Каролин Пекъм-Зодиакална академия-Обречен трон-книга 6-част 14

ДАРСИ

Стоях под душа, миех си косата и определено не мислех за Орион. Не мислех за тъмните му очи, нито за него в този затворнически комбинезон и за начина, по който мускулите му го изпълваха, за начина, по който ме беше изпил, сякаш беше умиращо животно, жадно за вода. Да, определено не мислех за нито едно от тези неща, докато разнасях сапуна по гърдите си, после го спуснах по корема си и го потопих между бедрата си.
От мен се изтръгна задъхан стон, който се опитах да преглътна, защото, по дяволите, не мислех за него и за твърдия му член, който се плъзгаше в …
– Хей, бейби! – Обади се Сет, нахлувайки в банята, а аз изкрещях от тревога, изпуснах сапуна, стъпих върху него и се хлъзнах, когато той се плъзна силно под крака ми. Улових се с порив на въздух, преди да си ударя главата в стъклото, а Сет отвори вратата държейки кърпа.
– Излизай оттук! – Изкрещях, грабвайки кърпата, без да съм сигурна какво е видял или чул, но нищо от това не беше добро.
Увих кърпата около себе си, докато той ми се усмихваше, подскачайки нагоре-надолу като възбудено кученце.
– Какво, по дяволите, правиш? – Изригнах, като вдигнах ръце и хвърлих буря от въздух между пръстите си.
– Имам новина – каза той развълнувано, почти задъхан, докато се движеше напред -назад пред мен. – Не успях да говоря с теб за това преди, а умирах, бейби, умирах.
– Значи ти реши да нахлуеш в стаята ми и си се разходиш до банята ми, докато душът беше пуснат? – Свих очи към него и той кимна малко виновно с хлипане.
– Да, но не е като да съм видял нещо. Освен дупето ти, циците ти и сапуна, който ти изпусна. Но не видях какво правиш с него.
– Нищо не правех с него – отвърнах аз, като хвърлих порив на въздух към него, който го принуди да се спъне и да излезе от банята. Напредвах към него, като го принуждавах да се връща назад отново и отново, докато по бузите ми се надигаше топлина.
– Разбира се. – Той се усмихна. – Съвсем без връзка с темата, кога за последен път си била с някой?
– Това не е твоя работа – изръмжах, а бузите ми се разгорещиха.
– И така, Орион? – Отгатна той със съжалителен поглед.
Изръмжах и хвърлих към него още една въздушна струя, която го изстреля на леглото, а той се изсмя подигравателно.
– Мога да ти помогна да си легнеш с някой, само кажи думата. Знаеш ли колко момчета са влюбени в теб в тази академия? – Каза той, изпъна се и се настани удобно върху възглавниците ми.
Не ми хареса колко конфликтни изведнъж се оказаха думите му. Знаех, че има причина да не съм се срещала с никой друг от Орион насам, но отказвах да се изправя пред това. Така че в полза на това да не водим този разговор, реших да го пренасоча по дяволите върху нещо друго. Не, няма да бъркам в това гнездо на стършели.
– Какво дойде, да ми кажеш? – Попитах, като се преместих до огледалото и се заех да изсушавам косата си с помощта на магия, докато Сет ми се усмихваше в отражението.
– Прецаках Кейлъб – каза той и аз се извърнах с изтръпване, целият ми гняв отпадна.
– Какво? Сериозно?
– Ами, не – отвърна той. – Но чуках едно момиче с него и между нас имаше много бъркане в очите. Като много.
Това на практика беше единствената добра новина, която бях получавала от цяла вечност, и аз щях да я захапя и да забравя за малко за всички лоши неща. Преместих се до леглото и коленичих в края му, усмихвайки му се и попивайки щастието, което струеше от него.
– Разкажи ми всичко.
– Значи познаваш онова момиче Розали Оскура от отбора на Академия „Аврора“?
Кимнах.
– Тя е сладка.
– Тя е секси. Като да се чукаш с главно Ч. Но беше лудост, защото докато тя ми смучеше члена, аз просто гледах Кал, разбираш ли? – Той подскочи на матрака. – И той ме ухапа, бейби. Ебаси, ухапа ме. Гледаше ме с гладните си очи. Беше като в „Мръсни танци“, само че вместо Бейби в ъгъла, Кал смучеше шията ми и пипаше дупето ми в ъгъла.
– Той е правил това? – Задъхах се.
– Ами не – отстъпи той отново. – Но той правеше хапането. А после, когато чукаше Розали и тя крещеше като банши между нас, той погледна към мен, когато свърши, а не към нея. Това трябва да означава нещо, нали?
Премигнах.
– Еми… ами говорихте ли с него за това след това? – Попитах. – Контактът с очите не е точно свършен факт, Сет.
– Знам, знам. И не, не сме говорили за това. Но той остана при мен в леглото ми, след като Розали си тръгна. И когато се събудих на сутринта, той дори не се оплака, че сутрешната ми слава се е вкопчила в задника му или че съм облизал лицето му, за да го събудя. Наистина обмислях да се спусна върху него, за да разкъсам превръзката и да му покажа какво чувствам. Мислиш ли, че трябваше да го направя?
– Хм, не, това е малко пресилено – казах аз. – Трябва да поговориш с него.
– Да, имам предвид, че се опитах да го направя. – Той свеждаше глава, като тихо хленчеше. – Споменах колко хубаво е било да виждам как пенисът му влиза и излиза от Розали и се канех да кажа колко много съм искал да сложа пениса му и в устата си, но…
– Можеш просто да опиташ да кажеш: „Хей, Кейлъб, мисля, че си секси, може би ще можем да отидем на среща някой път“ – казах със смях. – Не е нужно да стигаш от нула до свирка.
