Каролин Пекъм-Зодиакална академия-Обречен трон-книга 6-част 63

ТОРИ

Огънят пламтеше навсякъде около мен, докато стоях пред Лайънъл, стискайки зъби от отчаяние, докато се опитвах да се спра да нападам Кейлъб. Но нямаше смисъл, връзката ме принуждаваше да действам, независимо колко силно се борех с нея.
Държах въздушен щит плътно около себе си и Лайънъл, а ударите на пулса в ушите ми бяха достатъчни, за да накарат главата ми да се завърти.
Кейлъб се стрелна вдясно от мен с решителен вик и аз вдигнах ръце, за да го облъча с водна магия, но точно когато силата достигна върховете на пръстите ми, огромен енергиен взрив почти ме събори от краката ми.
Запънах се крачка назад, докато си поемах рязко дъх, а магията ми пулсираше през кожата в непозната вълна на движение, усещах я като слънчева светлина върху плътта ми в най-яркия летен ден и като ехо от нещо тъмно и забравено, което се допираше до душата ми.
Лявата ми ръка гореше по начин, който предизвикваше тръпки на удоволствие по кожата ми, и когато я погледнах надолу, открих, че знакът на Овена, с който Лайънъл ме бе белязал, избледнява, докато оковите в съзнанието ми започнаха да падат.
Задъхах се изненадано, когато силата ми се разрасна в мен, и извърнах глава, за да погледна човека, който беше откраднал короната ми.
Щитът, който използвах, за да ни защитя, се разпадна, когато принудата да го защитя ме напусна. Лайънъл ме сграбчи за китката, крещейки нещо, което не можех да разбера, докато свеждах очи към него, най-накрая не изпитвах нищо друго освен омраза към това чудовище, което ме беше затворило и измъчвало.
С ъгъла на окото си забелязах, че към мен се стрелва размазано движение, възползвайки се от това, че за пръв път изпуснах щита си, и изтръпнах, когато остър бод се удари в ръката ми.
Кейлъб изчезна толкова бързо, колкото се беше появил, но ефектът от антидота, който току-що ми беше дал, се разнесе из тялото ми като горски пожар, когато Фениксът ми се събуди и огънят затанцува в душата ми.
– Какво, по дяволите, си направила? – Изръмжа Лайънъл, а хватката му върху мен се затегна, когато усети, че връзката между нас също се разпада.
Но той явно още не беше разбрал, че се случва точно това, а този единствен момент беше единственият, от който се нуждаех.
С рев на ярост моята форма на феникс се изтръгна от кожата ми и аз се обгърнах в пламъци, които горяха по-горещо от повърхността на слънцето, докато се премествах.
Лайънъл изкрещя, когато ръката му, в която ме държеше, бе погълната от пламъците, а въздушна магия се заби в гърдите ми толкова силно, че бях изхвърлена от кралското ложе и паднах в арената далеч под нас.
Миризмата на изгоряла плът ме съпътстваше, докато падах, а магията му ме притискаше толкова силно, че се забих в пясъка на арената, преди дори да успея да се опитам да се преборя с нея.
Пясъкът ми се стори твърд като камък, когато се ударих в него, и крилете ми се смачкаха под мен, докато пламъците ми се разгаряха около мен, а агонията рикошираше в гръбнака ми.
Задъхвах се срещу болката в тялото си, като се лекувах от най-лошото, като се озовавах в центъра на битката, която се водеше тук, макар че никоя от нимфите все още не беше насочила вниманието си към мен.
Изругах, докато се изправях на крака, и овъглената, почерняла ръка падна от китката ми, където пръстите му все още бяха свити около мен, и тупна на пясъка. Дива и дива усмивка изпълни устните ми, когато погледнах към Лайънъл, където той стоеше и ми крещеше от кралската ложа, с мехурчест пън на мястото, където трябваше да бъде дясната му ръка, а лицето му беше изпълнено с пълна паника, когато забеляза овъглената буца плът пред мен.
Той хвърли към мен взрив от магия, но аз бях далеч по-бърза, тъй като се мъчеше да владее елемента си с една ръка през ослепителната болка от това нараняване и атаката му рикошира от въздушния ми щит без ефект.
Магията нахлу във вените ми, когато го погледнах, виждайки шанса си да сложа край на това веднъж завинаги, и пламъците, покриващи тялото ми, се натрупаха около мен в пламтящ ад, събирайки се в дланите ми, докато се готвех да го унищожа.
Но преди да успея да го унищожа, една облечена в сянка жена скочи между нас, изкрещя името ми в ярост, когато ме забеляза, и дръпна сенките, които бяха прилепнали към душата ми, борейки се да ги принуди да ме контролират отново.
