ДАРСИ
Приземихме се на мъхеста земя и аз успях да се задържа на краката си, но все пак се блъснах с главата напред в гърдите на Орион.
Той хвана ръката ми, за да ме стабилизира, очите му блестяха, докато споделяхме този момент, който толкова приличаше на първия път, когато пътувах със звезден прах.
– Внимавай, Вега – закани се той, като ехо от едно изгубено за нас време.
Паднах върху него, хванах ръката на Гейбриъл и го издърпах също в прегръдката, докато се задъхвахме тежко и се прегръщахме силно. Всички счупени парчета от сърцето ми намериха начин да се съберат отново след толкова дълго заточение и дори не ме интересуваше къде се намираме, само че вече не бяхме под контрола на Лавиния, а Лайънъл беше далеч, далеч.
– Направихме го! – Изкрещях, слънчевата светлина се разнесе в гърдите ми и ме накара почти да се задуша от нея. Огледах мъгливото блато, до което бяхме стигнали, вдясно от нас стоеше голяма каменна колиба, която изглеждаше отдавна изоставена, но я изгубих от поглед, когато Орион ме грабна, завъртайки ме толкова бързо, че сякаш бях в торнадо.
Когато спряхме да се въртим, той ме целуна силно, притискайки устата си към моята отново и отново, говорейки между всяко докосване на устата ни.
– Ти. Феноменално. Шибано. Момиче.
Гейбриъл ме изтръгна от прегръдката на Орион, като ме заключи за главата и изтърка кокалчетата си по косата ми.
– Ти малък дявол – засмя се той.
Борех се да се освободя с ръмжене, но когато ме пусна, само бутнах игриво гърдите му, без да мога да спра да се усмихвам.
– Какво ще кажете вие двамата? Вие дойдохте катерейки се по онзи хълм, яхнали проклетия Звяр на сенките – казах аз, като им поклатих глава, а призрачната сива сянка на гърба ми танцуваше около раменете ми, излъчвайки аура на вълнение.
– Идеята бе на Нокси. – Орион скръсти ръце, а Гейбриъл се ухили.
– Нямахме голям избор, като се има предвид, че нимфите щяха да ни унищожат, по дяволите – каза Гейбриъл, след което сграбчи грубо Орион и го плесна по гърба, докато се прегръщаха.
Погледнах между тях с глупава усмивка на лицето и с усещането, че в центъра ми се извисява орел, сякаш на сърцето ми бяха пораснали крила и бе излетяло.
– Какво е това място? – Отново се огледах, а мъглата се приближаваше над влажната зона.
– Току-що изникна в главата ми – каза Орион. – Баща ми ме водеше тук понякога, за да събирам стари кости. Това е мястото на отдавна забравена битка, така че костите не се охраняват. Макар че, повярвай ми, те са потънали дълбоко в блатото и в повечето случаи са изгубени.
– Ти и баща ти сте се забавлявали по страшен начин заедно, нали? – Казах с подигравателна усмивка.
– Наистина се забавлявахме – каза Орион с мъка. – Можем да се подслоним там за малко. – Той посочи колибата и аз влязох в нея, като разпалих огън в широкото огнище. Между пукнатините в пода беше поникнала трева, а овъглените стени говореха за войната, която се е водила тук преди много време, но сега това беше убежище за нас.
Някъде горе в гредите една сова възмутено изхвръкна, явно раздразнена, че сме дошли тук и сме развалили гнездото ѝ.
Използвах земна магия, за да измайсторя дървен диван с мека седалка от мъх за възглавница, и паднах на него с въздишка на облекчение.
Орион седеше до мен, но Гейбриъл изглеждаше разсеян от нещо и вдигаше пръчка, която беше опряна на стената до камината.
– Оооо, виж това – изръмжа той и наклони глава на една страна, докато я разглеждаше. – Това е наистина хубава пръчка. Зърното е просто перфектно. И вижте тези бучки… Прокара пръсти по тях, после прибра вещта в колана си, преди да се премести да седне от другата ми страна.
– Имаш си хубава клечка, нали? – Попитах закачливо.
– Да, и ще я дам на жена ми, когато се върнем при бунтовниците – обяви той, изпъчвайки гърдите си.
– Тя ще го хареса, братко – окуражително каза Орион, като никой от двамата не изглеждаше да смята, че пръчката на Гейбриъл е забавна. Или сладка. А тя определено беше сладка.
Звярът в сянка се материализира, заемайки останалото пространство в колибата. Той легна и сгъна предните си лапи, като дишаше яростно и разнасяше горещ въздух над нас.
– Справил си се чудесно, момче – похвалих го аз. – Или… момиче.
Сенчестият звяр се изправи, тръгна навън и сви крак, за да пикае на едно дърво, докато Орион се мръщеше към него.
– Определено е момче – казах аз. – И е приучен на домашен бит – ура! – Усмихнах се на Орион, който ме погледна хладнокръвно.
– Вече си свободен – каза той и отблъсна Сенчестия звяр, докато се прибираше вътре. – Върви си.
Блъснах Орион с лакът в ребрата.
– Той остава.
– Няма да остане – настоя той.
– Тихо, трябва да се съсредоточа. Ще се опитам да намеря начин да се свържа със семейството ни – каза Гейбриъл и ние замълчахме, гледайки го втренчено, докато очите му се оцветиха от видения. Но той не се върна от тях след няколко минути и аз предположих, че няма да е лесно. Може би дори не беше възможно. Бунтовниците трябваше да крият добре движението си, иначе Лайънъл отдавна щеше да ги е открил, но аз вярвах, че Гейбриъл ще ни намери някакъв път.