– Точно така… да, това е логично – каза той замислено. – Просто съм толкова развълнуван.
– Хубаво е, че се вълнуваш – казах аз с усмивка. – Но преди да се опиташ да му смучеш пениса, трябва да разбереш дали той е на същото мнение като теб.
– Добре – каза той и кимна сериозно.
– И какво каза, когато се опита да говориш с него? – Попитах.
– Ами, не стигнах далеч, защото започнах да му разказвам за този път на Луната, като исках да сравня усещането на члена ми върху бузите на задника му, с това което…
– Беше тогава, когато го заби в онзи кратер? – Стиснах устни и той кимна, като ме погледна невинно.
– Да, тогава той ме удари в топките и се изстреля от стаята – въздъхна той. – Сякаш понякога дори не му харесва, че говоря за Луната.
– Буквално никой не се радва на това – казах аз и той се засмя, сякаш се шегувах.
– Така или иначе, какво да правя? Да му купя ли кошница, пълна с лубриканти, с послание, на което пише „вкарай го в мен“?
– Не – казах твърдо. – Определено не това.
Той скочи от леглото и започна да крачи напред-назад, като пъхна ръка в косата си.
– Само за секс ли става дума, или е нещо повече? – Попитах го, а той спря, наклони глава назад и изрева.
Бързо хвърлих заглушителен балон около нас, знаейки, че не трябва да сме заедно тук, и не исках да привлечем куп феи от K.О.Р.Г. върху главите ни.
– Не, не, не – изръмжа той. – Това е като… когато бях на Луната и можех да видя Земята, мислех си колко е тъжно, че те никога няма да бъдат заедно. Луната просто гледа Земята в цялото и зелено и синьо великолепие, но никога, никога не може да я докосне. И това ме накара да си помисля за него. – Той сведе очи. – Всичко ме кара да мисля за него.
Сърцето ми се разтуптя и аз протегнах ръка, за да го хвана, като го накарах да ме погледне.
– Трябва да му кажеш.
Той въздъхна.
– Не е толкова лесно. – Той свежда глава. – Като Наследници ние дори не би трябвало да се свързваме с някого извън нашите Ордени дългосрочно. Плюс това, какво бихме направили, за да произведем сами Наследници? Предполагам, че бихме могли да използваме сурогатна майка и тогава децата ни биха могли да бъдат братя и Наследници на двете ни места и това всъщност би се получило чудесно, така че може би всичко е наред… Но независимо от това, ако той не чувства същото, това може да ни сломи. Той е най-добрият ми приятел, Дарси. Не мога да го загубя заради това.
Намръщих се и кимнах в знак на разбиране, като пуснах ръката му.
– Е, може би бих могла да се опитам да го проуча заради теб?
Очите му светнаха и той се поклати на пръстите на краката си, докато кимаше развълнувано.
– Да! – Той се нахвърли върху мен, притисна ме на леглото и аз изпищях, докато той облизваше лицето ми и галеше косата ми. – Да, да, да! – Извика той и се наведе назад, за да ми се усмихне с наведена на една страна глава. – Само че не го притискай много.
– Ще бъда много внимателна, а сега затвори очи и стани, защото мисля, че току-що избута кърпата ми – казах аз и той се засмя.
– Вече съм виждал всичко, бейби. Късметлийка си, че имам ново влюбване. Но ако ми откаже, може би ще можем да се чукаме един друг от съжаление, за да се върнем към нормалността? – Предложи той, сякаш наистина го имаше предвид.
– Само в мечтите ти, Капела. – Бутнах го назад и той скочи със затворени очи, докато аз придърпвах кърпата си на място, преди да стана.
Атласът ми избръмча и аз го погледнах с надеждата да намеря съобщение от Дариус. Той се беше изгубил през цялата минала нощ. Според Кейлъб Лайънъл го бил повикал у дома – и под дом имах предвид моя и на Тори проклет дворец – и оттогава не бяхме чували нищо за него. Бях донесла една част от нещата си в академията, преди Лайънъл да поеме властта, но останалата част се намираше в покоите на кралицата в двореца и не виждах как ще си ги върна скоро.
Сет се притисна плътно зад мен, докато четеше съобщението през рамото ми, и аз се намръщих, когато разбрах, че е от брат ми.

Гейбриъл:

Ще се срещнем отвъд оградата. Доведи кучето.

P.S. Изтрий цялата кореспонденция между нас от сега нататък.

Сърцето ми се разтрепери и погледнах към Сет, чиито вежди се бяха свъсили. Може би Гейбриъл най-сетне щеше да ни даде противоотровата за Тори. Може да е видял възможност да и я инжектираме. Той държеше проклетото нещо като заложник още от неуспешния ни опит, като казваше, че чака подходяща възможност, а аз си губех ума от нетърпение.
– Хайде да вървим – настоях аз, преместих се до гардероба си и извадих едни дънки и спортен сутиен, хвърлих се в банята, за да ги облека. Взех един пуловер и го завързах около кръста си, преди да се насоча към прозореца.
– Състезавай се с мен – казах с усмивка.
– Чакай – каза Сет, след което съблече дрехите си и ми ги хвърли. – Хей! Носи ги, девойко. – Изсумтя той, като изрева от смях, обърна се и се измъкна през вратата.
