ДАРСИ
Болката се разпиля в гърдите ми, докато изкачвах скалистата планина, а тялото ми все още приемаше формата на чудовищния звяр, който ме свързваше с проклятието на Лавиния. Държах се за собствения си ум с всичко, което ми беше останало, но желанията на Сенчестия звяр обгръщаха всяка моя мисъл и я потушаваха като бушуваща буря срещу трептящ пламък. Присъствието му беше смазващо, задушаващо и толкова силно, че сякаш издълбаваше пукнатини в дълбините на това, което ме правеше… мен. От гърлото ми се изтръгна писък, когато призовах силата си в опит да се справя с това същество, което беше откраднало плътта ми, но той излезе като огромен рев, който разтърси целия планински склон. Магията ми лежеше тихо в мен, без да отговаря на молбата ми, сякаш вече изобщо не ми принадлежеше.
Усещах желанието на звяра да се върне, да се върне в битката и да задоволи жаждата за кръв, която гореше в центъра на гърлото ми и изискваше още клане. Това беше заповед, която ме държеше като заложник, като най-свирепата Принуда, която някога бях познавала. Но все пак се държах, мислейки за сестра си там, и за мъжа, когото обичах с всеки яростен удар на сърцето си. Нямаше да ги нараня. Никога. Някак си успях да увелича разстоянието между мен и бойното поле, мразех, че изоставям всички, но знаех, че присъствието ми само ще влоши положението. Кръвта изцапа муцуната ми, а мирисът на смърт беше отвратителен и опияняващ едновременно. Бях две противоположни същества, поместени в едно тяло, и се страхувах, че не съм достатъчно силна, за да доминирам над онова, което не ми принадлежи тук.
Ами ако се сливах с това същество и се превръщах в чудовище? А когато то приключи с мен, щеше да ме изплюе обратно и да ме остави безжизнена, а Дарси Вега – ще остане само спомен, хвърлен на вятъра.
Кухото пространство в гърдите ми, където обикновено живееше магията ми, отекваше тъпо, докато се опитвах да насърча дори частица от нея да ми помогне. Нямаше нищо. Бях празна и страхът, че ставам смъртна, се преплиташе с всеки друг ужас в мен, докато едва не ме разкъса. Това беше по-лошо от всичко друго, което Лавиния можеше да ми стори; тя вземаше душата ми, разцепваше я от гърдите ми и я изгаряше на пепел.
Сенчестият звяр беше подхранван от нейните желания и тя искаше да ме съсипе. Изтощението дрънчеше в костите ми, молеше ме да спра да тичам и да си почина от болките мускулите си. Вече се бях изкачила високо в планините и студеният въздух ме обгръщаше, а покритите със сняг върхове над мен бяха почти на една ръка разстояние.
Най-близкият планински връх беше повреден там, където падналата звезда беше профучала през небето и се беше блъснала в него, а камъни и скали бяха разхвърляни отстрани и изчезваха в овраг някъде пред мен. Не знаех защо я бях преследвал тук, в дълбините на нищото, но тя беше като фар, който викаше името ми, подтикваше ме да вървя напред, помагаше ми да запазя някаква частица контрол над собствената си съдба и ми даваше нещо, към което да се стремя.
Сърцето ми биеше опасно бързо, а дъхът ми падаше толкова тежко, че имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат. Но отказах да спра, в случай че волята ми отслабне, и Сенчестият звяр успее да ни обърне и да ме отведе обратно на бойното поле. Навлязох в гъста група борови дървета, изкачвайки се по стръмен хълм, който сякаш нямаше край, а блестящите звезди надничаха през тъмния навес горе, сякаш се опитваха да ме разгледат по-добре.
Най-накрая се изкачих на хълма, излязох от дърветата и се озовах в задънена улица, а лапите ми се плъзнаха по черните скали, облицоващи ръба на зловещо тъмно езеро. Големият водоем беше заобиколен от бронзовосиви скали, които се издигаха около него в полумесец като гигантска купа, едната страна на която беше разбита от удара на падналата звезда.
Езерото би трябвало да е неподвижно, тъй като в него не се вливаше река, която да предизвика вълнение, но повърхността му се вълнуваше, сякаш нещо го бе накарало да се раздвижи, а във въздуха се носеше и странен метален аромат.
