ТОРИ
Скръбта ме беше парализирала за толкова дълго време, че времето беше загубило смисъл.
Тялото ми бе изтръпнало, когато останах коленичила в кръвта и мръсотията на бойното поле, притиснала чело към безмълвните гърди на мъжа, когото обичах.
Дариус все още беше под мен, а стоманеното острие, което беше пронизало сърцето му, лежеше в калта до нас, изцапано с кръвта ни, докато от ръката ми непрекъснато капеше още червено върху ледената му кожа. Риданията се превърнаха в сълзи, а сълзите преминаха в мълчание, докато не остана нищо друго освен него и мен, и двамата студени и празни, където лежахме в разрушенията, оставени от битката.
Бяха минали часове, безкрайното време се изплъзваше, докато сърцето ми се разпадаше и раздробяваше на хиляди несвързани парчета. Всяка мека част от мен се бе втвърдила в тази жестока черупка на момичето, което бях с Дариус.
Крилете ми лежаха над нас, хвърляйки и двама ни в ковчег от златни пера, а аз нямах никакво желание да се надигна от него, без той да стои до мен.
Но дори когато лежах там, треперех и се чувствах по-безнадеждна от всякога, имаше едно-единствено нещо, което ме задържаше тук, на тази проклета земя. Едно нещо, което спираше ръката ми, когато мислех да взема острието и да го забия в собственото си сърце, за да накарам болката в него да спре и да последвам единствената си голяма любов в отвъдното.
Дарси беше някъде там. Моята втора половина. Душата ми. Моят близнак. Така че през часовете, които бяха изминали, откакто сълзите ми бяха изсъхнали по бузите ми, се принудих да мисля за нея.
През времето, което ми беше необходимо, за да се разпадна, да се разчупя и да приема загубата на най-голямото желание на сърцето ми, я държах в съзнанието си.
Тя имаше нужда от мен. Без значение колко повредени и счупени бяха останките от мен.
Притиснах челюстта на Дариус в ръката си и намерих студените му устни за последен път, целунах го нежно и издишах любовта си към него във въздуха, който ни заобикаляше, докато се принуждавах да го пусна.
– Душата ти е свързана с моята – издишах срещу устата му, макар да знаех, че той вече не е там, за да чуе думите ми, но тъмна и непозната енергия сякаш раздвижи самия въздух при този обет. – И няма да се успокоя, докато не накарам всяка звезда на небето да падне за това, че се е опитала да ни раздели. – Порезната рана на ръката ми пламна от сурова енергия при думите ми, а в кръвта ми се раздвижи магия, въпреки че бях без сили.
Взривът, който използвах, за да унищожа нимфите, ми беше отнел всичко, всяка последна капка от енергията ми, и бях останала без нея на бойното поле, което сега се беше превърнало в нищо повече от гробище.
Изправих се, макар че всеки мускул в тялото ми протестираше срещу движението след толкова дълго време, прекарано на колене над трупа на човека, с когото се бях обвързала по всякакъв начин. Той беше мой и аз бях негова. Това нямаше да се промени дори и със сянката на смъртта, която висеше между нас и ни разделяше. Съществуваше само той. Безкрайно. Винаги.
Примигнах срещу тъмнината, която ме заобикаляше, очите ме боляха от толкова много пролети сълзи. Дъхът ми ме напускаше в облак от пара, който се издигаше, а после се разсейваше, докато възприемах опустошението на бойното поле и се опитвах да се ориентирам.
Вдигнах меча си, тежестта му беше по-тежка от всичко, което бях вдигала досега, провалът се залепи за метала, докато опустошението от поражението ни замърсяваше въздуха около нас.
Беше напоен с кръвта на феи и нимфи, на безброй врагове, убити от ръката ми, но това не беше достатъчно. Бях се превърнала във война, който кралица Авалон ме беше обучила да бъда, бях се втурнала във войната със сестра си на моя страна и със силата на всичко добро и правилно зад нас, но това беше напразно. Всичко, което ни донесе, беше смърт и разруха, армията ни беше унищожена под силата на злото. Това не беше начинът, по който трябваше да се развиват тези истории.