Изпуснах смях, като бутнах прозореца, скочих от него и сърцето ми се извиси, преди крилете ми да се откъснат от гърба ми в огнен пламък. Топлина премина през крайниците ми, докато летях през кампуса, прелитайки над Плачещата гора, чиито листа бяха златни и кехлибарени по дърветата. От вратата в дъното на кулата „Въздух“ изскочи бял вълк, който повали на задниците си куп първокурсници, докато се носеше под мен. Той изрева към небето и аз повторих звука, викайки му подигравателно, докато размахвах криле и поемах водачеството, държейки дрехите му навързани в ръцете си. Имах наполовина желание да ги пусна на вятъра, но и не исках да прекарам сутринта с голия му задник.
Приземих се в група дървета близо до оградата, като се уверих, че никой не ме гледа, преди да прибера крилата си и да навлека пуловера, докато тичах към външния периметър. Промъкнах се през тайната пролука в оградата и мокрият нос на Сет се блъсна в тила ми, когато и той пристигна. Той се преобрази във формата си на фея и аз му подхвърлих дрехите, като се усмихнах самодоволно.
– Спечелих – обявих, докато той ги обличаше.
– Следващия път опитай да се състезаваш с мен пеша – предизвика ме той. – Тогава няма да ме победиш, птиченце.
– Добра съм – казах леко, а той ме бутна закачливо. Аз го бутнах обратно и двамата започнахме да се борим точно когато Гейбриъл изскочи от атмосферата и подхвърли шепа звезден прах във въздуха. Ръката ми все още беше вкопчена в косата на Сет, когато ме повлече към звездите и въздухът беше изтласкан от дробовете ми. Задъхах се от внезапността и се вгледах във вихъра на безкрайната красота около мен, докато се пренасях през целия свят.
Приземих се тежко, губейки хватката си за косата на Сет, и задникът ми се удари в земята, което ме накара да изпусна дъха си.
Сет ми се изсмя и Гейбриъл го удари с крилото си, докато той се промушваше покрай него и ме издърпваше на крака.
– Колко принцеско от твоя страна – подиграваше се Сет, докато почиствах мръсотията от задника си.
– Аз съм Дивата принцеса, помниш ли? – Тръгнах към него, но Гейбриъл прихвана ръка около кръста ми и ме избута назад със сериозен поглед, който ме накара да замръзна неподвижно от притеснение.
– Какво става? – Попитах, разглеждайки групата дървета, които ни заобикаляха, но не разпознавах това място. – За Тори ли е, добре ли е? Нещо случило ли се е?
– Тори е добре – каза той твърдо. – Е, ако можеш да наречеш това, че е обладана от сенки и е свързана с Лайънъл Акрукс, добре, но знаеш какво имам предвид.
Изпуснах дъх на облекчение.
– Можем ли да се опитаме да и дадем антидота още веднъж, време ли е?
– Не, но скоро – обеща той и сърцето ми заби лудо, докато стисках ръката му. – Видях, че трябва да я хванем в капан, за да можем да направим това, така че работя по това да ни осигуря клетка за нимфи от някои от моите приятели в Алестия.
– Това ще я задържи ли? – Попитах.
– Тези клетки са рядкост – каза Сет. – Кои, по дяволите, са твоите приятели?
– Да, редки са, но мога да се сдобия с такава. И ще я задържи – каза Гейбриъл, без да отговори на въпроса. Но той ми беше разказал всичко за хората, които познаваше там и които бяха членове на банди и престъпници. Бях почти сигурна, че може да се сдобие с всичко, ако поиска.
– Така че, ако не става дума за Тори, за какво става дума, Гейбриъл? – Попитах, докато Сет се приближаваше с намръщена физиономия.
– Става дума за Ланс – каза той и сърцето ми заби още по-бързо, а светът около мен сякаш потъмня.
– Какво се е случило? – Попитах, а паниката премина през мен.
– Излязъл е от затвора – каза той равномерно и устните ми се разтвориха, без да ми стигат думите, тъй като това твърдение ме удари в корема.
– Какво имаш предвид, че е излязъл? – Задъхах се.
– Не е на свобода – каза той мрачно. – Лайънъл Акрукс го държи под домашен арест.
Поех си равномерно дъх, докато се опитвах да обхвана съзнанието си.
– Защо? Как? Кога?
– Вчера и все още не знам защо, но съм сигурен, че не е добро. Дариус сега е с него. А Лайънъл се е отправил към Селестия за няколко дни, така че имаме известно време да отидем при него. Трябва да говоря с Ланс, но не мога да го направя без твоята помощ.
– Какво имаш предвид да се видиш с него? Къде? – Умът ми се завъртя и Сет захлипа, притискайки се близо до мен, тъй като усети тревогата ми от всичко това.
– Ланс е задържан в двореца – обясни Гейбриъл, като прокара ръка през абаносовата си коса. – Видях начин да стигна до него, но трябва да дойдеш с мен. Ще ми помогнеш ли?
Колебаех се, все още не бях сигурна какво означава всичко това, но трябваше да му помогна, ако имаше нужда от мен.
– Разбира се. Какво трябва да направя?
– Следвай ме – каза Гейбриъл, а крилата му се разтвориха и оставиха едно черно перо, което се носеше на вятъра зад него. Той извади ризата си от мястото, където я беше напъхана в задната част на дънките му, и я навлече, прикривайки произведенията на изкуството от татуировки по тялото си.
Аз и Сет тръгнахме след него през дърветата, слязохме по един хълм и се насочихме напред по златните и оранжевите листа под краката ни. Есента беше в разгара си и не след дълго трайната целувка на топлината във въздуха щеше да изчезне.