Земята под лапите ми беше мокра и усещах енергия в атмосферата, която внасяше острота в ума ми, който толкова отчаяно се опитвах да си върна. Въпреки че беше горчиво и мъчително да го изтърпя, защото с тази яснота дойде и скръбта, такава, от която сърцето ми сякаш кървеше.
Джералдин.
Безброй хора бяха паднали под зъбите и ноктите на този сенчест звяр. Това чудовище. Аз. Включително един от най-добрите приятели, които някога съм имала щастието да познавам.
Докато емоциите ми се изливаха в мен, промяната пулсираше по гръбнака ми, черната козина на Сенчестия звяр се отдръпна в кожата ми и аз внезапно паднах на земята на колене във формата си на фея.
Отражението ми се отрази от повърхността на езерото, разкривайки сенките, които бяха полепнали по косата ми. Те се носеха около мен като тези на Лавиния, черни като нощното небе. Около мен също се увиваше рокля от най-дълбока сянка, която постоянно се движеше и променяше, покривайки тялото ми.
Имах чувството, че влажни пръсти се прилепват към мен, галят кожата ми. Усещането беше едновременно отвратително и преплетено с удоволствие, зовът на сенките шепнеше в ухото ми. Но това не беше най-лошото, защото очите ми изобщо не бяха мои.
Бяха обсидианови, без никакъв намек за зелено, а по-страшното беше, че нямаха сребърни пръстени, белегът от елисейското ми чифтосване с Орион беше заличен.
Изпънах се напред, прокарвайки ръка през отражението си, докато от гърлото ми се изтръгна ридание и ме погълна скръб.
Бях чудовище. Бях убил толкова много хора. Добри хора. Хора, които заслужаваха да се върнат при семействата си, след като бяха намерили сили на онова бойно поле и бяха победили злото, дошло да отнеме свободата ни.
Не беше редно те да бъдат откраднати от този свят така жестоко.
– Съжалявам – измърморих аз, знаейки, че е безсмислено. Само думи, изречени на вятъра, а думите никога не са имали силата да върнат времето назад.
Загубата на Джералдин ме разкъсваше на парчета, докато умът ми се въртеше около жестоката ми атака срещу нея, как кръвта ѝ бе имала вкус в устата ми.
Потръпнах, когато отчаяно ридание ме напусна и притиснах ръце към гърдите си, докато сърцето ми сякаш се опитваше да си пробие път и да избяга от мен.
Аз също исках да избягам от себе си.
Седях там толкова дълго в дълбините на отчаянието си, че сълзите ми изстиваха по бузите, леденият въздух се блъскаше в мен, преминаваше през сенките, които прегръщаха тялото ми, а ледената вода се плискаше в коленете ми. Въпреки изминалото време езерото все още се вълнуваше и променяше по онзи неестествен начин, който говореше, че нещо го е разтревожило.
Не ме интересуваше какво е то, дори ако в дълбините му се криеше поредното чудовище. Нямаше по-голямо чудовище от онова, в което се бях превърнал тази нощ на бойното поле, което сега спеше в мен и чакаше да се върне всеки момент. Ужасът да се изгубя отново в него беше мъчение само по себе си. Дали изобщо имах някакъв контрол над звяра, или той чакаше Лавиния да му заповяда отново да действа?
Сенките танцуваха около мен, облизвайки кожата ми по начина, по който правеха това със сенчестата принцеса, и аз се свивах от допира им, докато се опитваха да ме примамят.
Шепотът на изгубените души в тях се опитваше да ме успокои, примамваше ме, докато ми предлагаше утеха от болката ми. Но аз нямаше да им позволя да ми я отнемат.
Тя беше единственото нещо, което ме свързваше със самата мен в момента, и бях сигурна, че Сенчестият звяр щеше да ме обладае отново, ако позволя на мрака да се разпорежда.
Вдигнах ръце, опитвайки се да привлека магия към върховете на пръстите си, исках да хвърля най-силните вериги от желязо, които земната ми магия можеше да предизвика, и да се привържа тук, за да не мога никога да се върна и да нараня приятелите си.
Никаква сила не искреше в мен, не се виждаше и проблясък на магия. Фениксът ми също мълчеше, но не по начин, който да говори, че спи; не, той беше… изчезнал. Отвлечен от Сенчестия звяр, който ме държеше в плен и може би погълнат от съществуването си изцяло.
Сълзите ми спряха да падат, замръзени от толкова силна скръб, която далеч надхвърляше всичко.