Не трябваше ли да победим чудовището, което тормозеше това кралство? Не трябваше ли всичко в света да се оправи и с настъпването на зората да започне някакво безкрайно царуване на мир и благоденствие?
Порезната рана на дланта ми изгаряше, докато стисках дръжката на меча, болката ме съсредоточаваше в този момент, напомняше ми, че все още съм жива, независимо колко жалък и безсмислен е този живот.
Беше ми студено.
Вечен студ по начин, който знаех, че никога няма да ме напусне, а огънят, който беше любовта ми към Дариус Акрукс, вече не нагряваше вените ми.
Погледнах надолу към меча, потънал в това колко безсмислено изглеждаше всичко сега; да го мразя и да го обичам, да се боря срещу короната, за която бях родена, а после на свой ред да се боря за нея.
Нищо от това нямаше да доведе до нищо, ако това беше съдбата, която ни беше отредена. Челюстта ми се стегна при тази мисъл и аз я отхвърлих, а картите таро се местеха в съзнанието ми, сякаш наистина ги виждах, докато разбърквах тестето, изхвърляйки всички, които не се падаха в наша полза, решена да изтегля само тези, които исках. Колесницата проблесна в съзнанието ми и се задържа там, докато си поемах дълго дъх.
Отмъщение, война, триумф. Отсега нататък нямаше да приема друга съдба освен тази. Принудих се да отворя очи още веднъж, несигурна кога изобщо съм си позволил да ги затворя, и прибрах меча в мръсната, окървавена ножница, която все още висеше на бедрото ми.
Изтръпнах.
Не усещах нищо, докато разглеждах овъглената и почерняла земя, която беше всичко, останало от нимфите, които бяха унищожени от моя взрив на сила, а телата им бяха хвърлени в сянка от смъртта, оставяйки след себе си бойно поле, осеяно само с феи.
Сякаш Нимфите никога не са били тук, макар че смъртта, която бяха причинили, твърде ясно доказваше присъствието им.
Треперех, тялото ми беше изтощено, енергията – изчерпана, и единственото, което исках, беше да падна и да легна отново до Дариус, да се отдам на изтощението, което ме заливаше, и да се откажа от всичко. Но знаех, че не мога да го направя.
Не можех да си позволя лукса да оставя скръбта ми да ме погълне. Сестра ми беше някъде там. Тя имаше нужда от мен. Чувствах го в костите си. Просто не знаех откъде да започна да я търся.
Мислех си за онези ужасяващи моменти от битката, за това как тя губи контрол над съдбата си заради проклятието, което Лавиния ѝ бе наложила, и за Орион, който тичаше след нея, докато тя успяваше да избяга от това място.
Сега те трябваше да са заедно. Трябваше да са добре. Тръпки разтърсиха тялото ми и преглътнах буцата в гърлото си, докато се опитвах да преценя къде се намирам, определяйки позицията си на бойното поле, докато се ориентирах, без да вдигам очи към зорките звезди.
Остави ги да гледат. Нямаше да им направя услугата да погледна назад. Щях да обърна очи към тях едва когато им дойдеше времето и те щяха да усетят гнева на съществото, в което се бях превърнала, когато го направех.
Свих дясната си ръка в юмрук, а острата болка от дълбокия разрез на дланта ми ми даде нещо, върху което да се съсредоточа, освен агонията в сърцето ми, след което насочих погледа си към далечната страна на бойното поле, където бях сигурна, че за последен път съм видяла Дарси. Макар че между хаоса на битката и отломките, оставени след нея, беше трудно да бъда сигурна в нещо.
Ехото от това, което току-що бях преживяла, ме притискаше отвсякъде – кръвопролитията, писъците, смъртта; но аз отново ги изтласках, потъвайки в това изтръпване, докато се съсредоточавах върху единственото нещо, което имаше значение сега. Дарси.
– Ще се върна – промърморих на Дариус, макар да знаех, че нито ме чува, нито го интересува какво се случва с тялото му вече. Но нямах намерение да го оставя там, да лежи в калта, за да го намерят враните, сякаш е нищо.