Дърветата се сраснаха плътно едно до друго, докато сутрешната светлина не се закри и сенките между стволовете не се сгъстиха. Навлязохме в една вдлъбнатина, в чието сърце стоеше древно дърво, чиято кора беше сплескана и напукана, а под нея се простираха огромни корени.
В кората беше гравиран символ на хидра и Гейбриъл ме хвана за ръка, насочвайки ме към него.
– Постави дланта си върху знака.
Погледнах го объркано, след това протегнах ръка и направих каквото поиска, като разтворих ръката си върху грубата кора. Тръпка от магическа енергия облиза плътта ми и знакът изведнъж се озари от бяло сияние.
– Под Двореца на душите има проходи – обясни най-сетне Гейбриъл. – Достъп до тях имат само тези, които имат кралска кръв.
– Защо тогава не можеш да ги отвориш? – Попитах, като се отдръпнах.
– Защото кралската ти кръв идва от баща ти – каза той и аз кимнах, прехапвайки устна, когато знакът внезапно се разцепи и корените под него се пренаредиха, за да образуват стълбище, водещо надолу в тъмнината.
– Свята работа – издиша Сет. – Това е страхотно. Но защо, по дяволите, изобщо съм тук?
Погледнах към Гейбриъл за обяснение, но той просто се усмихна като мистериозен гадняр и тръгна надолу по стъпалата. Бях свикнала с това, че Гейбриъл избягва да обяснява нещата, които прави, но все пак понякога беше разочароващо.
Повдигнах рамене на Сет и той се премести зад мен, докато следвахме Гейбриъл, който беше хвърлил светлина, за да се види. Когато стигнахме до влажен тунел далеч под земята, звукът от оттеглящите се корени ме накара да се обърна назад и сърцето ми заби по-силно, когато земята отново се затвори над нас, оставяйки ни тук долу в тъмното.
Гейбриъл насочи плаващото си кълбо светлина към стената, посочвайки там друг символ на Хидрата.
– Можеш да се измъкнеш отново също толкова лесно.
Кимнах, разглеждайки стария знак, и се зачудих дали баща ми някога е използвал този проход. Дали той е стоял точно тук, където се намирам сега, с всичките си планове за бъдещето? Дали майка ми е идвала тук с него? Откога е знаела, че ще умрат?
Дарбите на един ясновидец трябваше да са проклятие в този смисъл. Със сигурност щяха да видят, че смъртта им наближава, много преди тя да настъпи.
Последвахме Гейбриъл в тъмнината, стъпките ни бяха единственият звук помежду ни, докато се движехме по тесния проход.
Накрая стигнахме до разклонение на пътеката и Гейбриъл зави надясно, без дори да се колебае, като ни водеше, докато подът под нас започна да се издига.
Опитах се да не се плаша от факта, че в края на този тунел се намира Орион. Това донякъде ми се удаде, най-вече защото все още преработвах тези неща. Трябваше да се наглася, защото бях напълно неподготвена да го видя отново.
– Защо Лайънъл ще го извежда от затвора? – Попитах Гейбриъл.
– Няма да ти хареса – каза той мрачно.
– Кога ми харесва нещо, което Лайънъл прави? – Отговорих хладнокръвно, докато притеснението се разпиляваше в гърдите ми.
– Туше – каза Гейбриъл. – За съжаление, Лайънъл очевидно вече има свой собствен ясновидец. И той използва Камерата на кралския прорицател. Благодарение на него Лайънъл вече знае за дневника на Орион.
– Какво? – Задъхах се и ме изпълни ужас. – Но когато се опита да използваш Камерата през лятото, тя не работеше за теб. Как може…
– Защото Вард е назначен на тази длъжност от Лайънъл – който е крал, независимо дали ни харесва, или не. А това означава, че камерата е негова, докато ти и Тори не успеете да го детронирате.
– И този Вард е толкова могъщ, колкото и ти? – Запитах се, а червата ми се свиха от тревога при тази мисъл, защото ако случаят беше такъв, тогава не знаех как изобщо ще успеем да ударим Лайънъл, без той да разбере, че идваме.
– Няма как, той не е толкова силен, колкото мен. Но с използването на камерата той ще може да вижда повече, отколкото бихме искали. Не се притеснявай, все пак ще се погрижа да наблюдавам всички внимателно. Той няма да ме заобиколи.
– И така, Лайънъл взе ли дневника? – Попита Сет, собствената му паника беше ясна. Бяхме възложили надеждите си на този дневник. Какво щяхме да правим без него?
– Не, изглежда, че той все още е у Ланс, но не знам подробности. Сенките крият плановете на Лайънъл пред мен, защото той е с Клара толкова много, но видях достатъчно, за да знам, че ще бъдем в безопасност да посетим Ланс и че той може би ще има някои отговори за нас.
– Добре – казах тежко, червата ми се свиха, когато тази новина се настани над мен. Пулсът ми биеше толкова силно в ушите ми, че беше трудно да чуя нещо друго.
Стигнахме до каменни стъпала и докато ги изкачвахме, Гейбриъл хвърли около нас балон за заглушаване. Около един дървен люк на тавана се появи пролука от светлина и когато стигнахме до върха на стъпалата, трябваше да се наведа под ниския таван. Гейбриъл и Сет на практика трябваше да приклекнат, тъй като бяха високи.
– Ето, Дарси – каза Гейбриъл, посочвайки знака на Хидра, гравиран върху люка. Преглътнах нервите си, протегнах ръка и притиснах длан към него.
Знакът заблестя и се чу щракване, а люкът се отключи. Натиснах го, като използвах въздушната си магия, за да го отворя. Е, вероятно е най-добре да приключим с това по-скоро рано, отколкото късно.