Беше от онези скърби, от които не бях сигурна, че мога да се върна – загубата на света, който познавах, и безнадеждният страх, че онези, които обичах, може да лежат безжизнено някъде там, душите им отвъд завесата, оставяйки ме далеч зад себе си. Не можех дори да се върна, за да проверя дали са в безопасност, защото аз бях самата опасност, която се страхувах, че ще ги намери.
Имаше само едно нещо, което можех да направя, и се съмнявах, че то изобщо ще помогне, но можех да опитам.
– Моля ви. – Обърнах поглед към звездите, знаейки, че те имат силата да променят всичко това, стига да пожелаят.
Никога не ги бях молила за нищо, но сега бях паднала на колене и отчаяно се надявах, че ме слушат, че мога да ги накарам да се погрижат, дори да е само за миг. Може би един миг беше всичко, от което се нуждаех, за да променя света.
– Оставете ги да живеят. Нека избягат от смъртта. Нека имат още един ден. Дайте им още един шанс. – Звездите заблестяха тихо и бих могла да се закълна, че усетих как обръщат поглед към мен, макар че какво видяха, не знаех.
Вероятно просто едно съкрушено момиче, което за тях беше безсмислено като прах.
Но тази прах можеше да мисли, да чувства и да обича, а на мен ми беше дошло до гуша да се мятам по вълните на съдбата.
Исках да бъда чута и най-вече исках да изтръгна юздите от всемогъщите им ръце и да насоча съдбите ни към светлината.
– Освободете ме от това проклятие!
Изкрещях толкова силно, че гърлото ми се разкъса.
– Върнете ми силите. Дайте ми възможност да се бия, а аз ще ви дам нещо, което да наблюдавате от височините си там горе. Ще ви дам кръв, отмъщение и край на фалшивия крал и неговата кралица-сянка, което ще задоволи нуждата ви от забавление – изплюх, яростта ме заля, докато те гледаха с притихнало безразличие.
Дали се забавляваха с мен? Нима бях просто марионетка в пиеса, за която не знаех, че участвам?
Дали всичко това беше някакво забавление, на което те обичаха да се отдават там горе? Игра за тяхното болно удоволствие, а феите, заклещени под тях, следваха сценария, който беше написан за нас в момента на раждането ни.
Може би никога не ни е било писано да спечелим, може би това беше трагедия, а аз бях в последното действие, движейки се към неизбежния край заедно с всички, които обичах.
Може би никога не съм имала избор как да се развие това. Сведох глава, а мълчанието на звездите беше като безразличие, което ми казваше всичко, което трябваше да знам, за това колко ги е грижа за моето положение. Отчаянието беше всичко, което ми беше останало, отровен спътник, който дишаше агония в дробовете ми.
Колкото повече изпадах в него, толкова повече сенките се навиваха и стягаха под кожата ми като вериги. Те ми шепнеха нежни обещания за бягство, които изглеждаха твърде примамливи сега, когато безнадеждността се беше настанила.
Всичко, което трябваше да направя, беше да се отпусна и мракът щеше да отнеме тази болка. Блаженството ме очакваше в техните обятия, трябваше само да се предам… Сенчестият звяр се събуди в мен и с всяка изминала секунда ставаше все по-трудно да го държа настрана.
Жаждата му за кръв беше безкрайна, вечна празнота, която изпиваше всяка капка, която можеше да намери, и не го интересуваше на кого принадлежи.
Някъде в кътчетата на съзнанието си чух Лавиния да ми говори тихо:
„Свърши, принцесо. Отдай се на сенките, те вече спечелиха.“
Пръстите ми се стиснаха, когато сенките се увиха около мен, процеждайки се от кожата ми, за да ме прегърнат като стар приятел. Може би тя беше права. Може би всички, които обичах, си бяха отишли и аз бях отговорна за това. Бях обърнала хода на битката в полза на армията на Лайънъл и бях причинила всичко, което се случи след това. Всичко беше по моя вина.
Смъртта беше заклеймена върху мен сега, ръцете ми бяха станали убийствени против волята ми. Но трябваше да бъда достатъчно силна, за да отвърна на удара, трябваше да намеря начин да спра това, трябваше да видя знаците.
Бях Феникс, един от най-редките и най-могъщите ордени, които съществуват, и нещо повече – бях дъщеря на Краля на диваците. Как можех да бъда толкова безполезна, когато това беше важно?