Изпънах крилата си, исках да полетя, но тежестта им изглеждаше по-вероятно да ме притисне в калта, отколкото да ме вдигне от земята. Вместо това ги прибрах и въздъхнах тежко, когато формата ми на орден се оттегли и аз отново останах изцяло във формата си на фея.
Ботушите ми се усещаха оловни, докато крачех през бойното поле, опитвайки се да не гледам разбитите, окървавени тела и да не се съсредоточавам върху това, върху което стъпвах, докато вървях.
Тук имаше само смърт. Нямаше смисъл да се опитвам да търся оцелели.
Усещах това по тежестта на въздуха и напрежението на тишината. Смъртта беше дошла на това място и пируваше добре.
Думите от пророчеството, което ми се беше явило, се въртяха в главата ми като песен, която отказваше да ме изостави, когато се запаметяваше, и в душата си знаех, че брат ми ми е изпратил тези думи. Те имаха значение. Вероятно те бяха ключът към всичко. Въпреки че нямаха особен смисъл за мен.
Когато всяка надежда е изгубена и се спусне най-тъмната нощ,
спомни си обещанията, които свързват.
Когато гълъбът кърви от любов, сянката ще срещне воина.
Хрътката ще се втурне за отмъщение там, където разломът пие дълбоко.
Очаква те един шанс. Кралят може да падне в деня, в който
Хидрата изригва в злокобния дворец.
Потърсих смисъл в тези думи, но те нямаха никакъв смисъл за болния ми ум и прогоних спомена за тях, отказвайки се засега и концентрирайки се върху единственото нещо, от което се нуждаех в този забравен от звездите свят.
Вървях през бойното поле, сърцето ми беше натежало, а мислите ми бяха насочени към сестра ми.
Тя имаше нужда от мен. Тази болка, тази сърдечна болка, тази скръб, можех да я понеса заради нея. И докато умът ми се изместваше от необходимостта да намеря втората си половинка към това какво друго трябва да правя с диханията, които все още поемах, знаех със сигурност, че съм останала на това най-тъмно място само по една причина. Лайънъл Акрукс щеше да умре от ръката ми. На каквато и цена да се случи това.
Главата ми се вдигна внезапно, почти от само себе си, когато погледнах между разчленените тела, лицата на бунтовниците, останали във вечни писъци на агония, докато умираха за кауза, чиято съдба сега никога нямаше да научат. Примигнах пред ужаса, който ме заобикаляше, неспособна да изпитам нищо друго освен ярост и отчаяно желание да изгоря целия свят за всичко, което ни бе отнел тази нощ.
Нещо привлече погледа ми в калта, когато исках да се обърна, и аз се спрях, преди да се приближа до него, а дъхът ми застина в гърлото, когато забелязах огърлицата, която сестра ми носеше ден и нощ от месеци насам. Имперската звезда изглеждаше толкова невинна, докато лежеше там, изцапана с кръв и кал, изпълнена с безгранична сила, която беше напълно недостижима, докато това чудовище седеше на трона на баща ми.
Тя все още беше скрита в сложния сребърен амулет, висящ на верижката, която някога беше принадлежала на Дариус, част от строго пазената му съкровищница.
Вдигнах го, пръстите ми трепереха от смесица от умора, студ и страх за моята близначка, докато вдигах очи към хоризонта, където зората тъкмо започваше да оцветява небето с най-малкия оттенък на синьото.
Това оръжие, което обещаваше толкова много сила, толкова много помощ, не беше направило нищо, за да ни помогне, когато имахме най-голяма нужда от него.
Искаше ми се да захвърля това нещо, да го хвърля в руините на битката и да го оставя да лежи забравено и изоставено тук, точно както беше изоставило нас.
Каква е ползата от оръжие, което се подчинява само на волята на властващ монарх? Какъв беше смисълът от това проклето нещо, ако то не се отказваше от силата си, за да се бори срещу един тиранин?
Стиснах амулета, който прикриваше звездата, в юмрука си, кръвта от раната ми го беляза, докато стисках зъби срещу непреодолимото желание да го захвърля надалеч и да го хвърля в проклятие.