Направих въздушна магия под краката си, издигайки се в бял кухненски бокс със сини цветя по плочките и слънчева светлина, която се процеждаше през прозореца. Сет и Гейбриъл се изкачиха зад мен, докато аз се насочвах към големия салон в тонове на кремаво и пясъчно кафяво, като цялото място блестеше. По стените имаше красиви картини на екзотични плажове и скали, а подът беше син и блестеше като океана.
Орион лежеше в огромно легло в далечния край на помещението, а Дариус го притискаше в лъжичка и двамата изглеждаха изключително спокойни, докато спяха. Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно. Проклетата връзка на Пазителя, която ги свързваше, беше докарала Дариус до лудост през последните месеци. Той не чувстваше всичко така, както Орион, както аз го разбирах, но винаги тъгуваше по него. Докато гледах двамата, изведнъж ми се прииска да пропълзя там и да се свия с тях. Да, защото това би било напълно разумно.
Погледът ми проследи лицето на Орион и сърцето ми се разтуптя от нуждата, която никога повече нямаше да бъде задоволена. Заключи го сега.
Гейбриъл разтвори балона за заглушаване, отваряйки уста, за да ги събуди, но Сет спринтира през стаята, гмуркайки се върху тях, преди да успее.
Дариус изръмжа почти толкова силно, сякаш беше във формата си на Орден, а Орион отхвърли Сет със силата на своя Орден, изпращайки го на пода с тежък удар. Устните ми се отвориха, когато Сет отново скочи на крака, хриптейки, докато се лекуваше, след което скочи върху Дариус и започна да го ближе.
Орион се изстреля от леглото и очите му изведнъж паднаха върху мен, а голите му гърди се извисиха. Коремните му мускули бяха стегнати и блестящи, а раменете му бяха още по-извити, отколкото преди. Боже мой.
Принудих се да вдигна очи към лицето му, като се вгледах в брадата и непокорната му коса, като не мразех напълно рошавата му външност, но ми липсваше ямката му. Боже. Сърцето ми беше готово да се пръсне, тъй като температурата в стаята сякаш се покачи с петдесет градуса. Той се стрелна към мен и Гейбриъл в един миг и аз изтръпнах, когато той ме хвана за ръката и ме дръпна в дъгата на тялото си с пламтящи очи, сякаш щеше да ме прегърне или нещо лудо. Изпратих огнена магия, която избухна във вените ми, и той изсъска, когато изгорих пръстите му, като го накарах да ме пусне, преди бързо да се отдръпна. Веждите му се свъсиха и той промърмори нещо за инстинкти, преди да се хвърли към Гейбриъл, като двамата се прегърнаха силно.
– Как се озова тук? – Поиска Орион.
– Проходите на краля – отговори Гейбриъл, докато го пускаше. – Дарси може да ги отвори.
– Стига толкова – изръмжа Дариус и очите ми се насочиха към мястото, където той беше притиснал Сет към леглото за гърлото, а езикът на Сет се подаваше от устата му, докато той се задъхваше. – Никакви облизвания повече.
Той го пусна и Сет изхлипа разочаровано, но не се нахвърли отново върху Дариус, докато той започна да избърсва слюнката от лицето си.
Орион сгъна ръце върху голите си гърди, които все още абсолютно не проверявах.
– Значи това е някаква спасителна мисия, защото се страхувам, че няма да стигна доникъде. – Той вдигна китките си и сърцето ми се спря при вида на черните пръстени, увити около всяка от тях като татуировки. – Те ме спират да изляза отвъд границата на сенките, които Клара е хвърлила около двореца.
Инстинктивно посегнах към тях, преди вместо това да свия пръсти и да ги прокарам през косата си. Напълно сладко. Той носеше гривната за приятелство на Тори, кожените лози, преплетени заедно в сложен дизайн. Не бях сигурна как да се чувствам спрямо това. Не исках да мисля, че това е сладко, но, по дяволите, беше така. Тъмните очи на Орион се спряха върху мен за момент, карайки сърцето ми да се разтупти, когато му хвърлих хладен поглед в отговор. Не че ще разбереш колко сладко ми се струва това.
Гейбриъл се пресегна да разгледа пръстените на китките на Орион и аз се намръщих, когато осъзнах, че това са сенки, които се извиват под плътта му.
– Знаех, че не можем да те преместим оттук. Но не можех да видя защо. Никога не мога да видя през проклетите сенки – промърмори Гейбриъл. – Майната му на Лайънъл.
– Баща ми обаче явно не е помислил за всичко – каза Дариус с решителност в очите. – Всички можете да влезете тук.
– Каква полза от това? – Попитах, усещайки върху себе си отново погледа на Орион, който отказах да срещна.
Чувствах се така, сякаш се опитваше да изследва самата ми душа, и това караше космите по ръцете ми да се надигат. Не ми харесваше, че ме гледа така, но част от мен не искаше и да спира.
– Ами все още имам дневника на баща ми. И сега знам как да получа достъп до него – каза Орион и аз просто трябваше да го погледна, защото сърцето ми се повдигна.
– Знаеш? – Попитах.
Той кимна.
– Очевидно мога да го чета на светлината на пълната луна.
– Което беше преди два дни, така че сега трябва да чакаме още един шибан лунен цикъл – каза Дариус и Сет го удари по ръката. – Какво става?
– Защо не ни изпрати съобщение, задник. Притеснявахме се за теб – изръмжа Сет.
– Съжалявам, братко, но оставих атласа си в академията. А баща ми ми позволи да остана с Орион, така че… – Той прочисти гърлото си и двамата се спогледаха неловко. – Отдавна не бяхме в състояние наистина да задоволим нуждите на връзката с Пазителя.