Как цялата тази сила се беше изплъзнала толкова лесно от ръцете ми?
Нима не трябваше да съм достатъчно силна, за да победя Звяра на сенките, преди да е забил ноктите си в мен толкова дълбоко?
Не, в крайна сметка бях твърде слаба, за да го спра. Бях подвела родителите си. Провалих Тори, Ланс… Джералдин. Тръпка премина през мен, когато видях кръвта по пръстите си как се забива под ноктите ми, шум от мъка ме напусна, докато се опитвах да я изчистя.
Когато това не помогна, ги пъхнах в леденото езеро и се опитах да я отмия, а сенките малко отпуснаха хватката си, когато болката се върна при мен на потоци.
Толкова съжалявам, Джералдин. Сълзите замъглиха зрението ми и капеха във водата, докато работех отчаяно, за да премахна кръвта от ръцете си, като същевременно знаех, че никога няма да бъда истински чиста от нея.
Една сребриста светлина сякаш се разрасна дълбоко във водата и аз примигнах, за да прочистя очите си, устните ми се разтвориха, когато светлината стана по-ярка в обсидиановите дълбини на езерото.
Помълчах, когато в основата на дълбоката вода се освети огромна скала, и си помислих за падащата звезда, която беше разкъсала небето по време на битката, тази, която бях преследвала до това самотно кътче на света.
Дишането ми стана по-плитко и макар логично да знаех, че трябва да извадя ръцете си от водата, инстинктите ми подсказваха обратното.
Имаше нещо толкова познато в тази сребърна светлина и в начина, по който пулсираше в езерото, че косъмчетата по тила ми се изправиха.
Водата се размести пред мен, докато вече не можех да видя падналата звезда, а сребърното сияние се разстилаше, докато не създаде огледален блясък точно отвъд върховете на пръстите ми.
Свих ръце, вече посягах към нея, когато сенките се оттеглиха и усетих присъствието, отговорно за тази магия. Сърцето ми се сви от надежда, нуждата от някаква малка почивка от скръбта ми ме погълна, докато кожата ми настръхваше от осъзнаване, и аз си поех треперещ дъх.
– Мамо? – Прошепнах с нотка на копнеж в гласа си. Пръстите ми се свързаха със сребристото сияние и то се раздвижи при докосването ми, като се усука в две красиви сребърни крила. Това беше тя, бях сигурна в това. Сега щях да я позная навсякъде. Тя ме погледна през тази светлина и сърцето ми се разкъса от това колко много имах нужда да бъда по-близо до нея.
Логично, знаех, че тя не е наистина там, че това е просто видение или спомен, останал за мен, за да го открия, но тя ми се струваше по-близка от всякога, докато я търсех в езерото.
– Това със сигурност няма да се получи – изрече отдалеч дълбок мъжки глас и крилата се промениха още веднъж, докато се превърнаха в съвършено прозрачно огледало, потопено във водата. Или може би прозорец беше по-близо до истината, защото видях как майка ми ме гледа през него, а пълните ѝ устни се накланят с тъга. Тя носеше тъмносиня рокля, която обгръщаше тялото ѝ и беше обсипана със скъпоценни камъни около кръста, а тъмната ѝ коса беше усукана в деликатна прическа.
Изглеждаше царствена, спираща дъха, толкова мъдра, а все още беше толкова млада. Пред нея оставаха много години живот, но тя никога не бе успяла да види дори половината от тях.
Болеше ме да я гледам, да усещам любовта в погледа ѝ, а никога да не съм я усещал истински, когато съм имала най-голяма нужда от нея. Толкова много неща бяха откраднати от всички нас, семейството ни беше разкъсано, а животът, който трябваше да познаваме заедно, беше унищожен, преди да е започнал.
Тя стоеше в нещо, което приличаше на спалня, с огромен плакат зад гърба ѝ и дъгообразен прозорец, отвъд който се виждаше нощното небе. Намръщих се, очаквайки споменът да се развие както винаги в миналото, но майка ми продължаваше да ме гледа право в очите.
Сигурно беше илюзия, но толкова отчаяно исках да съм близо до нея, че си позволих да се преструвам, че тя наистина ме вижда.
Въпреки че срамът ме заля, когато греховете ми се увиха около мен като плащ, а кръвта, опетнила тялото ми, беше признание за престъпленията ми.