Изхвърлих балон за заглушаване около мен и Орион, за да дам на Гейбриъл малко спокойствие, къпейки се в топлината на огъня си, докато магията ми се презареждаше, а усещането да го правя след толкова дълго време без достъп до силата ми ме накара да се замисля. Всичко в тази нощ беше невъзможно и все пак някак си беше реално. И умът ми не можеше да се справи с тази реалност, в която бяхме попаднали.
Орион плъзна пръстите си между моите, поднесе ръката ми към устата си и целуна гърба ѝ.
– Наистина успяхме, Блу.
Усмихнах му се широко, а емоциите се надигнаха в гърдите ми и почти ме завладяха.
– Сега просто трябва да намерим останалите.
Сенчестият звяр се приближи, вдигайки красивите си умбре очи към моите, а мечешкото му лице беше очарователно сега, когато не беше вкочанено в ръмжене.
– Здравей…- Наведох се напред и протегнах ръка, за да го погаля, но го оставих първо да дойде при мен.
– Блу – предупреди Орион, но аз го пренебрегнах, докато звярът вдигна глава и притисна лице към ръката ми, за да ме насърчи.
Сърцето ми заби малко по-силно, докато прокарвах пръсти през козината му, сега сивкава вместо най-тъмночерната.
– Ти си просто едно голямо плюшено мече, нали? – Казах, а то издаде леко подсмърчане от удоволствие, когато го почесах по едно от ушите.
– Това е опасно, кръвожадно същество и трябва да го оставим тук, в това блато, в момента, в който имаме маршрут, който да следваме – каза Орион, като хвана китката ми, за да се опита да отдръпне ръката ми от него.
Погледнах го с поглед, който можеше да разтопи желязо, и челюстта му се размърда, докато задържаше погледа ми, а пръстите му все още бяха здраво прилепнали към мен. – Дарси Вега…
– Ланс Орион – отвърнах аз. – Аз го задържам и ти няма да ми кажеш обратното.
– Ти си луда. Това нещо е убило безброй хора. Почти уби Тори – каза той, поклати глава и погледна към огромното животно, което беше причинило толкова много кръвопролития в тази война. Сърцето ми се сви при спомена за Тори, разбита и умираща под мен, а вината заля кухината под ребрата ми и открадна дъха ми.
– Виниш ли ме и за това? – Прошепнах, знаейки, че не го прави, но точно затова беше лицемер, ако вярваше, че аз съм невинна, а Сенчестият звяр – не.
– Разбира се, че не – каза той страстно. – Но ние не знаем намеренията на това същество. То може да работи за Лавиния и да и съобщи местоположението ни в този момент.
– Тогава защо ни помогна да избягаме? – Попитах яростно. – Нямаше да го направи, ако работеше за нея. И когато счупих нашийника около врата му, усетих как тази връзка се разкъсва. Изгорих я с феникса си. Върху него не остана нищо от нейните петна.
Животното облиза ръката ми и хвърли на Орион страничен поглед, който сякаш подсказваше, че разбира за какво става дума.
– И как смяташ да върнеш това нещо обратно сред бунтовниците? Те ще се страхуват от него. Ще го намразят заради това, което направи в битката – каза Орион и усмивката ми спадна.
– Ще им трябва време, за да се настроят към него. Но засега… може би ще успея да го запазя скрит. – Замислих се как бих могла да направя това, след което пожелах на земния си елемент да създаде сребърен пръстен в дланта ми, като се увлякох малко от възможността отново да владея тази сила и от двете страни на голям, прозрачен скъпоценен камък, който беше кух отвътре, с малка дупка в центъра, израснаха две красиви черни метални глави на Сенчест звяр.
– Мислиш ли, че можеш да се побереш тук в димната си форма? – Попитах звяра и интелигентността озари очите му.
Той се превърна в дим и се втурна в пространството, което бях създала за него, като превърна прозрачния скъпоценен камък в сив отвътре. Обърнах се триумфално към Орион, а той ме погледна със суров поглед, който говореше, че не е доволен, че току-що съм намерила решение на проблема, който не искаше да решавам.
– Изглежда, че ще дойде с нас – казах весело.
– Радост – саркастично каза Орион.
Преместих се по-близо до него и изсъсках, когато кинжалът, който бях прокарала през материала на шортите си, се заби в мен. Издърпах го, изучавайки го на светлината на огъня, и забих палец в малиновия гранатов камък в дръжката му. Зачудих се дали някога ръката на майка ми или баща ми е държала този кинжал, дали се е възхищавала точно на този камък, който го е украсявал. Силата сякаш вибрираше в красивия камък и аз прехапах устна, а надеждата трептеше в мен.
– Какво мислиш? – Прошепнах, като го протегнах към Орион, а той вдигна дясната си ръка, усещайки какво се чудя. Знакът на гилдията на предмишницата му се оживи, сложният дизайн на меча блестеше под кожата му, а всички зодиакални съзвездия блестяха по него като звездна светлина.
– Гранат за Козирог – обяви той с усмивка, после взе острието, постави го на страната до себе си и ме дръпна по-близо за бедрото, закачайки коляното ми за крака му. – А сега ми позволи да те разгледам.
Той хвана брадичката ми и наклони лицето ми към себе си, като се вгледа дълбоко в очите ми, изучавайки ги с еуфория. Не беше нужно да питам, за да разбера, че той гледа моите елисейски пръстени, и аз се къпех в усещането за блаженство, което се разширяваше от него. Беше окървавен от битката, дрехите му бяха разкъсани, а мускулите му все още стегнати от борбата, приличаше на воин от някакъв стар фолклор, изтъкан от живот и дарен с живот.
Но той не беше рицар с дела на добродетел, които да носи в името си. Той беше моят предан, безмилостен вампир. И най-накрая той беше в безопасност. Най-накрая свободен.
Назад към част 100 Напред към част 102