– Да вървиш на майната си – изсъсках към нещото, а силата, заключена в него, пулсираше в такт с болезненото биене на собствения ми пулс в не заздравяващата рана.
Въздухът се размести около мен, когато го стиснах толкова силно, че болката беше почти ослепителна, приемайки агонията като наказание за оцеляването ми сред толкова много загуби. Шепот раздвижи тишината, думи, изречени на някакъв език, който не познавах, проследиха тръпки по гръбнака ми, докато силата на Имперската звезда пулсираше в такт с тях.
Поех си треперещ дъх, призовавайки скритата в нея сила, призовавайки я към себе си, подканяйки я да се издига и да пада по моя команда. Силата се надигна в амулета, нагря кожата ми и за миг си помислих, че той ще ми се подчини, ще се подчини на силата ми. Но тъкмо когато започнах да вярвам, че съдбата най-сетне ще се обърне в наша полза, енергията в Звездата отново се разля и угасна, като вълна, която се разбива в скала, без да може да се издигне до върха.
Искаше ми се да изкрещя при този отказ, при съзнанието за силата, която притежавах и все още не можех да призова. Поредната извратена шега на шибаните звезди за моя сметка. Мускулите ми се напрегнаха, тъй като желанието да го хвърля далеч от мен стана почти непреодолимо и аз проклех скалната буца за нейния натрапчив отказ, чудейки се дали не е по-добре да я унищожа, отколкото да запазя шибаното нещо, по-добре да отърва света от потенциала му. Но нямах представа как да го направя и със сигурност нямаше как да го направя в тази безплодна пустош.
С усилие на воля закачих Имперската звезда около собствената си шия и сама поех бремето да я пазя. Това беше най-малкото, което можех да направя за другата си половина.
– Къде си? – Издишах към заобикалящия ме неподвижен въздух, а душата ми се разкъсваше от нуждата да намеря близначката си.
Страхът завладя сърцето ми, докато претърсвах мъртвото пространство наоколо в търсене на следи от сестра ми, но освен мен тук не беше останало нищо. И не бях сигурна, че вече дори се броя за нещо.
Блясък на ярък метал привлече погледа ми между трупа на разбития червен дракон и бунтовника, чието лице все още бе вдигнато в бойна злоба, а ръката му стискаше меча въпреки зеещата рана в гърдите му и липсата на душа, останала в тялото му.
Направих крачка към него и посегнах към меча, пръстите ми се сключиха около дръжката на студеното и безжизнено острие, когато разпознах оръжието, което сестра ми беше създала за мъжа, когото обичаше.
Издърпах острието от мръсотията, като очите ми преминаха през всяко петънце кръв, което го бележеше, преди да се обърна и да потърся лицата на всички мъртви, които лежаха на това кърваво бойно поле.
Не бях сигурна, че в мен е останало място за повече скръб, и изпуснах тежък дъх, когато не успях да забележа Орион сред мъртвите. Това не означаваше нищо. Знаех това. В цялата тази касапница неуспехът ми да забележа тяло не даваше никакви гаранции, че този човек е оцелял, и гърлото ми се сви при мисълта за всички, които можеше да загубя тази вечер.
Кожата ми настръхна, сякаш дребни пръсти ме бодяха и пробождаха, очите на звездите тежаха на душата ми, а зовът на съдбата сгъстяваше въздуха.
Обърнах гръб на усещането, устните ми се свиха при мисълта да танцувам на тази мелодия. Бях престанала да бъда пешка, която звездите могат да дърпат и да издърпват, както им е угодно. Призивът на съдбата не означаваше нищо за мен, ако това беше животът, който бяха избрали за мен. Отхвърлих го също толкова сурово, колкото и тях, а те скоро щяха да научат колко горещ може да бъде огънят ми в отмъщението.
Кръвта се стичаше между пръстите ми и капеше върху вече окървавената пръст под ботушите ми, докато се борех с дълбокото до кости изтощение в плътта си и се принуждавах да вървя напред. Клетвата, която бях дала на звездите със стоманеното острие на слънцето, бучеше във вените ми, дълбокият разрез все още кървеше, точно както болката в мен сякаш се изостряше с всяка секунда.