Но аз вече не бях играчка на сенките и на онова шибано драконово копеле. И докато сенките се надигаха във вените ми, а тя се опитваше да ме принуди да падна под нейна команда, Фениксът в мен пламваше все по-ярко и по-ярко. Цялата ми душа беше изкована в огън и докато се отдавах на топлината на пламъците, те се гонеха под кожата ми, преследвайки тъмната сила, която никога не трябваше да бъде моя. Пламъците изгаряха сенките една след друга, като ме освобождаваха от всяка една от оковите им, докато всяка една частица мрак в мен не беше прогонена.
Задъхах се, когато и последната от тях бе изгорена от душата ми, изправих се на крака, когато тежестта им ме освободи и най-накрая се върнах към себе си.
Бях свободна.
Усмивката ми се разшири, а кучката в сянка изкрещя неистово, когато разбра какво съм направил, и се стрелна към мен с оголени кътници, сякаш планираше да ме разкъса с шибаните си зъби.
Хвърлих към нея взрив от огън на Феникс, принуждавайки я да спре напредването си, докато тя призоваваше все повече сенки да се защитават. Но тя не спря дотук. Тъмнината се издигаше от тялото и в каскада от безкрайни сенки, навиваше се около нея и пращеше от тъмна сила, която сякаш изсмукваше цялата радост от въздуха и караше най-близките до нея бунтовници да падат на колене в пясъка, докато крещяха в агония.
Огледах се наоколо за следа от Дарси или приятелите ми, но вниманието ми отново бе привлечено от Принцесата на сенките, която успя да отблъсне пламъците ми и да привлече още повече тъмна магия към себе си.
Облакът от черен дим започна да се върти около нея във водовъртеж, който само се издигаше все по-високо и по-високо, докато тя се усмихваше лукаво, готвейки се да унищожи всички ни с цялата сила на своята мощ.
– Вземи ръката ми! – Изръмжа Лайънъл, като хвърли струя магия към Кейлъб, който отново се бореше с него, и успя да го отхвърли достатъчно назад, за да си даде възможност да избяга.
Лайънъл хвърли огнен пламък зад себе си, за да задържи Кейлъб назад, и скочи от кралската трибуна, като хвърли въздух, за да го задвижи към мен, докато аз хвърлях пламъците си към кучката сянка, опитвайки се да пробия сенките, преди тя да успее да направи каквото и да е било, към което се бе запътила.
Но майната му. Лайънъл нямаше да се излекува от тази рана, ако можех да му помогна. Бях обещала да му се отплатя с кръв и плът за цялата агония, която ми беше подарил, и това беше само началото.
С прилив огън на феникс, който си проправи път през душата ми, взривих почернялата ръка, която лежеше на пясъка, с цялата сила на дарбите си, унищожих я с вик на ярост и се окъпах в агонизиращия рев, който Лайънъл издаде, когато видя какво съм направила.
Възстановяването и излекуването на крайника беше възможно. Но да отгледаш нов? Никакъв шанс.
Сянката кучка изкрещя толкова силно, че кълна се, че цялото небе почти се разкъса, докато тя изхвърляше сенки далеч от себе си в смъртоносна дъга, която се забиваше в бунтовниците, карайки всеки, когото удареше, да изпищи от агония.
Разтърсващ рев проби облаците над главата ми и не можах да се сдържа да не погледна нагоре, когато Буреносният дракон връхлетя върху нас, мълниите от него избухнаха в огромен взрив, който отхвърли Лайънъл назад към въртящите се сенки, погълнали далечната страна на амфитеатъра.
Данте се завъртя, за да го преследва, но рогатата нимфа скочи върху него от трибуните, сондите и се врязаха в крака му и разкъсаха люспите и плътта, докато Драконът изрева в агония и се отдалечи в небето.
Бях изгубила Лайънъл от погледа си в сенките и хвърлих див изблик на огнена магия към нимфата, като я отблъснах от себе си, докато се обръщах, за да се ориентирам.
Хвърлих щит върху себе си и се обърнах отчаяно, търсейки сестра си сред касапницата, знаейки в душата си, че ако ще имаме някакъв шанс да оцелеем, то трябва да сме заедно.
Първа забелязах синята и коса, докато довършваше една нимфа с рев на ярост, и тя се обърна да ме погледне, сякаш бе усетила погледа ми върху нея.
Превърнах се обратно във формата си на фея, когато започнахме да тичаме, за да се срещнем, и сърцето ми се сви от нуждата да се събера с другата си половина. Ако силата ни се слееше, тогава бях сигурна, че нищо на този свят не може да ни спре. Нито зли дракони, нито психопатични кучки, владеещи сенки.
Тази битка не беше приключила. Но ние щяхме да я приключим заедно.

Назад към част 62                                                           Напред към част 64

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!