– О, разбирам. Не казвай повече. – Сет ми намигна, приближи се небрежно до мен и преметна ръка през раменете ми. Обърна глава и прошепна в ухото ми. – Секс в дупето.
– Сет – изсумтях миг преди да се сблъска с нас товарен влак, когато Орион с ръмжене отблъсна Сет от мен, заставайки между нас.
– Уау, какво, по дяволите? – Задъхах се, когато Орион се превърна в шибано животно, а кътниците му се показаха, докато гледаше към Сет с ясното предупреждение да стои далеч.
Сет му отвърна с подигравателна усмивка, сякаш беше напълно готов за предизвикателството. Но това нямаше да продължи.
Заобиколих Орион, стрелнах го с поглед и отново застанах до Сет.
– Сега той е на наша страна. Аз и той сме добре – изръмжах, като сложих ръце на хълбоците си. – Дариус не ти ли е обяснил това?
Зениците на Орион бяха напълно разширени, очите му се местеха от мен към Сет, докато челюстта му работеше яростно.
– Обяснил ми е много, но аз не съм толкова бърз в прощаването – изсъска той и сърцето ми заби в галоп по-бързо.
– Повярвай ми, аз също не съм бърза да простя – казах ледено. – Но нещата при мен и Сет се промениха. Много неща се случиха, откакто ти си в затвора.
– Много – подчерта Сет.
– Знам – изръмжа Орион, раменете му се напрегнаха и Гейбриъл се премести, за да застане пред него и да блокира мен и Сет от поглед.
– Отпусни се, Орио. Седни. Трябва да поговорим за дневника – каза Гейбриъл, хвана здраво ръката му и се наведе близо, за да му говори на ухото. – А и ако още веднъж бутнеш сестра ми по този начин, ще ти откъсна едната ръка. – Каза го толкова спокойно, но тъмнината в очите му говореше, че непременно ще го направи. О, обичам моя голям брат психар.
Орион се ухили.
– Не съм я бутнал – изръмжа той, после отиде до чекмеджето до леглото и извади дневник с кожена подвързия.
– Не, ти просто се преклони пред мен като препускащ носорог – казах леко и се кълна, че Орион се усмихна, преди да сплеска устни и отново да се обърне.
Тази малка, мъничка, безкрайно малка струйка светлина между нас накара стомаха ми да трепне и аз вътрешно започнах да тъпча всяка гадна пеперуда, която се осмеляваше да се появи заради него.
Дариус се зае да хвърли заклинание за илюзия пред прозорците, така че да изглежда, че само той и Орион са тук. Лайънъл може и да отсъства за уикенда, но не бих повярвала, че някой от слугите му няма да ни издаде, ако заподозре, че тук се случва нещо странно.
Докато се движех из стаята, погледнах отвъд прозорците на пода покрай далечната стена. Те гледаха към Г-образен плувен басейн и джакузи. Можех да различа двореца в далечината и сърцето ми се сви при мисълта, че Лайънъл живее в него. Той не му принадлежеше. Беше мой и на Тори и аз планирах да го измъкна от него възможно най-скоро, по дяволите. За предпочитане в чувал за трупове.
– Можеш ли да отидеш където и да е на територията? – Попитах Орион.
– Да – измърмори той. – Но само през деня. Лайънъл има охрана, която ме заключва тук от шест вечерта до зори.
Това трябва да е по-добре от Даркмор, нали? Преместих се да седна на един стол, но Сет хвана ръката ми и ме повлече до себе си на дивана, като се втренчи в косата ми. Отблъснах го разсеяно, стараейки се да се съсредоточа върху дневника и върху нищо друго, тъй като очите ми все прескачаха към Орион и стегнатите мускули на стомаха му. Искам да кажа сериозно, може ли някой просто да облече риза на този мъж?
Нали не се разсейваш от Дариус, който обикаля без риза и прочие.
Ами той е сандвич с риба тон, по дяволите.
Орион започна да ни разказва за всичко, което е научил от члена на гилдията, с когото се е запознал в Даркмор. Когато спомена за паролата, която му е разкрила тайното послание в дневника от баща му, умът ми се завихри от всичко, което това означаваше. Наистина ли майка ми и баща му бяха предвидили, че всичко това ще се случи? Дали са били приятели?
– И какво точно знае Лайънъл? – Попита Гейбриъл, опрял лакти на коленете си вляво от мен.
– Доколкото мога да преценя, той не знае много – замислено каза Орион. – Само това, че аз съм единственият, който може да прочете дневника и да разшифрова написаното в него.
– Колко време ще те държи тук? – Попитах. Дали щеше да бъде принуден да се върне в Даркмор, след като Лайънъл приключи с него? И как щяхме да попречим на Лайънъл да получи каквато и да е информация, докато Орион беше заклещен тук и го караха да работи върху дневника? Не можех да не изпитам облекчение, че поне е далеч от психопатите в Даркмор, но сега живееше в двора на един маниак. Беше като да те извадят от кутия с киселинни охлюви само за да те хвърлят в басейн с грифонски лайна.
– Не знам – каза той и ме погледна с безнадежден поглед. Сърцето ми се сви. Изпитах желание да изгладя бръчката на челото му и да му кажа, че ще намерим начин да поправим това, но това вече не беше моя работа. А и той така или иначе не ми дължеше нищо. – Той ме принуди да дам звезден обет с него, че ще положа всички усилия да намеря Имперската звезда. Но това е доста неясно, така че той ми остави много свобода на действие.
Дариус се усмихна.
