбо, за да попълня изгубеното.
Сет изрева в агония от дърветата зад мен и техните викове и проклятия ме догониха, докато аз продължавах да бягам и бягам, без да спирам, докато не стигнах обратно до къщата на Огън и в стаята си.
Захлопнах вратата и притиснах гръб към нея, докато гърдите ми се надигаха, а сенките се разпиляваха под кожата ми, карайки ме да стена от удоволствие в знак на благодарност за болката, която им поднасях.
Но когато буйният ми сърдечен ритъм най-сетне се успокои, се принудих да ги отблъсна, за да мога да мисля малко по-ясно. Достатъчно, за да си спомня заповедите, които ми бяха дадени, преди да се върна на това място.
Знаех какво трябва да направя. Това, което бях обещала, че ще направя, ако някога съм достатъчно глупава, за да ги допусна близо до себе си. Но когато извадих стъкления буркан от чантата под леглото си, ръката ми започна да трепери от страх.
Сложих го пред себе си, преди да развържа вратовръзката си с треперещи пръсти и да се измъкна от ризата и след това от сакото.
Седях с кръстосани крака на пода по сутиен и училищна пола, като гледах пращящото електричество, съдържащо се в този буркан, с чувство на страх, от което дори сенките не можеха да се въздържат.
Издухах треперещ дъх и вдигнах атласа си, като се обадих на краля и го пуснах на високоговорител, докато го поставях на килима до мен.
– Какво има? – Изръмжа той, докато отговаряше, и аз изтръпнах от знанието, че съм го разстроила, особено като знаех, че трябва да съобщя тази лоша новина. – В момента се занимавам с един проблем с нимфите в имението на Стела.
– Мога ли да помогна? – Попитах, надявайки се, че може да има нужда от мен за нещо и да ме повика обратно при себе си, където ми е мястото.
Лайънъл въздъхна раздразнено, преди да отговори.
– Не, освен ако не успееш да измислиш начин да си набавят необходимата им магия, без населението да забележи, че отново убиват.
– Да ги нахраним с деца – долетя гласът на Клара на заден план. – Никой не обича деца.
– Иди и се занимавай някъде, Клара – изръмжа Лайънъл. – Нямам никаква полза от твоите глупости.
Клара започна да плаче шумно и жестока усмивка завладя устните ми, когато я чух да бяга. Кой е любимецът сега, кучко?
– Между нея и безполезната и майка съм на края на силите си – изръмжа Лайънъл. – Сам ще намеря решение на този проблем. А сега ми кажи защо се обаждаш, преди да съм изгубил самообладание.
– Съжалявам, кралю мой. Обещах, че ще ти се обадя, ако някой се опита да ме нападне – казах тихо.
– Кой те нападна? – Изръмжа Лайънъл, а тонът му се промени към заинтересован.
– Дарси. Наследниците. И Гейбриъл – казах бързо. – Мисля, че се опитваха да ме заловят, но успях да използвам сенките, за да им избягам.
Настъпи дълга пауза и аз зачаках отговора му със сърцето, което блъскаше страх във вените ми.
– Гейбриъл Нокс? – Попита той с любопитство. – Защо би се включил в глупавите им опити?
На устните ми се появи отговор и почти изрекох истината за това кой е той за мен, но миг преди да изрека думите, знанието отново се изплъзна от съзнанието ми и не можах да си спомня какво исках да кажа. Така или иначе не ми пукаше за Гейбриъл. Само за моя крал. Обичах само своя крал.
– Не знам – въздъхнах аз и той изръмжа раздразнено.
– Е, най-важното е, че си се измъкнала. Но ще трябва да бъдеш наказана за това, че си им позволила да те вкарат в това положение на първо място – изръмжа Лайънъл.
– Знам. Съжалявам – издишах и отново погледнах буркана с мълнии, докато страхът ме заливаше.
– Къде си? – Попита той.
– В моята стая – отговорих аз.