Не исках да гледам опустошението, през което минавах, но се принудих да го направя, накарах се да погледна в лицето на всеки паднал бунтовник, накарах се да запомня всеки един от тях. Те бяха дошли тук, защото вярваха в тази борба. Бяха дали живота си, защото искаха също да се отрекат от тази съдба. Нямаше да плюя на жертвата им, като отвръщам поглед от нея. Всяко лице, което поглеждах, всяка гръд, разкъсана от сондите на нашите врагове, се регистрираха и запечатваха в паметта ми. Сега това място беше малко повече от гробище, а аз не бях нищо друго освен дух, привързан към него, докато издирвах освобождението на собствената си смърт.
Не бях сигурна колко далече съм отишла, нито колко лица съм погледнала, преди ботушите ми да намерят твърд камък вместо кървава пръст.
Спрях, вниманието ми падна върху парче червен плат, което се развяваше от вятъра, който дори не бях забелязала, а парче от него се вдигна и падна върху върха на обувката ми.
Гърлото ми се сви, когато разпознах скъпата дантела на роклята, която бях носила, за да се омъжа за мъжа, който сега лежеше мъртъв на това бойно поле. Мъжът, когото бях откраднала обратно от звездите, само за да ми се изплюят в лицето, когато го откъснаха отново, много по-трайно от преди. Омъжена и овдовяла в един и същи ден.
Агонията в душата ми заплашваше да ме изтръгне от краката ми и да ме накара да се сгромолясам там, където бях. Можех да лежа там. Да падна на земята и да оставя гарваните да ме вземат. Можех да го последвам далеч от тази агония и да отида в отвъдното. Това беше толкова сладък и прост отговор, толкова тихо облекчение, че си го помислих.
Стиснах здраво меча, който бях взела от дълбините на бойното поле, докато го обмислях, изкачвайки се обратно на онзи хълм, където бях оставила тялото на мъжа, за когото горях, и правейки тази крачка, за да го последвам. Щеше да е толкова лесно. А нима не заслужавах лекота след всичко, което бях изстрадала на този свят?
Шепотът на звездите отново се изгради около мен, докато те ме гледаха, техните бдителни, изпълнени с омраза очи ме подтикваха насам-натам, сякаш съдбата ми не беше нищо повече от игра за тях.
Но въпреки всички причини, поради които копнеех за меката прегръдка на това последно освобождаване, не направих нито едно движение, за да вдигна меча в хватката си по-високо, отколкото беше. Не исках да дам на звездите или на Лайънъл Акрукс толкова лесен отговор за края на тази битка.
Вървях напред, несигурна какво изобщо търся вече, знаейки, че тук не остава нищо друго освен смъртта. Нимфите със сигурност се бяха погрижили за това. Бяха се разпръснали по бойното поле, търсейки всяка фея, която можеше да има някакъв шанс да се възстанови, и я приключваха със сонда в сърцето много преди да ги намери каквато и да е помощ. Спрях, когато забелязах широк скален пръстен пред себе си, две тела, лежащи пред зеещия отвор на пещерата, която бележеше входа на Нора отвъд.
Сърцето ми застина, когато ги разпознах – бледите им от смъртта лица и все още свързаните им ръце ми подсказваха, че са били заедно до края.
Паднах на колене до тялото на жената, която беше станала толкова важна за мен. Тя беше най-близкото нещо до родител, което някога наистина бях познавала, и никога не ѝ бях казвала това. Не ѝ бях казала колко много съм се нуждаела от любовта, която тя ми предлагаше толкова просто, или колко много беше означавала за мен през времето, което бяхме прекарали заедно. Тя се беше превърнала в нещо, за което се осмелявах да мечтая само в най-съкровените кътчета на сърцето си.
Каталина Акрукс беше моето семейство, а сега тя лежеше мъртва заедно с мъжа, с когото най-накрая беше намерила любов, на бойното поле с убити феи, които трябваше да мога да поведа към победа.
– Съжалявам – изпуснах аз. За нея, за Хамиш, за Дариус и за всяка фея, която бе повярвала в надеждата за нещо по-добро, само за да умре тук, под гнева на чудовището, което бе откраднало трона ни.