– Баща ми е толкова самоуверен, че дори не би помислил за възможността да заобиколиш обета му.
– Е, това е, защото си мисли, че ми пука за това какво ще ми направи, ако разбере – каза сухо Орион и червата ми се свиха.
– Той няма да ти направи нищо – изръмжа Дариус, макар че мълчанието след думите му говореше, че всички знаем, че той не може да даде такова обещание. А аз презирах да знам това.
– Видя ли Клара? – Попита нежно Гейбриъл и Орион поклати глава.
– Не – въздъхна той, после се обърна към мен, а очите му бяха пълни с тъга. – Тори като нея ли е?
– Тя наистина не е като Клара, просто е… изгубена – казах аз, когато нещо в мен се разби.
– Съжалявам – промълви Орион. – Постигнахте ли по-голям напредък в откриването на начина, по който да я отървете от сенките?
Поклатих глава, а Дариус внезапно се изправи.
– Опитай сега, снощи пропуснахме сеанса – каза той и ме подкани да стана от мястото си.
Намръщих се. Мразех да го наранявам всеки път, когато го правех погрешно, но знаех, че това е единственият начин да се справим.
– Може би трябва да изчакаме, докато се върнем в „Зодиак“.
– Искам да видя – каза Орион твърдо. – Може би мога да помогна.
– Ти вече не си професор – отбеляза Сет супер нагло и Орион изръмжа опасно.
– Той обаче знае за тъмната магия, идиот. – Бутнах Сет в челото и той ми се усмихна, изглеждайки така, сякаш се канеше да скочи и да започне игра на бой. – Стой – казах го, сякаш беше куче, като му посочих пръст и той захапа края му с усмивка.
Поклатих глава към него с полуусмивка и се обърнах, за да открия, че Орион стои точно зад мен, надвесен над мен като проклета кула.
– Хайде, покажи ми тази сенчеста глупост – поиска той.
– Трябваше ли да идваш чак тук, за да кажеш това? – Измърморих, заобиколих го и усетих, че ме следва на косъм растояние, докато вървях към Дариус. По тила ми преминаха леки тръпки и се радвах на дългата си коса, която ги скриваше от заплашителната сянка, която ме следваше в момента. Какво беше това преследване??
Стигнах до Дариус, но погледът ми се спря на купчина бижута, остриета, метални предмети и цветни камъни, които лежаха на масата зад него. – Какво е всичко това?
Орион сподели поглед с Дариус.
– Лайънъл кара нимфите си да ми носят всякакви неща, които биха могли да скрият Имперската звезда.
Гейбриъл започна да се смее, като се поклащаше, и всички се обърнахме към него, докато той се опитваше да се съвземе.
– Какво е толкова смешно? – Попита с усмивка Сет.
Гейбриъл се овладя, като поклати глава, след което лицето му отново стана сериозно.
– Не мога да кажа.
– О, хайде – подтикна го Сет. – Не можеш да направиш така.
Гейбриъл поклати глава.
– Ако кажа, това ще промени всичко.
– Значи това са добри новини? – Попитах с надежда, но Гейбриъл не каза нищо, очевидно борейки се с желанието да се засмее отново.
– Хайде, да продължаваме – каза Дариус и отново ме обърна с лице към него, а Орион стоеше до нас и ни наблюдаваше внимателно. Да, той просто стои там като голям секси бивш приятел и наистина ми помага да се съсредоточа.
Поех си дъх, протегнах ръце нагоре и ги опрях на раменете на Дариус и оставих очите си да се затворят, за да се концентрирам. Пламъците на Феникс горяха все по-силно под кожата ми, докато се опитвах да усетя сенките, живеещи в Дариус. Той ги доближи до ръба на тялото си и те се допряха до плътта ми като студена ласка. Те вече не ме призоваваха. Нямаше начин да преминат през защитните ми механизми. Искаше ми се само да мога да предложа същото на онези, които обичах.
Пламъците ми се стрелнаха покрай ръцете, за да се срещнат с мрака в него, изгаряйки го обратно, но можех да унищожа само онези, които се навираха извън плътта му.
– Направи го – заповяда Дариус и знаех, че ще се хвърли в пламъците ми и ще бъде погълнат от тях, ако това щеше да му помогне да върне Тори. Защото и аз щях да направя същото.
Стиснах зъби и се принудих да го направя, вкарвайки пламъците си в плътта му и подтиквайки ги да потърсят сенките в него. Той изсъска между зъбите си и очите ми се отвориха, срещайки смъртоносния поглед на Дракона, който се остави да изгори в силата ми. Кожата му започна да почернява и аз изстенах, докато насилвах пламъците да навлязат по-дълбоко, мразех се, че го наранявам, но знаех, че нямам друг избор.
Орион изстена, след което внезапно ме издърпа от Дариус, като принуди ръцете ми да се скрият зад гърба ми и да се изгори в моя огън, докато той се въртеше около мен.
– Не! – Изкрещях, но той ме държеше, докато ме откъсваше от Дариус, и разбрах, че това е връзката му на Пазителя. Тя нямаше да му позволи да стои безучастно, докато наранявам неговия подопечен.
Орион ме притисна силно към гърдите си и аз бързо угасих пламъците, а сърцето ми се разтуптя от аромата на горяща плът. Сет се втурна към Дариус, като му даде назаем магия, за да се излекува бързо, а аз се въртях в ръцете на Орион и с трескави ръце проверявах щетите, които му бях нанесла. Пръстите ми покриваха изгарянията по гърдите и ръцете му, докато аз бързо хвърлях лечебна магия, а дишането ми идваше тежко, съвпадайки с неговото. Ароматът на канела се носеше около него и ми се искаше да се наведа и да потъна в него. О, Боже, о, Боже.