– Ще изпратя някой да дойде да те излекува след няколко минути. Щом си научиш урока. – Сега гласът му беше нетърпелив и това ме успокои, знаейки, че поне страданието ми ще го зарадва.
– Благодаря – промърморих аз и протегнах ръка, за да взема буркана.
– Дай ми малко време, за да се уединя. Трябва да съм сигурен, че ще направиш всичко точно така, както си обещала – заповяда той и аз кимнах, въпреки че не можеше да ме види.
Изчаках, докато звукът от стъпките му изпълни високоговорителя, и затворих очи, докато слушах дишането му, попивайки звука, сякаш ми даваше живот.
– Продължавай – измърмори Лайънъл, когато вратата се затвори, където и да беше той, и аз прехапах устна, докато по гръбнака ми танцуваха тръпки на страх.
Посегнах към буркана, вдигнах го и усетих силата на руните, използвани за задържане на мълнията в него, докато ги отключвах по начина, по който той ме беше научил. Това заслужавах за това, че позволих на Дарси и останалите да се приближат до мен по този начин. За това, че им позволих да се опитат да ме отнемат от моя крал. Имах нужда от това наказание. Това беше единственият начин да оправя нещата.
Стиснах зъби, докато вкарвах магията си в руните и ги отключвах, докато със същото движение отвивах капака на буркана.
Светкавицата се заби в гърдите ми с такава сила, че бях безпомощна да спра писъка на агония, който се изтръгна от устните ми, докато бях повалена по гръб, а електричеството се въртеше напред-назад в тялото ми.
То ме запали отвътре навън, изгаряйки, изпържвайки и шокирайки всичко, до което се докоснеше, преди да отскочи обратно и да удари същите места два пъти по-силно.
Гръбнакът ми се изви, когато изкрещях толкова силно, че гърлото ми се разкъса, а болката, която не приличаше на нищо друго, което някога бях изпитвала, ме държеше в хватката си и не ме пускаше. Тя нямаше край, тази ослепителна, изпепеляваща агония, която прорязваше всяка частица от мен, докато не беше унищожена и не кървеше за моя крал.
Когато най-накрая спря, се сринах в купчина агония, треперех и плачех, въздухът се изпълваше с мирис на изгаряне, а в ушите ми звънеше, без да спира.
Чух как Лайънъл диша тежко, докато слушаше мъчението ми, и се вкопчих в звука, когато от него се изтръгна стон на удоволствие – единственото хубаво нещо, което можех да намеря в този вечен огън, в който изгарях.
– Добро момиче – измърмори той през задъханите си вдишвания, докато аз просто лежах там, хлипайки и хленчейки, без да мога да се движа или да направя нещо, за да облекча болката в плътта си, която продължаваше вечно.
Сенките пълзяха все по-близо до мен, обещавайки забрава, ако се оставя да се потопя в тях, но знаех, че не мога да го направя. Не и сега. Не и докато той не ми каже, че мога.
– Още пет минути, за да се уверя, че наистина си научила урока – каза Лайънъл с груб глас. – А когато те видя следващия път, ще бъдеш възнаградена за всеотдайността си.
Опитах се да прокарам отговор през изгорелите си устни, но от тях се изтръгна само болезнен стон, докато лежах там, почти сигурна, че умирам.
– Не забравяй да не убиваш този, който идва да лекува раните ти – добави той грубо. – Нуждая се от тях живи. Не позволявай на сенките да ги вземат.
Още един болезнен стон се изтръгна от устните ми, когато се съгласих, и той явно разбра, че съм разбрала, тъй като прекъсна линията, оставяйки ме да лежа там и да страдам заради провалите си.
Сълзите, които се плъзнаха от очите ми, само усилиха паренето, но след пет минути можех да избягам в сенките. Пет минути и вече нямаше да го усещам.
И скоро щях да видя отново своя крал, знаейки, че той се гордее с мен. Това беше всичко, което имаше значение. Така че щях да се държа за него с всичко, което имах, и да съм сигурна, че ще го накарам да се гордее с мен.
Назад към част 9 Напред към част 11