– Здравей, скъпа – каза тя тихо и аз замръзнах, сигурна, че това е невъзможно.
– Виждаш ли ме? – Издишах невярващо, исках да се свия в сенките, за да не може тя да види истината за мен.
– Да, и двамата можем. – Тя насочи някого по-близо и баща ми пристъпи в полезрението малко колебливо, което накара сърдечния ми ритъм да затрепери. Хейл Вега беше внушителна фигура, силните му черти бяха хвърлени в сянка, докато се навеждаше напред, с ръка на рамото на майка ми, сякаш наполовина се канеше да я отдръпне, защитно, но едновременно с това подкрепящ.
Не беше трудно да се разбере защо толкова лесно го бяха нарекли дивак, като се вземе предвид огромната му фигура и силата, която на практика се излъчваше от него, но в изражението му имаше и много повече.
Около очите му имаше мекота, макар че изпъстрената му челюст беше заела упорита позиция, която толкова много ми напомняше за Тори, че едва не избухнах в ридание, докато го възприемах.
Започвах да усещам откъде идва циничната ѝ жилка. Носеше скъпо черно сако и панталони, абаносовата му коса беше отпусната назад, а зелените му очи се взираха директно в моите, преценявайки ме точно както аз него.
– Как е възможно това? – Попитах, а по бузите ми се надигна топлина от интензивността на погледите им. Може би смъртта беше дошла за мен и това беше преминаването ми отвъд завесата.
Дори не бях против това, ако всички, които обичах, ме чакаха там.
– Виждам те в бъдещето и хвърлям видение за това бъдеще тук, в огледалото, за да го разгледаме. За теб това е спомен за нас, но за нас той е реален. То е настоящето – обясни тя, макар че това само накара съзнанието ми да се завърти на възли.
– Мериса – прошепна баща ми, вперил поглед в лицето ми с ужас и надежда. – Мога ли наистина да говоря с нея?
– Да, но помни какво ти казах – каза майка ми, а чертите ѝ станаха сериозни.
– Какво му каза? – Попитах и тя ме погледна с болка в очите.
– Че ти говорим в момент на голяма нужда. Не мога да видя всичко, което те мъчи, и трябва да те помоля да не говориш за това, защото нашите времеви линии са деликатни и изобщо не бива да преминаваме бариерата им.
– Гуендалина – каза баща ми, приемайки ме с най-чиста любов, такава, каквато бях усещала само от Хамиш Грус, и аз изведнъж осъзнах колко дълбоко бащата на Джералдин се е грижил за мен и Тори. Защото това беше бащина любов, която виждах, просто никога преди не я бях разпознавала.
Остави ме разтърсена и копнееща, искаща да се потопя в топлината ѝ. Гърлото на баща ми се издигаше и спадаше, докато той прокарваше ръка по лицето си, а шокът върху чертите му беше ясен.
– Безопасно ли е за теб да говориш точно сега?
– Да, мисля, че е така – казах аз, едва успявайки да повярвам, че изобщо говоря с него, че думите ни се събират през епохите, че миналото и настоящето се сблъскват. – Но…
– Какво има? – Попита той, а загрижеността в гласа му ме накара да копнея за прегръдката на баща, чието докосване никога нямаше да усетя истински.
– Убих толкова много хора – признах, а срамът се вряза в плътта ми. Но усещах важността на тази среща, риска, който майка ми бе поела, за да ни отреди този момент през годините, и трябваше да бъда честна, ако не друго. – Врагът ми ме превърна в оръжие.
– Тогава каквото и да си направила, не е по твоя вина – каза Мериса яростно и погледът ми срещна съвършено кафявия цвят на очите ѝ, което накара сърцето ми да се разтупти бясно. – Не се обвинявай, обещай ми това.
Опитах се да накарам думите да преминат през устните ми, но не успях. Те щяха да бъдат лъжа.
– Трябва да се скриеш на сигурно място – призова ме баща ми, сякаш усещаше неприятностите, в които се намирах. – Мериса, виждаш ли какво трябва да направи? Къде е сестра ѝ?
– Виждаш ли я? Добре ли е? Жива ли е? – Изригнах, осъзнавайки, че даровете на майка ми могат да ми дадат отговорите, които отчаяно желаех.