– Престани – изръмжа Орион, хващайки китките ми, и аз погледнах към него, откривайки, че очите му са море от болка, за която не бях сигурна, че има нещо общо с изгарянията, които му бях сложила.
Челюстта му се стегна и той ме пусна, като се стрелна през стаята, за да застане зад Гейбриъл на дивана.
Изправих гръбначния си стълб, като отклоних погледа си от него и се уверих, че той не вижда колко съм разтреперана. Бях зачервена, ядосана, наранена, възбудена – всички емоции, които изгаряха. Изведнъж ми хрумна, че през цялото време, докато бях наранявала Дариус в опит да изгоря сенките от него, бях наранявала и Орион. Той усещаше цялата болка на Дариус, прокълнат да я усеща и да знае, че подопечният му е в беда. Но никога не можеше да дойде и да помогне. Дори не можех да разбера каква агония трябваше да му причини това. През цялото това време го бях измъчвала, а дори не знаех. Стана ми лошо.
– Не можеш да го правиш, докато съм с теб – каза Орион с въздишка, но аз не го погледнах. Не можех. Ако го направех точно тогава, той щеше да види през мен дълбоката и кървава рана, която беше оставил в сърцето ми и която все още не беше заздравяла. – Продължавай да тренираш в академията.
– Можеш да го запишеш – каза Гейбриъл на мен и Дариус, бръкна в джоба си за нещо и подхвърли на Орион един атлас. – Ето, в него са записани всичките ни номера. Не, не го крий там – каза той, когато Орион направи една крачка към голям син скрин с малки орнаменти на морски животни по него. – Скрий го в шкафа под мивката.
– Разбрах – промърмори Орион и го прибра в джоба си.
Намръщих се на Дариус, безмълвно питайки го дали е добре, и той кимна, но челюстта му беше стегната, явно разочарован, че отново се провалих. Колкото и да трябваше да продължа да се опитвам да унищожа сенките в Дариус, презирах идеята да нараня отново и него, и Орион. Но какъв избор имах?
Пристъпих и прегърнах Дариус, мислейки за Тори, като всичко в мен просто ме болеше. Не само него, но и нея бях разочаровала. Просто ми се искаше да знам какво да направя.
Сет се присъедини към прегръдката ни, вкопчи се в Дариус и тихо захлипа.
– Ще се справим – каза той и аз исках да повярвам в това, наистина исках. Просто не знаех какво правя погрешно, за да мога да го поправя.
Ръката на Сет се спусна по гърба ми и попадна на дупето ми, стискайки го, докато придърпваше мен и Дариус по-близо.
– Е… – Започнах, но той изведнъж беше изтръгнат от мен с камшичен удар и захвърлен през цялата стая. Той прелетя през един стол, кракът му се закачи за ваза и я прати да се разбие в стената, преди да се удари с лице в прозореца.
Гейбриъл се преви, докато се смееше, защото това явно беше точно онова, което беше виждал преди.
– Какъв е проблемът ти? – Заобиколих Орион с ръмжене, когато Сет скочи и хвана две дървени копия в ръцете си.
– Хайде тогава, задник – изръмжа той. – Давай, майната му.
– Сет – предупреди Дариус, когато Орион оголи зъби към вълка.
Поставих се между тях и се загледах в Орион с вдигнати ръце, а по дланите ми растяха ледени късчета.
– Искаш да се биеш? Тогава можеш да се пробваш.
– Няма да се бия с теб – изръмжа Орион, опитвайки се да се отмести встрани, за да може да се прицели в Сет, но аз отново се преместих на пътя му.
– Ако имаш нещо, което искаш да кажеш, тогава го изплюй – изисках аз и очите на Орион заблестяха яростно, докато просто се гледахме един друг.
Между нас се разстилаше мълчание и дъхът ми идваше неравномерно, докато чаках той да го изплюе. Приличаше на хищник на лов, но аз нямаше да бъда негова плячка. Никога. Отново.
Орион пусна ръцете си, поклати глава и се обърна от мен с отпуснати рамене.
Гейбриъл се изправи с намръщена физиономия, а очите му се стрелнаха към плъзгащите се врати, които водеха към басейна.
– Някой идва. Трябва да тръгваме.
– По дяволите – проклех аз и изтичах в кухненския бокс заедно с Гейбриъл и Сет.
Погледнах назад през рамо, когато Дариус притисна ръка към гърба на Орион и двамата споделиха напрегнат поглед, който не разбрах.
– Ще се върна в училище в понеделник – каза Дариус, като ни хвърли напрегнат поглед.
– Имам някои идеи как да премахнем сенките, ще ги обсъдя с Дариус – каза Орион, сякаш говореше на мен, но не ме погледна.
– Добре – казах твърдо, когато Сет ме хвана за ръка и ме дръпна надолу, за да отключа люка. В структурата на дървото имаше слаба следа, но тя беше едва забележима. Той светна, когато го докоснах, след което бързо се вмъкнахме вътре и го дръпнахме, а гърдите ми се стегнаха, докато навлизахме в тъмнината.
Сет стисна ръката ми.
– Забрави за него, бейби.
– Той е забравен – казах леко, сякаш не бях засегната от това, че го виждам отново. Но бях. И знаех, че ще забравя за Орион в същия ден, в който звездите решат да дадат почивка на всички ни и да взривят Лайънъл на парчета с пламтящ метеор.
Е, едно момиче може да мечтае.

Назад към част 13                                                        Напред към част 15

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!