– Толкова съм… шибано…
Вече нямах сълзи, които да предложа, сърцето ми вече беше разбито непоправимо, докато приемах тази загуба, а скръбта ми напираше безкрайно. Те заслужаваха много повече от това, от мен.
Взирах се в тях толкова дълго, че ми бяха нужни няколко минути, за да усетя пулса в плътта си, когато магическите ми запаси бяха подхранени, но само с най-малката искрица.
Засмуках дъх, когато вдигнах глава, откривайки малък огън, горящ по ръба на това, което предполагах, че някога е било част от тунелите. Дървената греда беше почерняла, а огънят почти изгорял, но въглените оставаха на този последен ръб, жертвоприношение за едно момиче, което сега не жадуваше за нищо повече от смърт.
Протегнах ръка по инстинкт, мъничкото разпалване на магията ми се загнезди в мен и се закачи за този пламък, подхранвайки го без да се замисля, карайки го да трепти и да гори, а после да пламне.
Огънят растеше и растеше, докато влагах в него малка част от силата си, а топлината ме принуждаваше да не забелязвам сковаващия студ, който се настаняваше в крайниците ми, дори когато силата на пламъците започна да зарежда магията ми все по-бързо и по-бързо.
На това място нямаше нищо за мен. Но Хамиш и Каталина се бяха изправили тук. Бяха загинали, за да попречат на някого да ги подмине на това място, и в душата си знаех, че този човек беше Лайънъл. Бяха го задържали, така че да не може да влезе в „Бърлогата“, а аз знаех, че планът е бил да се прокопаят тези тунели. Което означаваше, че там вероятно все още има бунтовници, може би дори някои от хората, които обичах.
И това ми даде цел. Изправях се на крака, магията ми се протягаше към Каталина и Хамиш, лианите пълзяха по тях, връзваха ги меко и внимателно подсилваха телата им, докато ледът се разпространяваше нагоре и около тях, обгръщайки ги такива, каквито бяха, запазвайки ги в този последен момент на жертва, в който бяха дали всичко, за да спасят всичко, което можеха.
Нямаше да оставя хората, които бяха повели този бунт, тук, в тази пустош. Нямаше да ги оставя, след като бяха дали живота си за тези смели феи и вярата им в две неизпитани кралици. Да не говорим за това да оставя майката на мъжа, когото обичах, или бащата на най-вярната ми приятелка.
Докато работех, вкарвах още магия в огъня, като го изграждах и разгарях, докато той разпалваше пещта в душата ми, зареждаше силата ми с всяко огънче и ме захранваше с единственото нещо, от което се нуждаех, за да накарам този свят да изгори в отплата за онова, което ми беше отнето.
Смърт. Това беше всичко, което ми оставаше сега. Бях захвърлена от скръбта си и погълната от яростта си. Никога не е имало същество, родено от такава ярост като мен, камо ли пък толкова могъщо и отмъстително. Звездите щяха да съжаляват, че са ме дарили с тази сила, докато свърша. Вече нямаше да шепнат името ми; щяха да го крещят, докато ги разкъсвам за всичко, което бяха направили, за да отровят и малкото добро, което някога бях обявила за свое.
Обърнах поглед назад през бойното поле към опустошения хълм, където лежеше тялото на Дариус, а изгарянето се търкаляше по гърлото ми и в кръвта ми, намираше си път към всяка частица от мен и се вкореняваше.
Нямаше да го оставя и тук, не повече от това, че щях да се сбогувам с него. Защото това не беше сбогуване. Никога нямаше да изрека тази дума пред пазителя на сърцето си и никога нямаше да се откажа от обещанието, което му бях дала с кръвта, изрязана от вените ми, смесена с неговата, която бях взела от раната, която ми го беше откраднала.
Никога не съм искала да бъда кралица. Но сега корона от пламъци щеше да се разгори като погребална клада на челото ми, а единственият ми указ щеше да бъде да търся края на всички, които ми бяха попречили, и да ги накарам да крещят, докато са принудени да се кланят в краката ми.
Назад към част 2 Напред към част 4