Въпреки че изведнъж се уплаших от отговора, който тя щеше да ми даде с цялото си сърце. Близначката ми беше оставена да се бие на бойното поле, а аз трябваше да бъда с нея до края.
Ако някога ми се удадеше да се върна при нея на този свят като цял човек, никога, ама никога нямаше да я оставя отново настрана.
Изражението на Мериса потъмня, цялата светлина я напусна, а паниката ме заля на вълни.
– Тя е жива – потвърди тя и облекчението ме връхлетя с толкова силен поток, че ме накара да увисна напред.
– А Ланс? – Попитах, а гласът ми се чупеше от страх. Загубата на другаря ми щеше да ме сломи, почти не издържах на секундите, които минаха, докато очите на майка ми се насълзяваха, а дарбите ѝ го търсеха.
Моля, моля.
– Да, той е жив. Засега – разкри тя и макар че последните думи удариха акорд на ужас в мен, първите бяха достатъчни, за да излекуват някои от счупените парчета на душата ми. – Не мога да кажа повече, защото това ще промени хода на съдбата. Слушай внимателно, скъпа, трябва да слушаш сега.
Кимнах, гърлото ми се запуши, когато баща ми се приближи до нея и двамата ме наблюдаваха с толкова много любов в очите, че ме болеше да знам, че никога не съм имала възможност да я изпитам.
– Трябва да овладееш тази тъмнина, която живее в теб – каза Хейл. – Не можеш да се пречупиш и никога, никога не трябва да се отказваш. Защото ако го направиш, всичко ще бъде загубено.
– Магията ми е изчезнала, как мога да се боря? – Попитах с ужас.
– Изчезнала? – Хейл изсумтя, вече клатейки глава пред невъзможността на това. – Но как?
– Тихо – прекъсна го мама. – Не отговаряй на този въпрос, Гуендалина. Не е за нас да знаем. Съдбите ви са крехки. – Кимнах и баща ми прокара пръсти през косата си тревожно, като погледна към Мериса за отговор, изглеждайки също толкова отчаян от него, колкото и аз.
Майка ми изглеждаше съкрушена за момент, ръката ѝ се движеше към сърцето ѝ, сякаш я болеше, и когато очите ѝ се насълзиха, изражението ѝ ме накара да се страхувам, че вижда нещо ужасно в бъдещето ми.
– Най-големият подарък е да се запозная с теб – каза тихо Хейл. – Виждам майка ти в чертите ти, но и аз съм там… – Той се протегна към мен, пръстите му се притиснаха към стъклото на огледалото, през което ме виждаше, и аз докоснах пръстите си до неговите, не усещайки нищо друго освен студена вода, но усещайки го по някакъв начин чрез връзката с Прозрението на майка ми.
Той се усмихна, светлина докосна очите му и въпреки ужаса на моята реалност, собствените ми устни се повдигнаха, за да отразят неговите, знаейки, че този момент е мимолетен като светкавица.
Само ако можех да го затворя в бутилка и да го запазя завинаги. Мериса примигна от видението си и пристъпи малко по-близо до мен, а очите ѝ се напълниха със сълзи, на които тя не позволи да паднат.
– Можеш да намериш начин да се справиш с това – каза тя. – Има много тъмни пътеки, но аз виждам проблясъци на надежда.
– Но няма гаранции? – Помолих, а тя поклати глава, което накара баща ми да се обърне към нея с отчаяние.
– Трябва да има нещо, което можеш да ѝ кажеш, нещо повече – настоя той, хвана ръката ѝ, а очите му молеха.
– Не мога да кажа повече по този въпрос – каза тя и наведе глава в знак на извинение.
– Ще бъда ли смъртна? – Мериса изсумтя и отново погледна към мен, долната ѝ устна трепереше, докато се бореше да запази самообладание.
– Бъдещето ти оттук е трудно да се види. Съжалявам, любов моя, но не мога да изключа, че ще станеш смъртна – каза тя с притеснен поглед, а истината като нож се заби в гърлото ми.
– Не – изръмжа баща ми. – Трябва да има начин да избегнеш толкова тежка съдба.
Очите на майка ми отново се разфокусираха, докато търсеше още отговори, а баща ми я остави настрана и се приближи до огледалото, така че да виждам само него. Хейл преглътна тежко, след което вдигна брадичката си, а върху него се стовари свирепостта на крал.
– Гуендалина, иска ми се да можех да мина през това стъкло и да бъда до теб в този момент. Но знай едно: ти си Вега. Кръвта ти е кралска и по-могъща от всичко, което можеш да си представиш. Можеш да преместиш небето, ако го искаш достатъчно, но трябва да прогониш всяко съмнение от сърцето си, защото то ще ти открадне тази сила. Разбираш ли ме?
Преглътнах острата като бръснач буца в гърлото си, докато кимах, а очите ми се врязваха във всяка линия на лицето му, докато работех, за да го запомня по този начин, като човек, който наистина ме вижда, който ме гледа в очите и споделя с мен един истински момент.
– Страх ме е – признах аз. – Толкова ме е страх от това, в което се превръщам.
Челюстта му се стегна и дясната му ръка се сви в юмрук.
– Знам какво е да се страхуваш от такова нещо – каза той тихо, сякаш признанието го беше оставило наранен. – Но ти си по-силна от мен, от майка ти. Ти, сестра ти и брат ти сте забележителни, наистина си нямате представа. Кълна се, че можеш да победиш каквото и да е, което те измъчва.
– Татко – изревах, отваряйки уста, за да му разкажа всичко, което знаех за това как Лайънъл е настроил баща ми срещу него самия, как всяко лошо нещо, което някога е направил, не е било по негова вина. Но майка ми се откъсна от видението си и се втурна бързо напред.
– Време е да тръгваме, скъпа. Съдбата се променя. Ние те обичаме. Има надежда, знай това. Не го забравяй.
Тя целуна ръката си, протягайки я към мен, когато видението им започна да избледнява. Обзе ме паника, когато усетих как присъствието им ме напуска в студа и тъмнината.
– Чакайте – изпъшках.
– Само още миг – помоли баща ми, но майка ми тъжно поклати глава и той се обърна, за да ме погледне в тези последни мигове между нас, които отлитаха толкова бързо. – Обичаме ви теб, Роксаня и Гейбриъл, до дълбините на сърцето си – каза той пламенно, а думите прозвучаха в тъканта на съществото ми, съшивайки някакво отдавна счупено нещо.
– Винаги и завинаги – потвърди майка ми, а в очите ми се появиха сълзи.
– Аз също те обичам. Моля те, остани – помолих, но видението вече избледняваше.
– Не забравяй да притежаваш действията си. Когато владееш оръжие, по-голямо от това, което всеки би трябвало да нарече свое, само силата на сърцето ти може да го направлява, само силата на волята ти може да го овладее. Опознай себе си и притежавай всяка частица от това, което си. Сигурен съм, че никога няма да се провалиш по начина, по който аз се провалих – обади се баща ми.
Двамата ме попиха за последна секунда, след което сребърната светлина изчезна и аз останах с ярки петна, които танцуваха в погледа ми.
Водата отново се превърна в застрашително тъмен басейн под мен, а аз се взирах в бездната, желаейки да ги върна към съществуване. Но те бяха изчезнали.
Измъкнах замръзналите си ръце от водата, наклоних глава назад към небето и открих, че луната се е издигнала достатъчно високо, за да се качи на планинския връх вдясно от мен.
Тишината ме притисна и аз седнах на петите си, като се вкопчих в думите на родителите си, утешавайки се, че Тори и Ланс все още живеят.
Но самотата и натежалата тишина бяха достатъчни, за да се почувствам като най-малкото същество на земята.
Баща ми беше казал да разчитам на силата на сърцето си, но буцата туптящ мускул, заключена в гърдите ми, беше опустошена, разбита, изцапана с толкова много грехове, че знаех, че никога повече няма да бъде чиста.
Звярът в сянка се беше погрижил за това, а проклятието върху мен беше изкривило всичко добро, което някога бях обявила за свое, и го беше направило толкова незначително, колкото пясъка, който се крепи на брега.
Приливът на сенките скоро щеше да го потърси отново, като помете разпръснатите зрънца във водовъртеж от хаос, който нямах надежда да победя.
Малко по малко тези парчета щяха да бъдат откраднати и аз се страхувах от това, което щеше да остане от мен, когато те изчезнат. Може би нищо. Докато нощта тегнеше около мен, звездите сякаш шепнеха помежду си в черното небе и докато крояха плановете си и чертаеха съдбите ни, ме обземаше дълбок и ужасен страх, че най-лошото тепърва предстои.
Назад към част 1 Напред към част 3